Джон Брейн
Път към висшето общество (7)

7

Библиотеката беше в едно здание с общината. На другата сутрин минах оттам в десет часа и разбрах, че Джек се връща в университета след няколко дни.

Застанах в една малка ниша, която наричаха „отдел за справки“, и почувствувах глупаво тържество, а в същото време и известна завист. Кембридж — представих си мислено една картина с бутилки портвайн, каране на лодки, спокойни разговори на дълги маси, отрупани с блестящи сребърни и кристални сервизи. И над всичко — атмосферата на сила, сила, която говори на безупречен, изискан английски, сила, която беше сила, защото се бе родила в подходящо семейство и винаги бе познавала хората, които трябва да се познават; ако човек иска да управлява страната, не може да го изпълни без съответното университетско възпитание.

Бащата на Джек между другото произвеждаше и автомобили. Сега бизнесът цъфтеше; но дори и да не беше така, нямаше да има голямо значение, защото той си беше изградил един малък, уютен, вертикален тръст. Когато му се наложеше да похарчи повече от определената сума за дадена съставна част, той купуваше фирмата, която я произвежда; притежаваше фабрика за пластмаси, предприятие за преработка на кожи, работилница за каросерии и дори една пералня и печатница. Сравнено с Форд Лион или Юнилевър^[1], неговото комбинирано предприятие изглеждаше малко; но много бих се учудил, ако старецът „не струваше“ поне един милион.

Седрик ми беше обяснил защо Джек иска да получи научно звание.

— Този, който управлява комбинираното предприятие, не може да се специализира — обясни ми той. — Такъв човек трябва да може да мисли изобщо. Ако е запознат прекалено добре с подробностите, не ще може да обхване цялото. Затова Джек отива в Кембридж — да се научи да мисли. — Седрик ми се усмихна затворнически. — Въпреки че всъщност няма голяма разлика. Счетоводителите и инженерите ръководят предприятието, независимо от това, кой стои начело. Единственото необходимо нещо за Джек е да се среща с хората, с които подобава да се среща, и да се учи как да се справя с тях. Да заслепява със своята ученост — нали има подобен израз?

„Добре, добре — промърморих си съвсем по детински, — ще ти свия жената, Уелс, и всичките ти пари няма да ме спрат…“

Отидох до телефонната будка срещу общината и поисках номера на Сюзън, Докато чаках да ни свържат, бях почти склонен да се откажа от цялата история. Ако не беше отговорила, много се съмнявах дали щях да направя втори опит.

— Сюзън Браун е на телефона — каза тя.

— Обажда се Джо Лемптън. Колко официално говорим! — Едно от стъклата на будката липсваше и вътре духаше студен вятър. Ръцете ми трепереха от възбуда. — Имам два билета за балета в събота през нощта. Мислех си дали няма да искаш да го гледаш!

— В събота през нощта ли?

— Искам да кажа вечерта — поправих се аз и мислено се наругах.

— Много ми се иска да го гледам. Почакай за миг, Джо, съвсем съм объркана, току-що излизам от банята.

Представих си голотата й, младото, стегнато и ухаещо тяло. Но веднага махнах тази мисъл от главата си. Това беше нещо, за което не исках да мисля. Не че не я желаех физически; но да я събличам така във въображението си беше присъщо на пубертетните момчета и не изразяваше истинските ми чувства. Мога да го призная съвсем честно — чувствата ми към Сюзън са били винаги, както се казва — почтени. Всяка друга реакция към красотата й би била долна. Дори и без парите й заслужаваше да се ожени човек за нея. Тя беше принцесата от приказките, момичето от древните песни, героинята от оперетите. И естествено принадлежеше към тази категория, защото имаше необходимото лице и тяло и беше в съответната група по богатство. Точно така е във всички приказки — принцесата е винаги красива, живее в златен палат, облича се в красиви дрехи, носи богати накити, яде пилета, ягоди и медени питки, а дори ако й се случи нещастие и се наложи да работи в кухнята, принцът винаги я открива, защото е изпуснала своя скъпоценен пръстен в кейка, който е изпекла за него. Той едва не умира от изненада, когато му я довеждат с изцапаната престилка, мръсните ръце и мръсното лице, защото си помисля, че се е влюбил в обикновена работничка от десета категория. Но тя сваля изцапаната престилка и той вижда прекрасните й дрехи; тя измива ръцете и лицето си и той вижда нейната нежна, бяла кожа. Всичко е наред, тя си е от първа категория и те могат да се оженят и да живеят щастливо навеки. Необходимите качества за една принцеса са брутално ясни.

Сюзън беше принцеса, а аз представлявах равностойността на свинаря. Можете да кажете, че разигравам детска приказка. Лошото беше, че трябваше да се боря с препятствия много по-трудни от драконите и магьосниците, а наблизо не виждах и следа от добри феи. Тази сутрин не можех да предскажа как ще завърши приказката. След като остави телефонната слушалка, тя се забави доста дълго; за миг помислих, че ми е затворила телефона, но някъде на заден план се чуваше шум от прахосмукачка и женски гласове.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза тя. — Не можех да си намеря тефтерчето с ангажиментите. Събота вечер съм свободна, Джо.

Първият дракон беше убит, макар че не беше много голям. Постарах се гласът ми да не звучи твърде тържествуващо.

— Прекрасно. Ще мина да те взема в шест и четвърт, нали?

— Не, не — отвърна бързо тя. — Ще се срещнем в театъра.

— В седем без петнадесет тогава.

— Божичко, мама иде! Трябва да бързам. Довиждане.

— Довиждане — отвърнах аз, леко озадачен. От орнамента беше паднала част от позлатата. Защо се смути, че майка й влиза в стаята? Сякаш не искаше тя да разбере, че излиза с мене! Дали й се разрешаваше да излиза с някой друг, освен с Джек? И не бях ли аз толкова добър като него, за да я вземам от къщата й?

Когато се върнах в касовата служба, Теди Соумс пиеше чай и флиртуваше с Джюн Оукс, машинописката от здравния отдел. Джюн беше едва на двадесет години, с червена коса и чиста кожа; бях сигурен, че е малко глупава, но склонна към любов; бях обаче достатъчно разумен да не се забърквам с нея. Любовните истории в службата започват много лесно, но трудно завършват, особено в малките градове.

Въпреки това аз се присъединих към флиртуването. Беше твърде приятно за моето „аз“, че се намирам с жена, която отговаря на възможностите ми, която, мислех си аз, гледайки пълните й сочни устни, не би ме поощрявала, ако не възнамерява нещо по-сериозно, и която щеше да остане възхитена, ако й отида на гости.

— Здравей, царице на моето сърце — поздравих я и си взех чаша чай. — Винаги ми е много приятно да те видя. С всеки изминат ден изглеждаш все по-красива. Но все пак съм доволен, че не работиш в касовата служба.

— Защо? Нямаше ли да си доволен, ако работех тук?

— Щях да зяпам по тебе — казах — и нямаше да върша никаква работа.

— Чух, че зяпаш по друга — захили се тя.

— Това е само защото ти не искаш да се ожениш за мене.

— Не си ме помолил.

Коленичих на едно коляно и турих ръка на сърцето си.

— Любима, дори бих рекъл, най-скъпа! Мис Оукс, предлагам ви моята ръка и моето сърце.

— Не го слушай, Джюн — рече Теди. — Той ходи да пие с женени жени.

— Не знам за какво говориш — сопнах му се и се изправих.

Джюн се засмя отново.

— Името й започва с А. И е твърде стара за тебе. — Гласът й беше съвсем тънък, почти писклив и изглеждаше особен в съчетание с великолепния й бюст.

— О, това ли? — подхвърлих безгрижно. — Тя просто ме откара до къщи. Говорихме си за пиесата. Теди не би могъл да разбере подобно нещо. Нашите отношения са напълно платонични.

— О, да, разбирам — каза Теди и обхвана Джюн с ръка през кръста. — Аз сега се мъча да заведа Джюн на един платоничен уикенд. Разбира се, би било твърде неприятно, ако в резултат на това се появи едно платонично бебе. — Той се засмя със своя висок, неестествен смях и се допря до бузата на Джюн.

— Ужасен си! — смъмри го тя. — Недей, Теди. Не, не трябва. Какво ще стане, ако влезе мистър Хойлейк?

— Ще ми заповяда да те оставя на мира, за да се натисне той — предположи Теди.

— Никога вече няма да ти говоря — рече тя. — Ти имаш ужасно въображение. — Тя ми се усмихна. — Само Джо е истински джентълмен.

— Недей разчита на това — подхвърлих аз.

Джюн се приближи до мене; притежаваше странна миризма, която не беше нито от парфюм, нито от сапун, нито от пот — твърде силна миризма, но чиста. Изпитах силно желание да я погаля или поне да си определя среща; но — първото щях да остана недоволен, а второто щеше да бъде опасно. Затова само й се усмихнах.

— Прекрасна си — казах аз.

— А ти имаш много хубави очи — рече тя и когато си тръгна, за миг сложи ръка върху моята. — Защо не можем да се оправим ние, ергените и момите? — добави тя, сякаш Теди изобщо го нямаше.

— Мен не ме вземай пред вид — подхвърли той. — Ти добре се справяш с жените.

— Да бе, редят се на опашки, за да поговорят с мене.

— Ако искаш, вземи си Джюн — пак започна той. — Тя е обикновено хлапе. Но за мисис А…, виж, за нея наистина ти завиждам.

— Няма защо да ми завиждаш.

— Екстра е — каза той и слабото му, загрубяло лице доби печален израз.

— Много си е добра жената. Никога не съм мислил така за нея.

— Аз обаче мисля, дявол да го вземе. Тя е… — той потърси подходящата дума и после я каза малко засрамено — тя е дама. Тя е и жена. Знаеш ли, щом я видя, се изпотявам и ме побиват тръпки.

— Какъв неприличен младеж! — отвърнах аз. — Знаеш ли какво пише в светото писание за прелюбодеяние в мислите?

— Съпругът й прелюбодействува не само в мислите си.

— Това не е извинение. Между другото, как изглежда?

— Богат фабрикант на вълна. Излъскан и бледен, говори доста добре.

— Коя е другата страна?

— Едно момиче от кантората му. Млада, дебеличка и глупавичка. Вече цяла година ходят.

— Мъжете понякога са по-лоши и от животните — възмутих се аз. — Защо не може да се задоволи с Алис?

— Тя е на тридесет и четири, женени са близо десет години, а нямат и деца — захили се той. — Бих му помогнал. С удоволствие.

Повдигнах рамене.

— Не ме привлича в това отношение. — Мислех за Сюзън; когато си спомнях, стомахът ми се присвиваше от вълнение. Страшно ми се искаше да кажа на някого, да се похваля поверително. Надявах се, че Теди ще спомене името й в разговора и между другото ще мога да спомена за срещата ни. Но той не я спомена, а продължи да говори за Алис. Същата вечер се състоя втората репетиция на „Фермата на Мидоус“. Рони беше във форма, пуфкаше усилено с лулата, прекарваше ръце през косата си, за да покаже нервно напрежение, и драскаше припряно по листовете, вмъкнати в текста.

Тази вечер, драги мои — започна той, — вие сте само тела. И то много хубави тела, ако ми е позволено да го кажа. Искам да си изясните всички движения, а след това вече ще се занимаем малко и с актьорска игра…

Двамата с Алис имахме три жарки любовни сцени. Очаквах, че ще ми бъде стеснително, но тя самата имаше съвсем безлично поведение и не изпитваше никакво стеснение, така че нашите прегръдки приличаха на бавен танц. Толкова добре ги играехме, че Рони ме поправяше само по два пъти при всяко движение, което за този етап от постановката беше твърде добре. Оставях се тя да ме води, което, разбира се, беше напълно правилно, защото се предполагаше, че тя ме съблазнява.

По-късно Рони беше толкова разчувствуван, че ме похвали.

— Любовните ти сцени Джо, отсега се очертават доста добре. Но другаде виждам неприятностите — намигна ми над очилата си той, — знаеш, нали, става въпрос за скучната, но необходима работа около влизането и излизането, ставането и сядането. Ти сядаш, сякаш… хайде да не бъда вулгарен! А ставаш, като че си седял на пирони! И си съвсем неловък с Ан и Джони. Но с Алис просто оживяваш.

— Алис може да оживи и мъртвите — казах аз. Засмях й се; за мое учудване видях, че се изчерви леко.

Когато Рони спря да ни говори, напуснах сцената след нея и я последвах в залата. Тя взе палтото си от столовете, където го беше оставила. Помогнах й да го облече. За миг, преди да отдръпна ръцете си от раменете й, тя се отпусна върху мене; но и това беше безлично като сценичните ни прегръдки. Аз също облякох палтото си и седнах до нея.

— Възползувах се от твоя съвет.

— Какъв съвет?

— Телефонирах на Сюзън. Отиваме на балет. — Чух гласовете на Рони и Хърбърт някъде иззад кулисите; синя светлина осветяваше обсипаната с угарки сцена. Тънкокраките маси и столове, както и канапето, върху което бяхме играли на любов с нея. Театърът беше малък, но внезапно взе да ми се вижда голям, ехтящ и изоставен.

— Сюзън ли? — попита тя. — А, да, спомням си. Светлината се промени в топло розова. Никога няма да сбъркаш, ако следваш моите съвети. Леля Алис е винаги права.

— Не си леля — възразих аз. — Лелите са над четиридесет и миришат на камфор.

Тя направи гримаса. Забелязах, че брадичката и е малко отпусната.

— Добре поне, че не мириша на камфор. Въпреки това се държа като лелята от „Женски разговори“, или бавачката на Жулиета. — Гласът й ми се стори горчив.

— Съвсем не — казах аз. — На времето гледах веднъж „Ромео и Жулиета“. Онази беше зла дъртачка. Ти си мила и забавна. И някак си… — не се доизказах. Настъпвах в опасна територия.

— Някак съм какво?

— Не ми се сърди. Обещай ми.

— Добре, добре — отвърна тя нетърпеливо, — няма да се сърдя дори да бъде нещо неприлично. Обещавам. — Изглежда толкова глупаво. Не мога… — обърках се аз.

— Също като в „При мисис Бийн“ — каза тя. — Дразниш ме, Джо. Продължавай, за бога.

— Ти си някак си… не… не трогателна. По-скоро загубена като малко момиче. Сякаш търсиш нещо. О, божичко, приказвам като в евтин филм. Забрави какво казах, нали ще го забравиш?

Тя мълча няколко секунди. После очите й овлажняха.

— Колко чудно е ти да ми говориш така. Не, не се сърдя, мили. — Тя бръкна в чантата си. Когато й поднесох огън, с изненада открих, че ръцете ми треперят. В този миг в театъра влезе Джордж Айсджил. Беше облечен в огромно дебело палто, за което не бе достатъчно едър. Имаше малки, добре оформени ръце и ноктите му блестяха от наскоро правен маникюр; носеше пръстен с герб на средния пръст и пръстен с диамант на кутрето. Въпреки маникюра и диамантения пръстен не изглеждаше женствен; но не изглеждаше и мъжествен. Сякаш нарочно бе избрал мъжкия си пол, защото беше по-удобен и по-доходен. Не го харесах още от пръв поглед, но не така, както не харесвах Джек Уелс; у Джек нямаше нищо опасно, а у Джордж Айсджил забелязах студена наблюдателност, която ме посплаши; имаше вид на човек, който никога не може да се прояви като глупак.

— Дойдох да избавя жена си от вас, разбойници и вагабонти — рече той. — Понеже жена ми е развалила „Фиата“.

— Това е Джо Лемптън — представи ме Алис. — Моят любовник.

— Божичко! — възкликна той. — Съжалявам. Да не съм попречил?

— Срещали сме се вече — казах аз.

Той ме погледна изпитателно.

— Да, спомням си — рече, кимна към сцената и продължи: — Е, как напредвате?

Нещо в държанието му даваше да се разбере, че ние се занимаваме с някаква овехтяла, глупава измислица.

— Не мога да ви кажа — отвърнах аз. — Попитайте Алис.

— Все същите глупости — каза тя с безизразен глас. — Все така се забавляваме.

С идването му цялото й държание се промени. Не беше нито уплашена, нито примирена, нито прекалено оживена; извънредно трудно бе да се определи разликата, но аз я забелязах веднага. Стана отново такава, каквато си мислех, че е до предната вечер — невъзмутима, преситена, надменна, полужива… — Вие сте от общинските люде, нали? — попита ме той.

Старинният, уж дворянски израз, веднага ме наостри.

— В касовата служба.

— Сигурно е скучничко.

— Не, за голямо учудване — отвърнах безгрижно аз. — Все се намира по някой търговец или индустриалец, който се опитва да ни мине. Господи, как не обичат да си плащат данъците тези момчета!

— Не се признавам за виновен, приятелю — заяви той. — Моята фабрика не е в Уорли.

— Това също не ни е много приятно. Лишавате родния си град от известна парична сума.

— Когато съветът реши да поощрява индустрията, ще построя фабрика в Уорли.

— Когато намерим някой индустриалец, който да се съобразява с нашите усилия да спасим града от пушека, ще го посрещнем с отворени обятия.

Той се усмихна и показа белите си, остри и дребни зъби.

— Там, където има мръсотия…

Готвех се да му отговоря, че лично той полага ужасно много грижи да не живее сред мръсотията, но Алис се намеси.

— Стига сте приказвали по работа — каза тя. — Не ви ли омръзва?

Той вдигна ръце с жест на подигравателно примирение и диамантът на малкия му пръст студено блесна.

— Никога не можете да разберете, че ние, мъжете, живеем за работата си. Винаги щом говорим за нещо интересно, вие се оплаквате, че говорим за работа.

Против желанието си почувствувах задоволство, че счита моите забележки за интересни; макар да знаех, че това е по подражание на Карнеги — един малък, привидно необмислен комплимент. Другите незабелязано се насъбраха край него по същия начин, помислих си, както се бяха събрали край Джек Уелс. Той също като Джек представляваше силата на парите; и той беше крал. Докато му поднасяха верноподаническите си чувства, аз се замислих как се е случило така, че се е оженил за Алис, как тънките устни под малките мустачки са успели да произнесат (сигурно го бяха сторили) думите „обичам те“. Просто не можех да си ги представя заедно в съпружеското легло. Бяха съвсем различни по тип; не бяха придобили никаква прилика помежду си, както става във всяко щастливо семейство.

Станах и казах на Алис, че си отивам.

— Нали си в една посока с нас? — попита тя.

— Няма да има място — отвърнах аз.

— Глупости — каза Джордж. — Щом нямате никакви ангажименти?

— Място има — рече Алис. — Хайде, елате, Джо.

Погледнах я изпитателно. Сякаш ме молеше за защита.

Колата на Джордж беше „Даймлер“, два и половина литра. Седнах отзад с Джони Роджерс и Ан Балби. Дотогава никога не бях се возил на частен „Даймлер“. Джордж запали за миг вътрешната лампичка; меката светлина ни обгради в някакъв отделен свят, топъл и уютен, авантюристичен и груб в същото време, арогантен със своята скорост и разстояние.

Джони почерпи с цигари и аз се облегнах на меките възглавници, оставих се да потъна в този частен свят, позволих на луксозната атмосфера да се отърка в мене като котка. Джони говореше с Джордж за коли; той, разбира се, скоро щеше да си купува кола. Служеше си с жаргона на въздушните войски, от който винаги ми се е повдигало; ако не се говори изключително добре, този жаргон мирише на вестникарщина и филми.

— Ще ми се да видите този звяр — каза Джони. — Фамозен е, драги. Хвърчи… — Но Джони беше безопасен, само двадесетгодишен, с чип нос, къдрава коса и с вид на човек, който се къпе всяка сутрин, ляга си рано и спортува много.

Ан Балби беше негова братовчедка. Тя говореше с Алис, или по-скоро се мъчеше да я постави в неудобно положение, като й завиждаше за щастието да притежава „Даймлер“ и толкова красив любовник…

— Одрал е кожата на Жан Маре, мила.

Разбира се, любовникът на Алис бях аз; шегата започваше да става досадна.

Ан не приличаше на Джони по темперамент, но изглеждаше почти като него, със същата къдрава коса и същия свеж вид. Нейното нещастие бе, че притежаваше нос, който би бил много по-подходящ за мъж — голям и безформен като луковица. От някои зрителни ъгли не изглеждаше чак толкова лошо и на сцената се понасяше; но тя бе прекалено чувствителна в това отношение. Нямаше защо да се тревожи; фигурата й беше стройна, самата тя се отличаваше с бърз ум и интелигентност и въпреки че не беше наследница на голямо богатство, имаше достатъчно пари зад гърба си. Междувременно се проявяваше като неприятна личност. Мене специално не ме харесваше и не пропускаше случай да прояви чувствата си. Като се огледам назад, откривам причината за това нехаресване — не си бях дал достатъчно труд да прикрия факта, че не ме привлича физически. Един лек флирт или дори едно дискретно натискане биха променили напълно отношението й към мене. Тя се държеше, сякаш не би приела от мен нищо, свързано с моя пол, и аз също се държах съобразно с нейното държание. А това е последното нещо, което желае всяка жена. „Даймлерът“ изкачи стръмната „Сент Клер“ без никакви усилия. Човек се чувствуваше в него, сякаш се намира в подвижен салон; беше по-уютен и от много салони. Джордж караше с опитността на добър шофьор;, не можех да не сравня неговата опитност с прибързаното безразсъдно каране на Алис.

— Тука ви напускаме — каза Ан, след като наполовина бяхме изкачили „Сент Клер“. — Чудесна кола имате, мистър Айсджил. Много по-добра от „Фиата“. Във „Фиата“ могат да се съберат само двама души, нали, Джо? Господи! — възкликна Алис, когато Джордж отново подкара колата. — Каква отровна малка котка е тази жена! Как подхвърля злобни намеци с акцент на долнопробна хористка! Много има да чака, докато вляза отново в една кола с нея. Да се изповядам ли, Джордж? Да се доверя ли на твоето великодушие? Снощи закарах Джо до тях и по пътя се отбихме в „Сент Клер“. Ето, нашата ужасна тайна излезе наяве! Виж ти, какво клюкарско племе с мръсно въображение!…

— Всички малки градове са такива — каза Джордж с безразличие. — Пък и защо да се ходи в „Сент Клер“? Ако не желаеш хората да клюкарствуват, заведи Джо в къщи. В къщи има достатъчно питиета, нали?

— Той бе отминал „Игъл Роуд“. И аз забелязах чак когато стигнахме на половин миля от нея, близо до върха на „Сент Клер“. — Ще си сляза пеша — казах.

— Я елате да вечеряме заедно — предложи той. — Можете да телефонирате на Томпсънови.

— Хайде, ела — подкрепи го Алис.

— Но дажбите.

Тя се засмя.

— Не се безпокой за това, мили. Вечерята няма да бъде банкет, а ще се състой от остатъци.

Бяхме стигнали върха на „Сент Клер“. От „Игъл роуд“ нагоре, по двете страни на улицата, беше почти незастроено — пасища, оградени с дървета и само няколко големи къщи, доста далече от улицата. Вляво, почти закрита от боровете, се намираше най-голямата къща, която бях виждал в Уорли.

Огромна постройка във викториански стил с кулички и назъбени стени, с дълъг най-малко четвърт миля частен път и къщичка за пазача при портата, голяма колкото обикновена къща.

— Кой живее там? — попитах аз.

— Джек Уелс — отвърна Джордж. — Или по-скоро семейство Уелс. Купиха я от един банкрутирал фабрикант на текстил. Колосална е, нали? Те не използуват и половината от къщата.

Загубих високия си дух. За първи път си давах сметка какви огромни преимущества има Джек. Мислех, че съм едър и силен; но тази къща беше много по-голяма от мене. Тя представляваше нещо като физическо продължение на Джек, поне петдесет хиляди лири в тухли и хоросан, които изразяваха неговото преимущество като кандидат.

Къщата на Айсджилови се издигаше в края на една малка непавирана уличка, веднага до парка „Сент Клер“. Беше построена във „функционалния“ стил 1930 година^[2], от бял бетон и с плосък покрив. Наоколо нямаше други къщи и тя се възправяше върху едно възвишение, с поляни отзад и паркът пред нея. Изглеждаше скъпа, строена по поръчка, но беше някак не на място, също като проститутка от Пикадили, която се разхожда по полята с високи токове и найлонови чорапи.

Отвътре къщата беше декорирана в бяло и белезникаво, със столове от стомана и гума, много по-удобни, отколкото изглеждаха. На стените висяха три яркоцветни картини: две от тях ми се сториха бъркотии от линии, петна и окръжности, но в третата можеше донякъде да се открие портрет на Алис. Беше облечена във вечерна рокля от блестящ сребрист плат с голямо деколте. Гърдите й бяха по-дребни и по-стегнати, а по лицето й нямаше бръчки. Художникът не я беше разкрасил, виждаше се лекото надебеляване на брадичката й и наченките на бръчки.

— Не го разглеждай подробно отблизо, Джо — каза тя, като се приближи зад мене. — Тука съм с десет години по-млада.

— Бих искал да съм с десет години по-стар — отвърнах аз.

— О, Джо, много мило от твоя страна. — Тя стисна ръката ми, но не се усети веднага. — Харесва ли ти стаята?

— Много — потвърдих аз. Но не бях твърде сигурен, че ми харесва. Беше странна стая, много чиста, много светла, наредена с вкус, но сякаш й липсваше уютност. Ниските бели рафтове на стената срещу камината бяха пълни с книги, повечето съвсем нови, с несвалени обложки; те поне би трябвало да придадат по-човешка атмосфера на стаята, но не успяваха да го сторят. Изглеждаше невъзможно някоя от тях да бъде прочетена — дотолкова бяха част от украсата на стаята, че човек не би посмял да извади нито един том.

— Нещо за пиене? — попита Джордж и се запъти към барчето. — Джин, уиски, бренди, ром, шери и най-различни отвратителни ликьори, които не бих могъл да препоръчам.

— Уиски, моля.

Той ме изгледа лукаво.

— Уви, не е истинско шотландско. Един американски клиент ми даде цяла каса. Предупреждавам ви, че на вкус е като течен брилянтин.

— Пил съм доста от подобно уиски в Берлин — отговорих аз. — Без сода, благодаря.

Питието пресуши устата ми за част от секундата и вкара въздух в гърлото ми. След това почувствувах приятно затопляне в стомаха.

— Алис ми каза, че сте от Дафтън. — Той напълни чашата си със сода и взе да я пие бавно като лекарство.

— Там съм роден.

— Бил съм един-два пъти там, по работа. Бога ми, много потискащо е!

— Човек свиква.

— Предполагам, че познавате Торвърови.

Познавах ги, както познавах и председателя на окръга. Бяха най-старото фабрикантско семейство в Дафтън; всъщност единствените фабриканти след кризата, понеже другите фабрики бяха преминали в ръцете на съдебния изпълнител или на лондонските синдикати.

— Баща ми работеше в тяхната фабрика — съобщих аз. — Беше надзирател, така че никога не сме се срещали в обществото, както бихте могли да се изразите. Джордж се изсмя.

— Драги, Джо, никой не се е срещал с Торвърови в обществото. Пък и никой не би пожелал. Откакто е бил отбит от майка си, старият не с изпитал нито веднъж свястно човешко чувство, а Дики Торвър използува малкото време, което му остава от занимания с работничките, за да се пропие до смърт.

— Дики го наричахме „Сексуалния тъпанар“ — казах аз.

— Чудесно измислено! Наистина чудесно! — Той ми напълни отново чашата, сякаш ми даваше скромна награда, загдето го бях развеселил със забележката си. — Точно такъв е, с ужасното си бледо лице, с отпуснатата си походка и измамния блясък, който се появява в очите му, щом види жена, достойна за леглото. Не е лош търговец обаче. Човек доста трябва да се изпоти, за да надхитри Дик Торвър.

— Ужасен е. — Алис беше влязла с поднос сандвичи. — Срещнах го у Конбол в Ледърфорд. В първите пет минути се опита да ме натисне, а след още пет ме покани да прекараме някъде края на седмицата. Защо не го набие някой?

— Може би някои жени го намират привлекателен рече — Джордж. Гризеше една бисквита със сирене.

— Искате да кажете, че съпрузите им желаят да прокарат някоя сделка с него, нали? — попитах аз.

Той отново се изсмя. Смехът му беше нисък, приятен; явно можеше да се засмива по желание.

— Не е точно така, Джо. Това е все едно да подкупиш палача: ако те помилват, той казва, че се дължи на неговите усилия, а ако те обесят, вече не можеш да протестираш. Ако нечия съпруга… да кажем, се държи добре с Дики и съпругът й успее да пробута договора или каквото е там, то Дики е удържал думата си. Ако съпругът не успее да пробута договора, той едва ли би започнал да се оплаква на всеослушание. Деловите отношения не са толкова прости.

— Все пак се случва — подхвърли Алис.

— Рядко. — С държанието си той даде да се разбере, че въпросът е приключен и аз съм поставен на мястото си.

— Джо — покани ме Алис, — вземи си сандвич. Трябва да се изядат.

Сандвичите представляваха съвсем тънки филии хляб с дебели резени студено говеждо, месо. Бяха натрупани нависоко в чинията.

— Та тука са всичките ви дажби! — протестирах аз.

— О, не — отвърна тя. — Не се безпокой за това. Имаме още много. Наистина!

— Фермерите имат месо — обясни Джордж. — А аз имам плат. Разбирате ли?

Разбирах напълно и месото ми се услади още повече. Това приличаше на ония минути, когато карах колата на Алис; за един миг живеех на такова равнище, каквото бих искал да имам постоянно. Бях герой в една от комедиите със заглавие „Цар за един ден“. Само че не можех да излъжа себе си, но вкусвайки домашно сготвеното месо в тази стая и чувствувайки приятната топлина на уискито в стомаха си, поне се поставях на мястото на Джордж.

Алис седеше срещу мене, малко надалече от масата. Носеше черна плисирана пола и яркочервена блуза от тънък поплин. Имаше много елегантни крака, почти мършави; отново ме порази приликата й с рисунките на „Вог^[3]“. Загледах се в нея. Бяхме еднакви на вид, помислих си аз като в мъгла — светли, северни типове.

Джордж наля още една чаша бърбън^[4]. Изгълтах го и захапах втори сандвич. Алис ми се усмихна леко. Усмивката й не беше нещо повече от гримаса, но разбрах, че бузите ми пламнаха, когато ми стана ясно, че във всяко отношение бих искал да съм на мястото на Джордж.