Джон Брейн
Път към висшето общество (19)

19

— Няма ли да гледаме бебето? — попита Сюзън.

— Не — отвърнах аз. — Имат гости. Сюзън смръщи лицето си, сякаш щеше да заплаче, и тупна с крак.

— Отвратително е от тяхна страна, те почти ни обещаха!

— Вече няма да ходим там.

— Какво искаш да кажеш?

— Автобусът идва — рекох аз. — Трябва да изтичаме, за да го хванем.

Едва успяхме да скочим в него на тръгване и седнахме, силно задъхани.

— Къде отиваме, Джо? — попита Сюзън.

— Във „Фоли“.

— Уф, лошо момче! Там е много уединено.

— Точно за това отиваме там. — Стиснах ръката й. — Освен ако предпочиташ да отидем на кино.

— Не искам! — Тя ме погледна с блеснали очи.

— Вече не е студено — заявих аз. — Но кажи ми, ако ти стане студено, веднага ще се приберем.

— Няма да ми е студено. Честна дума. — Тя се наведе към мене и прошепна: — Ако ме обичаш, ще ми бъде топло като на печена филийка! — Дъхът й миришеше на паста за зъби и което беше още по-привлекателно — на младост и здраве. Тя не само изглеждаше чиста, а имаше вид, сякаш никога не е била мръсна. Нощта също беше чиста, с нова луна, която посребряваше дърветата по „Игъл роуд“. Свеж вятър разгонваше облаците. Сюзън беше до мене и вчерашните случки ми изглеждаха глупаво недействителни. Точно тогава сърцето ми подскочи, защото в автобуса се качи мъж на средна възраст с очила. Но не беше Хойлейк.

На следващата спирка се качиха момче и момиче на около деветнадесет години. Поне тя бе на деветнадесет, помислих си аз; върху лицето й, както и върху лицето на младежа, беше изписана решителност, сякаш вече бе установила коя е най-добрата възраст и не бързаше да я промени. Лицето й беше кръгло и плоско, червилото съвсем неподхождащо, а копринените чорапи и високите токчета внасяха неуместна сладострастна нотка; все едно че миеше дъски по прозрачна найлонова нощница. Младежът беше с тежък тъмносин балтон, с ръкавици и шал, но без шапка. Изпитах дребнаво самодоволство — при намазаната с брилянтин коса и кокалестото, мише лице, лице от масовото производство, лице от концертите по желание, лице, което се забавлява в Блекпул с отворена яка на ризата, извадена върху сакото — някакъв си там Лен, Сид, Клиф или Рон — той никога не щеше да се наслади на жена като Сюзън, никога нямаше да изпита в друго същество невинността и страстта, които са възможни само при сто хиляди лири в банката.

— Защо няма да ходим повече при Ева? — попита Сюзън.

— Не знаеш ли?

— Не бъди толкова тайнствен, мили. Ако знаех, нямаше да те питам.

— Струва ми се, че твоите родители не ме харесват — казах аз. — Боб изпълнява нарежданията им.

Тя отдръпна ръката си от моята.

— Как можеш да говориш такива ужасни неща? Сякаш те са някакви всевластни тирани и Боб танцува по тяхна заповед!

— Отчасти поне това е истина и ти не можеш да откажеш. Твоите родители определено не ме одобряват.

Тя отново ме хвана за ръката.

— Пет пари не давам! Не могат да ме спрат. Не вършим нищо нередно.

Слязохме от автобуса при парка „Сент Клер“ и влязохме през входа, където някога са били големите железни порти. Седрик веднъж ми беше казал, че те били най-съвършеният образец на кован метал от георгийския период; по време на войната съветът ги откачил и продал като старо желязо.

Върху двата стълба, към които са били прикачени прътите, стояха сентклеровските орли; някакъв пиян войник се бе обучавал наблизо в стрелба с лека картечница, поради което единият орел беше останал без криле. В края на алеята се виждаше домът Сент Клер. Не беше твърде голям, а със съвсем строги линии с плосък парапет без издатини. Но когато го погледнах, затаих дъх и ненадейно си спомних любимата фраза на моя учител по рисуване в Дафтън: „Това е замръзнала музика.“ Този, който бе проектирал къщата, не бе включил и най-малката фалшива подробност, както на мене не би ми минало през ум да представя баланс с грешка дори от едно пени. Но къщата беше мъртва. За да се разбере, нямаше нужда да се видят закованите с дъски прозорци, запушените чешми, вмирисаните орнаментални езерца на изток и на запад от постройката. Тя миришеше на умряло, беше пожелала да умре.

Изкачихме се по пътечката, която се виеше по склона край къщата. Имаше толкова много завои, че приличаше на лабиринт, а в самите завои се криеше нещо зловещо, сякаш всеки тайно се стремеше да те заведе в някакви подземни килии. На лунната светлина дърветата покрай нас изглеждаха голи като бесилки, но въпреки това храсталаците на места се сгъстяваха дотолкова, че трудно се минаваше. Когато стигнахме малката полянка, където беше „Фолито“, аз се бях изпотил. Постлах шлифера си и седнахме на тревата. Няколко секунди не говорихме. Под нас се виждаше целият Уорли чак до Сноу парк. За първи път забелязах, че градът има формата на кръст, като пазарния площад е в средата, а върхът — в северния вертикален клон. Видях улици и къщи, които не бях виждал дотогава — големи четвъртити къщи, широки, прави улици, не черни и сиви, а бели и чисти. След това разбрах, че съм гледал новия комплекс на съвета над източния квартал; на лунната светлина бетонът приличаше на мрамор, а ненаправените улици на каменни.

„Фолито“ представляваше изкуствени развалини в готически стил. Състоеше се от три кули, прерязани косо, които бяха твърде малки, за да са били използувани някога като кули. Най-високата имаше дори два отвора за прозорци. От едната страна на главната постройка беше врата с каменна арка, а от другата страна — три прозореца, които рязко свършваха, оформени наполовина. Беше построена много солидно; Седрик казваше, че ако се сравни с рисунки от онова време, ще се види, че се е запазила над сто години съвсем непокътната.

— Това е било построено от прапрапрадядо ми — каза Сюзън. — Наричал се е Перегрин Сент Клер, бил е много разпуснат и приятел на Байрон. Мама ми е разправяла някои неща за него. Тук е правил оргии. Почти целият Уорли е бил владение на Сент Клерови и той е можел да си прави каквото си ще.

— А какво е правил на тези оргии?

— Лошо момче! — отвърна тя. — Всъщност, не знам, мили. Мама никога не ми е казвала. Въпреки че се гордее много с него. Той умрял твърде отдавна, за да придобие романтична слава. Разпилял по-голямата част от фамилното богатство с тези оргии, а след него прапрадядо ми до разпилял останалото и бил убит по време на Кримската война. Мама се гордее и с него; той бил много храбър и блестящ.

— Няма ли сега никой от Сент Клерови в Уорли? — попитах я аз.

— Само мама е останала. Тя казва, че наследствените данъци и пиенето довършили рода. Нейното семейство е живяло в Ричмонд — сега са покойници. Имало само един мъж от рода Сент Клер и той бил убит през 1914 година. Повечето мъже от рода били убивани по време на война. — Тя потръпна. — Доволна съм, че съм жена.

— И аз съм доволен — казах и я целунах.

Луната се закри зад облак и потъмнялото „Фоли“ за миг заприлича на истинска развалина. Човекът, който го построил, беше мъртъв, всички Сент Клерови бяха мъртви; аз бях жив и почувствувах, че дори фактът на моето съществование сам по себе си е победа над тях; също и над родителите й, над Хойлейк, Боб и Джек Уелс; те бяха привидения, само аз бях действителен.

— Ще дойдеш ли с мен на градския бал? — попитах аз.

— Страшно съжалявам — отвърна тя, — но не мога.

— Защо?

— Отивам с Джек.

— Мислех, че ме обичаш. Или може би предпочиташ него. И скъпата му кола?

— Как можеш да ми говориш такива неща? — Тя скочи на крака; сякаш гневът й я изправи. Пет пари не давам за смешната му кола. Пет пари не давам и за това, че ти нямаш кола! Мама го покани да бъде заедно с нас — тя винаги така прави. Ще отидем с нашето „Бентли“, дори няма да бъдем сами двамата. — Започна да плаче. — Не, ти не ме обичаш!

Беше наскърбена, изглеждаше мъничка и самотна. В този миг почувствувах истинско съжаление към нея, сякаш беше обикновено момиче, а не дъщерята на Хари Браун с преградата от стоте хиляди лири между нея и истинската скръб.

— Мила моя, прости ми — помолих аз. — Обичам те, но съм идиотски ревнив! — Хванах я за ръката и я притеглих до себе си. — Не плачи, любима, очите ти ще се зачервят. Хайде, гушни се при мене и престани да плачеш заради твоя Джо! — Целунах я леко и почувствувах, че се отпуска в ръцете ми.

— В къщи понякога е ужасно — каза тя между риданията си. — Не говорят за тебе, но знам, че не искат да излизаме заедно. Казват, че съм била твърде млада, за да ходя сериозно с някого, но зная, че не е това причината.

— Защо не им кажеш?

— Джо — отвърна тя, — аз съм само на деветнадесет години. Нямам професия, нито опит. Татко и мама винаги са казвали, че не ще се нуждая от нищо.

— Аз мога да те издържам.

— А ако не ми дадат разрешение за женитба?

Спомних си за нашето пойно птиче, което едно време държахме в къщи. Аз го пуснах от кафеза и то отлетя в мръсния заден двор; пет минути след това котката го хвана. Внезапно разбрах, че не мога да искам от нея да напусне дома си, за да го замени с някоя евтина квартира и затъпяваща служба в магазин или фабрика: Сюзън стои цял ден зад тезгяха на някакъв магазин, лицето й е застинало в усмивката на продавачка, а краката я болят. Сюзън е във фабрика и получава заповеди от надзирателката, която я мрази заради младостта й, красотата й, говора й и нейното явно превъзходство и която намира хиляди дребни неща, с които да трови живота й! Такова нещо би ме накарало отново да изпитам същите чувства от преди двадесет години, когато видях обезобразеното телце на птичето, и разбрах, без никакво съмнение, че вината е само моя.

— Не се тревожи, мила — казах. — Ще намерим начин да се оженим.

— Те обикновено ми дават винаги това, което поискам — прибави тя. — Поне татко ми дава. Те не са лоши, Джо, наистина не са лоши! — Тя се хвърли внезапно върху мене и покри лицето ми с целувки. — О, господи, толкова много те обичам, че просто не можеш да си представиш…

Тя обичаше с напрежение; напомняше ми напрегната игра на тенис — смесени двойки. Когато пъхнах ръка под блузата й, потръпна конвулсивно.

— Джо, Джо, Джо! — Беше някъде далече от мене, не можех да я последвам, но знаех, че трябва да бъда с нея. — Обичам те, Джо. Толкова много те обичам, че бих ти позволила да ме стъпчеш, ако поискаш, ще ти дам да ме разкъсаш на парчета и няма да ми тежи! — Тя притисна моята ръка към гърдите си. — Искам да ме заболи тука. О, боже мой, толкова си красив! Имаш прекрасни очи, като на Христос…

Почувствувах как желанието ме напусна. Думите й отекваха в ушите ми — никога нямаше да ги забравя. Бяха романтични, но зад тях се криеше страст, която ме плашеше със силата си.

— Обичам те — казах аз. — Иска ми се да те целувам навсякъде! — Пъхнах ръка под полата й.

— Недей. Моля те, недей.

— Не ме ли обичаш?

— Ще направя всичко за тебе. Но ме е страх.

Отдръпнах се от нея. Винаги така завършваше и не знаех дали да съжалявам, или да се радвам. Запалих цигара с треперещи ръце.

— Разсърди ли се? — попита тя със слаб глас.

— Господи, Сюзън, не познаваш ли вече истините на живота? Обичам те прекалено много, там е белята. Не виждаш ли? — Изпънах ръката си. — От какво мислиш, че съм направен, любима?

— От плъхове, охлюви и кучешки опашки — рече тя. — На ти сега!

— А ти си от захар и аромати и всичко най-прекрасно! — добавих аз. Беше безсмислено да й обяснявам, че е ужасно за нервите да се пресичаш точно в най-напрегнатия миг; освен това ми се искаше да я запазя в рамката на детската приказка. — Може би е по-добре да чакаме. Но аз те искам напълно!

— Сигурен ли си, Джо? Съвсем сигурен?

— Обичам те и искам да се оженя за тебе и да ти направя няколко дечица — казах аз. Вятърът духна в лицето ми нейната мека, черна коса с лъх на портокалов одеколон; исках косата й да бъде по-дълга, исках да ме покрие и да ме погребе, исках да спя, а не да споря, не да лъжа, не да обещавам, не да планирам бъдещето си също като въздушно нападение над Рур.

— И аз искам това — съгласи се тя. — Снощи сънувах, че си имаме бебе. Беше русо като тебе и през цялото време се смееше, а ние се гордеехме с него. Но… о, няма значение. — Тя галеше леко косата ми.

— Но какво?

— Ще си помислиш, че съм глупава.

— Обещавам, че няма. От цялото си сърце!

— Та ти нямаш сърце, Лемптън! — заяви тя. — Твоето сърце е люлееща се тухла.

— Само него си имам. — Погъделичках я и тя започна да се бори с мене и да пищи. — Ще те гъделичкам, докато ми кажеш!

— Ти си жесток — отвърна тя. — Много си жесток към бедната Сюзън!

— Кажи ми.

— Мислех си — прошепна тя, — че вече няма да ме харесваш, когато… когато си имам бебе!

Полюлях я нежно в ръцете си.

— Глупавичката Сюзи! Бременната жена радва бога. Ще те обичам още повече, ще се гордея, защото ще носиш моето дете.

— О, колко си добър към мене — каза тя полуразплакана. — Толкова си мил, толкова те обичам!

Точно това исках. Съвсем безлично изръкоплясках на собственото си умение. Странното беше, че вярвах във всяка дума, която казвах; беше ми лесно да говоря така, когато младото й стегнато тяло се докосваше до моето. Но думите бяха предназначени за другиго, както беше предназначена за другиго нощта, новият изглед на Уорли под лунната светлина и вятърът, който отново бе отслабнал, така че сякаш тревата, дърветата и реката в долината дъхаха в лицето ми. Сюзън можеше да разполага с всичко това, но аз го бях запазил отдавна за другиго.