Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

26

Почивката си прекарахме добре. Всеки ден започвахме със силен чай и ром, къпехме се преди закуска — моите приятели откриха нашето заливче още на втория ден — и поглъщахме огромни количества храна. Разгледахме всички забележителности. Изпихме и много бира; но предполагам, че храната, слънцето и чистият въздух не ни позволяваха да се напием. Единственият ден, в който валя, беше денят, в който се натряскахме здравата; започнахме в селската кръчма по време на обеда, продължихме във вилата с бутилкова бира и вечерта отидохме с колата до едни крайпътни ханчета близо до Борнмут. Струва ми се, че никога дотогава не бях пил толкова много — човек винаги има склонност да преувеличава в такива случаи, но като направихме след това равносметка, установихме, че не е било по-малко от единадесет литра бира и половин бутилка джин на глава.

Не знам как съм откарал обратно колата. При нормални обстоятелства би трябвало да я оставим и да вземем такси, но Рой се сби в клозета с един офицер от териториалната отбрана и мислехме, че е най-добре да изчезнем веднага. Рой обикновено беше спокоен характер, но щом прехвърлеше чашката, се превръщаше в „Аз и никой друг“, както се изрази Чарлз. На задната седалка Чарлз доста си изпати с него; неизвестно защо, той се опитваше да се съблече гол и спря да прави опити едва когато Чарлз го цапна по брадата. След това отново стана нормален, ако можеше да се нарече нормално състоянието, при което ту плачеше, ту ругаеше и богохулствуваше. Аз бях точно в този последен етап на пиянството, когато с мозъка си разбираш, че си пиян, нареждаш на сетивата и крайниците да се държат благоприлично и откриваш, че те изпълняват нарежданията ти със закъснение. Нощта като огромно животно изпускаше пара от горещината, виждаше се как се надига от почвата. И пътищата бяха хлъзгави; на два пъти колата започваше да се плъзга встрани. Най-страшното беше, че разбирах опасността, но въпреки това, не давах пет пари. Дори безумно се забавлявах.

Когато стигнахме в Къмли, дъждът беше спрял. Миришеше на мокра трева и се носеха разни нощни миризми, а луната беше изгряла, студена и далечна като крясък на сова.

— Бог е мъртъв! — изрева ненадейно Рой. След това пак започна да ридае. — Офицерите бяха двама. Сега си спомних. Аз ударих не този, когото трябваше. Да ми прости господ!

— Последният стадий — каза Чарлз. — Сълзливите угризения. — Не искам да бъда любопитен, но защо го удари? — попитах аз. — Имаше Военния кръст — отвърна Рой. — Хванал те е делириум тременс — рекох аз. — Това не е причина да биеш нещастника. На тебе няма да ти дадат орден, загдето си му строшил носа.

— Виждаш ли какъв е чудак — намеси се Чарлз. — Щом се напие, става типичен шизофреник. Сърди се, защото мисли, че е заслужавал орден, а го прескочили. Дявол да го вземе, всъщност аз трябваше да ударя някого. Убил съм поне четиридесет японци, да не говорим за онзи, когото прегазих в Калкута, и как ми благодариха, как оцениха моята преданост към дълга и риска, на който съм се излагал? Никак. Сърдя ли се за това? Не. Доволен съм само, че вместо мене четиридесет японци са мъртви.

— Ти не разбираш — обясни Рой. — Аз бях сержант. Ако бях направил това, което е направил капитанът, нямаше да ми дадат военен кръст, а само обикновен медал. — Има различни видове храброст — каза Чарлз. — Има истински габардин и целволе. Не се вълнувай, сержанте.

— Много се тревожи — прибавих аз. — По-добре, отколкото изобщо да не се тревожи — рече Чарлз и хлъцна. — Това, което е развълнувало нашия приятел, е маловажно, а постъпката му е детска и безполезна, дори и да беше ударил, когото е трябвало. Но друго е от значение — той е почувствувал, че има нещо нередно в живота, и е взел мерки.

Колата отново се хлъзна, докато завивах по алеята за вилата, и аз бях твърде зает да я изправям, за да му отговоря. Стигнахме. Рой беше заспал; разкопчахме яката му и го сложихме да легне на канапето. Чарлз започна наново атаката.

— Искаш ли нещо за вечеря? — попита той. — Ще си легна. Подът се люлее под краката ми.

— По-добре е да хапнеш нещичко. Тогава няма да получиш алкохолно отравяне.

Той отиде в кухнята, два пъти се препъна и се върна изненадващо бързо с пълен чайник чай и поднос със сандвичи от мляно говеждо месо. Придърпа един стол срещу мене и го възседна. — Няма да се жениш за Алис — започна той и отхапа огромен залък от сандвича си. — Макар да съм й благодарен, загдето е оставила толкова хубави неща за ядене.

— Кой ти каза, че няма да се оженя за нея? — Аз ти казвам. — Той свали очилата си. Без тях очите му изглеждаха по-бледи, по-големи и по-студени; кръглото му червено лице не беше вече лице на веселяк.

— Разбери добре това — рекох аз. — Обичам Алис. Тя ме обича. С нея съм щастлив. И то не само в леглото.

— Обич! Много особени думи употребяваш! Какво би казала леля ти Емили, ако отидеше при нея и кажеше, че обичаш женена жена, десет години постара от теб? — Той отпи глътка чай.

— Сигурно ще повърне. Ти не можеш да го разбереш. Нейният мъж не влиза в сметката. Нито той я обича, нито тя него.

— Не се обичат — каза Чарлз. — Разбира се, че не се обичат. Но той я издържа. Ти ми каза, че Алис нямала собствени пари. Всички тези консерви в килера, тази бутилка уиски, тази сребърна табакера, която ти е подарила — всичко това идва от него.

— Господи — възкликнах аз отвратен, — не ми чети морал. Той може да си го позволи.

— Не е това важното, глупако. Щом го е направила с него, ще направи същото и с теб.

Аз се изправих веднага.

— Ще те ударя! — Почувствувах, че ми се повръща и съм настроен убийствено; кръвта биеше в ушите ми, а в устата си усещах сладникав вкус.

Чарлз се усмихна.

— Недей, Джо. Повярвай ми, няма да ти помогне. Освен това, знаеш много добре, че е вярно.

Не му отговорих, а взех да се разхождам из стаята, сякаш правех опис за съдия-изпълнителя — обикновени дървени столове, тапицирано канапе, чамова маса, радио с отделен високоговорител, шкаф грамофон, библиотека със стъкла.

— Чия е тази къща? — попитах аз.

— На един артист. Приятел на Рой. Веднъж в живота си и той се е хванал на работа и намислил, че може да даде под наем вилата. Защо питаш?

— Чудех се. Има някаква странна атмосфера. Студено е.

— Разправят, че имало призраци. Това е областта на черната магия. Въпреки че ти сигурно не си забелязал нищо. Твърде много си бил очарован.

Налях си чаша чай и я поднесох с две ръце към устата си. Рой започна да хърка и шумовете, които издаваше, съперничеха с непрестанното свистене на петромакса.

— Мъж на двадесет и шест години може да се ожени за момиче на шестнадесет — обясни ми Чарлз. — Единствената реакция ще бъде известна завист. Погледни всички женитби във висшето общество — младоженците на тридесет или тридесет и пет, а младоженките — деветнадесет и по-млади. Всички позастарели киноартисти също си купуват млади съпруги с влажни очи. Понякога някой мъж взема по-стара жена заради парите й — хората го наричат с мръсни имена, но какво го е грижа, щом е докопал парата? Сред нашата класа ние се женим за жени на наша възраст, което предполагам, че е най-почтено. Но ти искаш да вземеш най-лошото от двата свята. Искаш да се ожениш за стара жена, която няма пари. Достатъчно зле щеше да бъде, ако не беше омъжена; но на всичкото отгоре ще те помъкнат през мръсотията на бракоразводните процеси.

— Той си има любовница — настоях аз. — Те живеят заедно само за да спазват приличие.

— Господи, въоръжи ме с търпение! Той има много повече пари от тебе, приятелче, и е доста по-умен. Него няма да го хванат, каквото и да направи. Между другото, приятно ли беше да се къпете голи?

— Никога не съм ти го казвал.

— Ти почти нищо не си ми казвал. Затова разбрах, че имаш сериозни намерения към нея. Беше ми даден подробен доклад за цялата ти дейност на плажа, до последната подробност. Вчера в селската кръчма. И какъв старик ми го разправи! „Оная, женската, носеше само една червена банска шапка — каза той. — После и нея махна.“ Успял си да го разведриш на стари години; посиня от вълнение, когато си спомни.

— Какво целиш с това — казах бавно аз. — Да ме омърсиш?

— Тази вечер си много тъп. Ако мистър Айсджил искаше да се разведе, той можеше да наеме детективи, които да ви проследят. Това щеше да бъде достатъчно, но за по-сигурно щяха да измъкнат наяве и стареца. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да си представиш историята в неделните вестници? Обърни се с лице към фактите, Джо. Няма да понесеш такова излагане. Не принадлежиш към класата, която благоденствува от скандали. Ще ти разкъсат сърцето! — Отклони погледа си от мен и каза с нисък глас: — А и ти ще разкъсаш сърцата на много хора. Хора, които ти желаят само доброто.

Опитах се да мисля за Алис само като същество, което обичах, с което можех да бъда мил, нежен и глупав, същество, в което бях сигурен до последен дъх, което би си извадило сърцето и би ми го дало да го изям, акр поисках; но си спомних само вдигнатата й пола на канапето, където сега хъркаше Рой, нежното тяло на плажа, където се бяхме къпали онази сутрин; спомнях си само удоволствията, леките удоволствия, а това не беше достатъчно, за да го противопоставя на думите му.

— И какво стана със Сюзън? — попита той.

— Свършено е. Знаеш много добре, че е свършено.

— Не знам такова нещо. Ти не си правил никакви опити да я върнеш.

— Няма да има смисъл. — Прозях се. — Уморен съм!

Станах и се протегнах. — Подът вече не се люлее. Толкова пихме, че изтрезняхме.

— Няма значение. Слушай, Джо, не ти искам често услуги. А и тази услуга не е за мене. За теб е. Обещай ми да пишеш на Сюзън!