Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

 

Английска, второ издание

 

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Художник: Мари-Терез П. Господинова

Художник — редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980 г.

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ София

 

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

История

  1. — Добавяне

18

Същата вечер на връщане за в къщи се отбих в аптеката да си взема ножчета за бръснене. Собственикът, висок слаб мъж със сърдито фелдфебелско лице, говореше на политически теми с един клиент — дебел тип на текстилен търговец. Аптекарят знаеше, че работя в общината, и ме поздрави по име. (Той поздравяваше повече от клиентите си по име и това беше една от причините за успеха му.)

— Добър вечер, мистър Лемптън, как са финансите на града?

— Платежоспособни сме — отвърнах аз.

— Това е доста повече, отколкото може да се каже за страната — каза изтежко търговецът.

— Бог ми е свидетел, Том, това е самата истина. — Лицето на аптекаря беше почти синьо от гняв. — Всичко по дажби, нито едно обещание не е изпълнено! Човек може да помисли, че нарочно се опитват да разорят бизнесмените. Къде е свободата ни? Уини е прав, нас ни управлява Гестапо!

Помощник-аптекарят спря да увива един голям пакет за търговеца.

— Точно така е, мистър Робинс — съгласи се той. — Ами вижте подоходния данък!… — Беше едър мъж, висок колкото мене, наближаваше четиридесетте. Спомних си как веднъж ми каза, че е служил двадесет години при Робинс. Той явно беше неквалифициран общ работник, който вършеше цялата черна работа и работеше по най-неудобно време. Върху бледото му лице леденееше усмивка; навикът на подчинението беше закръглил онова, което на времето е било чифт хубави рамене.

— Прав сте, мистър Робинс — повтори той. — Напълно прав. — Усмивката му се разтегна и той кимна с глава, за да подчертае казаното. Другите двама не му обърнаха никакво внимание, въпреки че стояха един до друг.

Напуснах аптеката леко отвратен. Как може помощникът да понася такова нещо? Продал се е и за каква цена? Може би за седем лири седмично и дори за тях нямаше никаква сигурност; насъщният му хляб зависеше от един човек, а този човек беше невежа, невъзпитан и зъл. След това си спомних за разговора ми с Хойлейк и се запитах каква е разликата между мене и помощника. Вярно, аз получавах повече пари, имах по-добри условия за работа и сигурност; но положението и на двамата в основата си беше еднакво. Моят господар бе по-добре възпитан от Робинс и имаше по-малко власт над мене; въпреки това той си оставаше мой господар. Цената ми бе малко по-висока, това бе всичко.

Продължаваше да вали; хванах автобуса на спирката. Вътре миришеше на мокри дрехи и застоял тютюнев дим, нямаше нито едно свободно място. Минах в предната част на автобуса и както се бях замислил, не забелязах неудобното си място, преди да стигнем „Игъл роуд“. Пробих си път, за да сляза, но се задъхах и ме раздърпаха. Тръгнах нагоре по „Игъл роуд“ с вдигната яка, придържах с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът, и видях как „Остинът“ на Боб Стор изчезва по „Сент Клер роуд“.

По време на следобедния чай му позвъних по телефона.

— Утре вечер трябва ли ти гледачка за бебето, Боб?

— Не знам със сигурност… Почакай за миг, Джо. — Гласът му беше безизразен.

— Миналата седмица каза, че ще ти трябва.

— Да, разбира се. Ще поговоря с Ева.

Докато чаках, сърцето ми заби по-бързо от гняв; знаех какво ще последва.

— Много съжалявам, приятелю — рече той, — но Ева е поканила няколко души приятели. Между нас казано, по делови причини. Започнала е да чете научни статии, как да има успех като съпруга. Лично аз бих предпочел да изляза. Страшно скучни са, но какво да се прави? Ще оставим за друг път, а? Пък и времето се затопля. — Той се изсмя; стори ми се, че долавям нотка на злорадство. — Поздрави Сюзън — каза той — и от Ева също. Съжалявам, ако съм объркал плановете ти, Джо.

— О, няма нищо — отвързах. Всъщност аз нямах никакви планове.

— Когато бях по-млад, ходех обикновено във „Фоли“. Никой не ходи там. Пък дори и да има някой, няма да те безпокои. — Той се изсмя отново. — Ужасно е да си млад и влюбен при нашия студен климат.

— Много вярно — съгласих се аз, — много вярно. А сега, Боб, се връщам към удоволствията на икономическата наука. Довиждане!

Затворих телефона и отидох до прозореца. Земята блестеше от дъжда. В стаята беше тихо. Томпсънови бяха отишли на театър и щяха да се върнат късно. Огънят весело гореше и излъчваше аромат също като първия път, когато влязох в стаята. Тишината порази усещането ми за време като плесница по врата; трябваше да взема вестника, за да проверя датата. Сякаш имаше опасност пак да се озова във вчерашния ден със съзнанието, че ще трябва отново да изтърпя разговорите с Хойлейк и с Боб.

Запалих цигара и се заех с „Политическата икономия“ на Бенхам. Насред една глава спрях да чета; не запомнях нито дума; истината бе, че вече бях получил твърде поучителен урок по политическа икономия. Ще започнем нашия курс с едно изследване на Джоузеф Лемптън. Роден през януари 1921 година в Дафтън. Баща Джон Лемптън, по занятие надзирател. Образование — Дафтънското основно училище. Младши чиновник във финансовия отдел на Дафтънския градски съвет през 1937 година. Сержант наблюдател през 1940 година. От 1943 до 1945 година в концлагер 1000, Бавария. Понастоящем старши чиновник в касовата служба на Уорлийския градски съвет. Заплата — втора степен. Налични средства — 800 лири от насъбрани заплати във въздушните войски, премии и застраховка на родителите. Перспективи: един ден би могъл да стане главен касиер на Уорли. Да кажем с хиляда лири годишно, като навърши четиридесет години, и то ако му работи късметът. Лемптън се е издигнал доста високо, като се има пред вид скромният му произход, но по наше мнение той не притежава необходимите качества, за да постигне истински успех, така както ние разбираме тази дума. Липсва му необходимата основа, стабилността, възпитанието — с една дума, той е твърде прост и не притежава качества, които биха могли да компенсират този му недостатък.

С учудване и ужас научаваме, че Лемптън е завързал тайни връзки с една млада жена от втора категория. Въпросната млада жена има твърде страстен и поривист характер, на нея й липсва светски опит, който би й позволил да действува по подходящия строг начин спрямо мъж от типа на Лемптън; ето защо се налага ние да се намесим.

Сама по себе си бездната, която дели осма категория (най-много) и втора категория (най-малко), е вече достатъчен повод за незабавно прекъсване на връзката. Но има и друга, по-важна причина — съществованието на Джон Алекзандър Уелс. Роден почти по едно време с Лемптън, той притежава всички качества, които така очевидно липсват на съперника му. Понастоящем учи в Кембридж, за да получи научна степен, като добиване само технически знания за поста директор ръководител на предприятието Уелс, но също и излъскани маниери, навик да заповядва, спокойно превъзходство, добро държане — всички необходими атрибути (нека не се плашим от думата) на джентълмена.

Можем да разберем по-добре същността на двамата мъже, ако разгледаме тяхното участие във Втората световна война. Мистър Уелс се отличил със службата си във въздушните войски, а още повече се отличил с бягството си от лагер 2001 през 1942 година. Мистър Уелс е твърде скромен и не желае да се говори за неговия подвиг, но е достатъчно да споменем, че е проявил изобретателност, храброст и съобразителност. Трябва да се отбележи, че Лемптън, който бил в същото положение, не направил опит да избяга, а отдал цялото си внимание на учението, като взел главните изпити по счетоводство, докато бил пленник. Наистина това доказва — бихме желали да бъдем безпристрастни, — че той притежава упоритост в постигането на целите си, защото е било твърде трудно да се учи в лагерни условия. Но това на говори за неговия патриотизъм и мъжествеността му.

В края на войната мистър Уелс е майор, той е награден с ордени за отлична служба и отлични летателни качества. Лемптън не притежава никакви бойни отличия, освен тези, които се дават за времетраене на службата, които се раздават, както се казва, заедно с дажбите. И, разбира се, Лемптън е бил от началото до края само сержант наблюдател. Както виждате, той не притежава качества за офицер. Ако не беше така, може би нашите чувства към него щяха да бъдат по-други.

Приятелството между мистър Уелс и мис Браун (младата жена, която се е забъркала с Лемптън) датира отдавна. Мистър Алекзандър Уелс, който е главата на предприятието „Уелс инкорпорейтед“, от много години е близък приятел с бащата на мис Браун. В последно време те чувствуват, че една по-тясна делова връзка, — дори до сливане на техните предприятия — би била от общ интерес за двамата. Ако синът на мистър Уелс и дъщерята на мистър Браун също поискат да извършат подобно „сливане“, ако можем да го наречем така, с това те ще подчертаят деловите връзки на родителите си. Такива щастливи съвпадения са основата на британския имуществен живот, който съвсем не представлява (въпреки представите на някои хора) джунгла, където слабият загива, а просто един цивилизован и хармоничен начин за припечелване на всекидневния хляб.

Никой не иска да принуди младите да се оженят против волята си, но хората, които имат присърце техните интереси, чувствуват, че двамата си подхождат много и че любовта на мис Браун (или това, което тя си представлява, че е любов) към Лемптън няма да трае дълго. Лемптън не е от нейната класа и разликата помежду им е твърде голяма, за да бъде прескочена. Ако той възразява срещу това, може да му се изтъкне, че има много млади жени, съвсем почтени, достатъчно интелигентни и привлекателни, за които самият мистър Лемптън, също поради класови различия, и насън не би помислил да се ожени. Той не би се унижил да вземе работничка или продавачка; а защо мис Браун трябва да се унижи, като се омъжи за дребен общински чиновник?

Научаваме, че Лемптън е прекарал няколко вечери насаме с мис Браун в къщата на един местен делови човек. Не се допуска, че помежду им е имало нещо повече от няколко прегръдки; не вярваме нито един от двамата да е лишен напълно от сдържаност и благоразумие. Но както нейният дядо казваше: „Когато мъж и жена са насаме, там винаги присъствува и дяволът като трети.“ Деловите интереси на мистър Браун се простират в индустрията и търговията с вълна и той има доста силно влияние и в Уорли, и в Ледърфорг; може съвсем тактично да се внуши на този млад чиновник, че не е разумно да предизвиква неприятелски чувства у човека, който има възможност да помогне както в работата му, така и на неговата амбиция да заеме място в съвета на Уорли.

Не живеем в средните векове; би било неуместно да се забрани на мис Браун да се вижда с Лемптън и невъзможно да се забрани на Лемптън да се вижда с мис Браун. А пък мис Браун е момиче с характер и наближава двадесет години; не е изключено при по-груба обработка на положението тя да замисли някакво бягство. Но би било добре да не се поощрява мис Браун в срещите й с Лемптън; например би било разумно тя да прекъсне връзките си с „Драматиците на Уорли“. Тя се вижда с Лемптън под предлог, че ходи на сбирките на „Драматиците“ и че излиза с приятелки; би било добре по повод на това да се смъмри леко. Също така би й помогнало да прекара ваканцията в чужбина, да посети „Бонд стрийт“, „Айви“, ресторанта „Савоя“ и „Гудууд“. А за мерките против Лемптън с пълна сигурност можем да разчитаме на Фред Хойлейк, главния касиер на Уорли, човек ценен като злато. Между другото, неговият братовчед, мистър Скайр Олдройд, е чиновник при мистър Браун.

— Ах ти, глупако! — казах аз гласно. — Мръсен глупако! Защо не видя всичко това по-рано? Целият Уорли се е сплотил срещу тебе. — Погледнах се в огледалото над камината. Хубав бях, да, но костюмът ми беше всекидневният костюм още от демобилизацията. И носех ризата си вече втори ден. По този въпрос аз мислех, както мисли работническата класа; за работа всяка дреха е добра. Трябваше да приема фактите: сбогом на Сюзън, сбогом на голямата кола, сбогом на голямата къща, сбогом на властта, сбогом на смешните, красиви мечти. Огледах стаята; никога не ми се беше виждала толкова привлекателна. Може би ще се наложи да се сбогувам и с Уорли, с тънкокраките мебели, със златистобелите тапети, с горещата вана всяка вечер, с дърветата, реката, ливадите, с кривите калдъръмени улички на източния квартал и леката тъга на техния уют. Сбогом и на Алис. Но ние вече си бяхме взели сбогом; защо все още мислех за нея „в сегашно време“? Защо сутринта инстинктивно бях помислил, че Хойлейк е разбрал нещо за Алис, защо бях почувствувал, че прекъснатите отношения с една жена, почти десет години по-възрастна, са най-важните? Можех да си я представя сега как крещи срещу мене като рибарска съпруга с тяло, което вече отстъпва пред средната възраст, спомних си пожълтелите й от тютюн пръсти, левия горен кътник, който имаше нужда от пломбиране. Но всичко това беше без значение.

Изпсувах гласно, употребих всички мръсни думи от въздушните войски, които бях почти забравил. След това отидох при телефона. Спрях наполовина протегнатата си ръка и се върнах при креслото и „Бенхам“. Отначало на всяка страница мислех за Алис: надявах се, че като я вмъкна в текста, щеше да изчезне и споменът за нея. Не смеех да мисля какво е правила тя в Лондон — но това също се въртеше в главата ми като зъбобол, който временно е успокоен с аспирин. Тогава спрях да го потискам и се заех с двойна работа. След малко се съсредоточих и името й вече изплуваше безразлично като цифрата на страница или заглавието на глава.