Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

 

Английска, второ издание

 

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Художник: Мари-Терез П. Господинова

Художник — редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980 г.

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ София

 

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

История

  1. — Добавяне

12

Барчето на „Западния хотел“ срещу общината беше по свой начин забележително. То е най-добре мебелираната част на заведението — с възглавници по пейките, дебел сив килим, покрити със стъкло маси, плетени столове и снимки на местните отбори по футбол и крикет, а стените са облепени с тапети в бледооранжево и сиво, приятни за гледане, ако такива неща ви харесват. Запазено е само за мъже; другите зали, дори приемната, са по-скоро запуснати — там масите са с железни крака, пейките — твърди и столовете — дървени. Барчето се посещава много от солидни бизнесмени и общински чиновници, които обичат да пият без присъствието на жени, но не харесват талаша и плювалниците в бирхалето. Хотел „Уестърн“ винаги е бил мястото, където са се провеждали годишните мъжки събирания на служителите от общината. Тук, в бара, е приятно да започнете с две половинки, да се качите горе за вечеря и да пиете още две половинки, а след това пак да се върнете в бара за по-сериозно допиване. Едно от неписаните правила на тези ергенски вечери е да се смесите с колегите от другите отдели; спомням си, че на това събиране говорих предимно с Реджи от библиотеката.

Последвах съвета на Чарлз и от Коледа не правех опити да се виждам със Сюзън. Не се надявах много, че този план ще успее, дори бях решил почти да я отпиша. Но тази вечер — по всяка вероятност поради четирите половинки в стомаха ми и странните чувства, които бях изпитал към Алис предишния ден в апартамента на Елспет — започнах да мечтая наяве. При това добре разработвах мечтите си. Там имаше писмо от Сюзън, с което тя ме кани на прием и ме пита плачевно дали не е сторила нещо, с което да ме е обидила. Или нещо, още по-добро — в бурна, дъждовна привечер звънецът звънва и тя застава на вратата с порозовяло от вятъра лице; може би щеше да дойде под предлог да се види с Томпсънови, уж около работата на „Драматиците“, а може би щеше да каже просто: „Трябваше да дойда, Джо. Ще си помислиш, че съм безсрамна, но…“ А аз ще я целуна и всякакви думи щяха да бъдат излишни — ще стоим и ще се вслушваме в дъжда, който ще обгради със стена нашето щастие, а после ще се качим на Спероу хил: „Обичам да вървя с тебе под дъжда“ — ще каже тя и ще вървим все по-нататък, ще пълним дробовете си с чист, свеж въздух, ще вървим вовеки веков и приказката ще стане действителност…

Но не стана точно така. Седяхме с Реджи в барчето след вечеря и усещах стомаха си приятно пълен с храна и бира, но не чак толкова пълен, че да няма място за още няколко половинки. Току-що бях разправил на Реджи един мръсен виц от тия, които се разправят само на ергенски вечери.

— По-мръсен от този не съм чувал през живота си — каза той с възхищение. — Откъде ги изравяш бе, Джо? Впрочем, това ми припомни нещо. Онзи ден срещнах Сюзън.

— Сюзън Браун ли? — Нарочно го казах с безразличен глас.

— Доста приятно си поговорихме. Почерпих я едно кафе в „Рили“. След като ти не щеш да се погрижиш за момичето, все някой друг трябва да го стори. Повечето време говорихме за тебе.

— Чудесно, не бихте могли да намерите по-добра тема!

— Аз съвсем не мисля така, драги. През цялото време се опитвах дискретно да изтъкна моите особени заслуги, но трябваше да се занимаваме с Джо Лемптън. Колко е красив Джо, колко е умен Джо, не е ли Джо прекрасен във „Фермата“? Доповръща ми се!

— Майтапиш се.

— Бих искал да е майтап. Не си я виждал от известно време, нали?

Пресуших чашата си.

— Още една? — Опитах се да не покажа на лицето си тържествуваща усмивка.

— Нямам твоя страхотен капацитет — отвърна той. — Само половинка, ако обичате.

Повиках келнера. В този миг влезе, блестящ и елегантен, Хойлейк. Видя празното място при нас и се приближи.

— Не ви ли преча, момчета?

— Съвсем не — отвърнах аз. — Ще пиете ли нещо, мистър Хойлейк?

— Остави аз да почерпя, Джо. И ти ще вземеш нещо, нали, Реджи. Дойдох само за пет минутки. Трябва да се поощрява дейността на общинската организация, но въпреки това предпочитам смесените забави. Рядко са ме привличали чисто мъжките обществени дейности. Надявам се, че не сте говорили по работа. Не обичам да говоря за работата.

В залата беше настъпило леко затихване на разговорите; но не трая дълго. Хойлейк не беше от тези шефове, които парализират разговорите; но аз не се подвеждах от неговото благоразположение. Много мило беше от негова страна да ни вика Джо и Реджи, помислих си, но нямаше да му стане никак приятно, ако ние се обърнехме към него с „Фред“.

— Говорехме за една млада дама — каза Реджи.

— Много добре — рече Хойлейк. Погледна над очилата си с престорена строгост. — Надявам се, че не се отнасяте лекомислено към доброто й име?

— Отнасяме се към нея съвсем сериозно — отвърна Реджи. — Ние двамата сме смъртоносни съперници пред нейното благоразположение. Обсъждаме възможностите за дуел в Сноу парк.

— Какъв запълнен живот водят моите колеги! — заключи Хойлейк. Той вдигна чашата си. — Наздраве, момчета.

— И в двата случая ще загубя — продължи Реджи. — Ако спечеля дуела, тя няма да ме иска, понеже съм наранил нейния скъп Джо. А на нейно място аз не бих го погледнал. Какво ще кажете за такъв младеж, който месеци наред излиза с едно момиче, а след това го изоставя напълно, а, мистър Хойлейк?

Открих, че се изчервявам.

— Не вярвайте нито дума! Тя пет пари не дава за мене.

— Пет пари не давала, виж ти! — изсмя се Реджи. На лицето му беше изписано хитро изражение. — Тя веднага засиява, щом чуе името му. А той хич не иска и да знае. При това тя е най-красивото момиче в Уорли.

— Всички момичета си падат по Джо — каза Хойлейк. — Когато той събира таксите в Гилдън, жените идват на тълпи. Плащат по два пъти само за да останат пет минути повече в негово присъствие. — Той въздъхна. — Всеки случай, ако бях млад, не бих му се дал толкова лесно.

Мислех си за думите на Реджи с нарастващо тържество. Не си позволих да ги приема напълно; съществуваше възможността тя да реагира само от наранена гордост. Ако я поканех да излезем отново, това щеше да задоволи гордостта й; и ако употребеше някой прозрачен претекст, за да ми откаже — щеше да бъде напълно отмъстена. Но веднага щом тези мисли ми минаха през главата, разбрах, че са глупави; Сюзън не беше отмъстителен тип.

— Най-красивото момиче в Уорли — каза Хойлейк замислено. — Коя ли може да е? Предполагам, че е неомъжена. Джо вероятно се среща с нея при „Драматиците“. Я да видим — не почва ли името й със „С“? А презимето с „Б“? Тъмна коса и има някаква връзка с председателя на финансовия комитет?

— Първокласен детектив сте — отговори Реджи.

— Аз съм стара клюкарка — добави Хойлейк. — В Уорли всички сме такива. Разбира се, може да се каже още нещо — той се захили, сякаш подценяваше собствената си важност — само недейте казва, че от мене сте го чули, ще се изтълкува като подклаждане на скандали. Да клюкарствуваш винаги означава да проявяваш интерес към човешките същества, а това е наистина прекрасно. Радвам се, че Джо започва да участвува в общия живот на Уорли и не живее извън града. Ужасно мразя приходящите — хората трябва да живеят и работят на едно място. Но ето че съм на границата на деловите разговори… Там виждам началника ти, Реджи. Трябва да му кажа нещо. Довиждане. — Той отиде при началника на библиотеката; забелязах, че си взе чашата, от която едва беше отпил. Получаваше два пъти по-висока заплата от началника на библиотеката и не искаше да го кара да плаща за скъпи напитки.

— Умен дявол е — заключи Реджи. — Нищо не изпуска. Знае всяка постъпка.

— Докато се разбираме, може да бъде умен, колкото си ще — прибавих аз. — Слушай, Реджи, сериозно ли говориш за Сюзън? Наистина ли тя каза всичко това?

— Защо ще се шегувам? — Доби леко възмутен вид. — Това е чистата истина. Аз споменах за „Фермата“ и след това казах няколко думи за твоята роля. Между другото, разбира се. Ти не ми направи твърде силно впечатление, а тя се хвърли да те защищава. Оттам нататък разговорът се водеше само около тебе. Сякаш се запалваше, докато говореше за тебе. Човек не може да сбърка този поглед — нещо като упоена радост. Между другото и ти имаш подобен израз в момента.

— Ще пиеш ли още нещо? — побързах да го попитам аз.

— Мой ред е. Не се опитвай да ме отклониш.

— Аз пия две чаши за всяка една твоя, така че по-справедливо е аз да почерпя.

— Смешна работа — протестира той съвсем не настойчиво, но веднага пролича, че му олекна. Огледа залата. — Чиновниците на малкия град. Господи, каква сбирщина! Знаеш ли какво, Джо? Бих дал едногодишната си заплата, за да се махна от този град.

— Не съм съгласен с тебе. Аз съм за малките градове, стига да са от добро качество.

— За тебе, приятелю, това е така. Ти си блестящ, действен тип. Ти се отличаваш веднага сред тълпата. Несъмнено ще прогресираш в град като Уорли. И, разбира се, това е нещо ново за тебе. Ако бе живял целия си живот тука, друго щеше да мислиш.

— Мразя родния си град — казах аз. — Но това е различно. Дафтън е ужасен. Смърди. Буквално. Мъртъв е като труп. А Уорли живее. Почувствувах го още първия миг, в който стъпих в града. Пък и е доста голям. Има доста история, всеки ден откриваш в него по нещо ново… — Замлъкнах; издавах твърде много чувствата си.

— Всеки би помислил, че говориш за някоя жена, а не за обикновен търговски град с десетина фабрики — засмя се Реджи. — Особен човек си ти, Джо.

В този миг на нашата маса дойде Теди Соумс.

— Всички сме особени тук — каза той и се оригна шумно. — Извинете, малко ме е хванало. Въпреки че не би трябвало. Когато бях във въздушните войски, от това, което изпих тази вечер, нямаше да ми помръдне и косъм от косата. — Той се отпусна тежко на пейката. — Хайде, да почва вече следващата война!

— Говори само за себе си! — посъветва го Реджи. — Никога през живота си не съм бил по-нещастен.

— Беше малко еднообразно понякога, съгласен съм — добави Теди. — Но пък нямаше никакви грижи, а имахме достатъчно пари. Достатъчно бира, достатъчно цигари и достатъчно жени. Да им изпеем ли една стара песен от въздушните, а, Джо? — Той започна да пее тихичко. — Котараци, котараци върху керемидите…

— Спирай — рекох аз. — Много е рано за мръсни песни.

— Забравих, че съм почтен — съгласи се Теди. — Тази песен съм я пял в най-добрите хотели на Линкълншир. А разни подполковници и полковници се присъединяваха към мене. Ех, щастливи дни!

— Може за тебе да е било така — каза Реджи. — За мене войната беше същински ад. Отначало само ни обучаваха под горещото слънце във вълнено бельо, от което сърбеше. След това белих картофи. После станах най-негодният чиновник на британската армия. Известно време бях напълно щастлив. Не трябваше поне да се занимавам със заредено оръжие и всякакви опасни предмети. След това някакъв безчовечен плановик във военното министерство започна да съкращава административния персонал. И аз се превърнах в най-уплашения пехотинец на британската армия. Денят, в който облякох отново цивилния си костюм, е най-щастливият ден в живота ми. Наистина, когато се върнах, открих, че проклетата Библиотекарска асоциация е направила приемните изпити десет пъти по-мъчни и по този начин даваше преимущество на жените и пацифистите…

— Да не приказваме по служебни въпроси — прекъсна го Теди. — Говориш за работите в Библиотекарската асоциация. Точно така! — Той ме погледна и протегна ръка да пипне плата на костюма ми. — Камгар, високо качество — рече той. — Виж каква риза и каква връзка! Господи, мистър Лемптън, как успявате да се справите с купоните?

— Има връзки — поясни Реджи. Той поздрави с юмрук. — Нека Джо да бъде цар! Гласувайте за лейбъристите!

— Ти си идиот! — казах аз. — Знаеш какво мисли Хойлейк за политиката.

— Това не е политика — отвърна Теди. — Ние просто си говорим. Реджи пишеше същите лозунги върху танка си, преди да влезе в бой.

— Никога не съм влизал в танк — възрази Реджи. — Веднъж видях как една шваба отваря капака на един „Шерман[1]“ и хвърля вътре ръчна бомба. Чувството за сигурност, което танковете дават на пръв поглед, е съвсем илюзорно. Откровено казано, винаги съм бил привърженик на старомодната военна тактика чрез изтощаване, когато човек си седи в уютния бетонен бункер и оставя артилерията да води бой. Но не успях да убедя генералния щаб да възприеме моите възгледи. Независимо от това винаги напредвах. През цяла Африка и през цяла Италия.

— А бе, струва ми се, че те познах в „Победа сред пустинята“ — подхвърли Теди. — Една храбра фигура с окървавена превръзка на главата, която подканва хората си напред.

— Иска ми се наистина да си ме видял — отговори Реджи. — Аз бях един от бедните дяволи, които ги подканваха напред.

Чух началника на библиотеката да се смее. Смехът му беше висок, доста женствен.

— Това е смехът му за мръсни вицове — обясни Реджи. — Той има специален смях за всякакви случаи. Смях, който изразява уважение, изискан смях, насмешлив смях, когато кажа нещо, с което не е съгласен… Ако ми беше сержант през войната, все щях да намеря удобен случай да го застрелям, копелето. Трябваше да си остана в армията.

— Ах вие, интелектуалци такива! — каза Теди. — Никога не сте доволни.

Началникът на библиотеката дойде при нас. Дребен човек с дълбоко хлътнали очи, които създаваха впечатление, че са монтирани хоризонтално. Беше на около тридесет и пет години и имаше вид, сякаш никога не е бил по-млад.

— Забавлявате се, а? — попита той.

— Отново воюваме, сър — отговори Реджи и ни намигна. — Решихме, че е трябвало да оставим най-напред руснаците да избият германците, а после ние да се намесим и да избием руснаците с атомната бомба! — Той отново ни намигна.

— Винаги това съм казвал и аз! — Запалено одобри началникът на библиотеката. — Съюзниците скъпо платиха за грешката си. Признавам, че и аз бях малко нещо комунист преди войната, но скоро запях друга песен… Какво ще пиете, момчета?

— Поръчахме вече, благодаря — отвърнах аз. — Няма ли да ми позволите да ви почерпя?

— Нямам нищо против! Реджи, колегите от касовата служба до един са плутократи! Винаги е така — ние, факлоносците на културата, получаваме жалки заплати, а материалистите, хората на фактите и цифрите, са богове. Ще пия една малка бира, Джо.

— Тука се пие на половинки — казах аз. — Нищо друго, освен половинки.

— Добре се забавляваме тази вечер, нали? — Той се изсмя, но този път не успях да класирам смеха му. — Мистър Хойлейк току-що ми разправи един много хубав виц. Двама стари полковници си седели един ден в клуба…

Не го слушах; спомних си начина, по който бях проверил Теди и Реджи, спомних си начина, по който Хойлейк беше отказал да го почерпя, както отказа след това и на началника на библиотеката. Той ни беше почерпил не от любезност, а в съгласие с известен протокол, който, ако го сравни човек, не беше по-демократичен от протокола на дипломатите. Но наградите бяха толкова дребни; Хойлейк беше най-богатият човек по заплата с годишен доход от хиляда лири, Джордж Айсджил, бях сигурен в това, харчеше такава сума само за ядене, за пиене и за бензин. Дори Боб Стор не вземаше по-малко от хиляда лири. В деловите кръгове, размишлявах аз, ще ми се наложи да лаская хора, които ненавиждам, ще трябва да водя разговори на любимите им теми, ще трябва да ги черпя с напитки, да им давам обеди и вечери. Но там играта щеше да си струва труда; ако продадях свободата си, щях поне да взема добра цена.

— … А вторият полковник казал: „Женска камила, разбира се.“ — Началникът на библиотеката отметна глава и се изсмя пронизително.

Бирата започна да ме хваща; установих, че съм изпил седем половинки, без да усетя. Пресметнах наум пет пъти по един шилинг и четири пенса, плюс един път по един и четири, минус един път по един и четири от Хойлейк…

— Все исках да ти кажа, Джо — подхвана началникът на библиотеката, — много ми хареса твоята игра във „Фермата“.

— Дявол да го вземе — прибави Теди, — и на него му е харесало! Обзалагам се, че Джо добре е прорепетирал любовните сцени! Признай си, коч такъв!

— Ту, ту, ту! — възкликнах аз. — Отношенията ми с мисис Айсджил са чисти като току-що паднал сняг.

— Интересен сняг — подхвърли Реджи.

Началникът на библиотеката се изхили.

— Не би трябвало да пускате клеветнически намеци. Въпреки че, да ви призная, самият аз не бих имал нищо против едно чисто приятелство с горепосочената дама. — Избърса потта от челото си и отпи голяма глътка от чашата бира. Като повечето неопитни пиячи той се чувствуваше задължен да кара наравно с другите от компанията; после с героично усилие изпи остатъка от халбата и се оригна мъчително. — Извинете ме, джентълмени, но както казват французите, трябва да сменя водата на златната рибка. — Той излезе набързо, а лицето му беше побледняло.

Когато излезе, ние избухнахме в смях.

— От силните напитки глава боли — каза Реджи. — Бедният дявол май не е свикнал със силни напитки, нали?

— Виновни са помислите му за Алис — обясни Теди. — Нечисти помисли са се развилнели в главата му.

— Кажи сега истината, Джо! — запита Реджи. — Нямаш ли вземане-даване с нея?

— Не трябва да ми задаваш такива въпроси. Ако кажа да, значи съм долен тип, ако кажа не — ще изляза лъжец. — Засмях се издевателски. — Не ти ли се ще да я опиташ, а, Реджи?

— Господи, как да не ми се ще! Страшна е. Малко е старичка, но има свой стил, истински стил.

— А какво става с Джюн? — осведоми се Теди. — Кажи една мила дума за Джюн! — Тя има заслугата да е девствена.

— Тя е още дете — отвърна Реджи. — Ако я натисна, веднага ще ми стане горещо от скандала в неделните вестници. Не може да се прави сравнение между двете.

Вътре в себе си ликувах. Аз бях постигнал желанията, които измъчваха другите, и след шест дни щях отново да ги постигна. Трябваше само да поискам, за да получа това, което те нямаше да имат за хиляда години; можех да имам и Сюзън; а ако исках, нямаше причини да не взема и Джюн.

След това си спомних отново за Спероу хил и ливадите на Уорли. Знаех, че навън духа студен вятър и има тънка снежна покривка. Там сега е спокойно, неопетнено и чисто. Бирата застана като камък в стомаха ми; задуших се от собствения си егоизъм като от злокачествен катар; в сърцето ми нямаше нищо, което да отговаря на хубавите ливади, чувството за безкрайно пространство над тях, милионите звезди отгоре. Отърсих се от това потискащо състояние.

— Хайде да попеем — казах. — Нещо прилично, но не съвсем. Теди, музика, моля! „Мъгливата роса“…

Теди изсвири първите звуци на малкото пиано в ъгъла и аз започнах да пея. Скоро след мене всички пееха. „Обичах я през зимата, а също и през лятото, и нищо друго не й правех, само я предпазвах от мъгливата роса…“

С ъгълчето на очите си видях как Хойлейк си тананика мелодията, а по лицето му беше изписан израз на благосклонно одобрение.

Бележки

[1] Шерман — вид танк. — Б.пр.