Джон Брейн
Път към висшето общество (27)

27

— Уф, много е топло, нали? — възкликна Сюзън. Лежахме на една полянка сред папратите над „Фолито“; следобедното слънце ни напичаше като „мъка приятна и дълга“.

— На тебе не би трябвало да ти е горещо — възразих аз, поглеждайки деколтираната й блуза с голи рамене и памучната пола. — Нямаш почти нищо на себе си.

— Лошо момче! — каза тя и издърпа, блузата, докато покри раменете й. — Сега доволен ли си? Щастлив ли е сега Джони, когато неговата Сюзън се е върнала?

Издърпах блузата от раменете й. Целунах леко всяко рамо.

— Сега съм щастлив. Щастлив съм само когато съм с тебе.

Жените над тридесет години изглеждат по-млади в полумрак или на слаба светлина; едно момиче на деветнадесет изглежда по-младо, почти дете, от силния блясък на обедното слънце. В този миг Сюзън имаше вид на четиринайсетгодишна. Червилото й се беше изтрило от целувки, пудрата беше изчезнала; устните й бяха зачервени, а кожата — безупречна.

— Писмото беше прекрасно — рече тя. — О, Джо, толкова нещастна бях, преди да го получа. Това беше най-хубавата изненада в живота ми.

Чарлз ми беше помогнал да го напиша след дълъг спор, по време на който ме беше нарекъл между другото „слабоумен тип“ и „западнал жиголо“.

— Ето сега — каза той, когато го бях подписал — това ще накара глупачката да се върне тичешком, с блеснали от любовен плам очи. Винаги можеш да разчиташ на чичо си Чарлз.

Можех да разчитам наистина; Сюзън беше при мене, за да го докаже. Бях се върнал преди една седмица от Дорсет, а тя току-що бе пристигнала от Кан; обади ми се по телефона веднага щом прочела писмото. Киселият, опушен мирис на папратите заседна в гърлото ми; повдигнах се на лакът и се загледах в долината под нас, към Уорли. Виждах го целия — общината със сандъчета цветя над входа, лодките по реката в Сноу парк, жълтите автобуси, които излизаха от автостанцията, големият черен показалец на фабриката „Тебът“, пулсирането на трафика по Пазарната улица с магазините й, чиито имена можех да изброя като „Отче наш“ — Уитрип, бижутерът с красивите златни и сребърни часовници, пред които моят часовник изглеждаше съвсем евтин; Финли, шивачът с ризи „Дакс“ и „Вантела“; и халите „Егер“, бакалинът Пристли с миризмата на сирене и печено кафе; Робинс, аптекарят с одеколона „Лентерик“ и четките за бръснене от боброва козина — обичах го целия град, чак до Кристоделфийската читалня с фасадата от червени тухли и афишите пред кината „Колизеум“ и „Роял“. Не можех да го напусна. А ако се оженех за Алис, щях да го напусна по принуда. Можеш да обичаш един град само ако и той те обича, а Уорли никога нямаше да обича ответника от подобно бракоразводно дело. А и аз трябваше съответно да обичам Уорли, трябваше да взема всичко, което можеше да ми даде; беше твърде късно, за да се задоволя само с неговото топло приятелство, с едно момиче от шеста категория, с един живот, прекаран, и то ако имах късмет, в някоя от квадратните бетонни къщички в новия комплекс на съвета. Хората можеха да бъдат щастливи в тези къщички с техните малки градинки, с една баня и без гараж. Те можеха да бъдат щастливи със заплатата, която получавах сега, и дори с много по-малко. Това обаче не беше за мене; в най-лошия случай бих предпочел да приема и него, отколкото да напусна Уорли, но трябваше да принудя града да ми разреши своята най-висша близост — мощта, привилегиите и лукса, които се излъчваха от Върха.

— Джо — каза Сюзън, — много си лош! Не ме слушаш.

— Слушам те, миличка — отвърнах аз. — Писмото не беше чак толкова хубаво. Когато го писах, бях много развълнуван. Страх ме беше да не познаеш почерка и да го хвърлиш, преди да си го прочела. Не съм имал нито миг щастие, откакто ми каза, че всичко е свършено между нас.

— Ти ми обеща никога вече да не се виждаш с Алис. Каза ли й го?

— Знаеш, че е в болница. При това е много болна.

Лицето на Сюзън беше станало твърдо; вече не приличаше на ученичка, а на жена съдия, която винаги праща обвиняемия в затвора без право на гаранция, за да не може никой да я обвини в женско мекосърдечие.

— Трябва още сега да й кажеш. — Приличаше на майка си; меките извити линии на лицето й сякаш се изопнаха, а устата й беше стегната и дисциплинирана. Тя доби израз не на жестокост, а на съдничество.

Алис се бе върнала един ден преди мене и посред нощ я откарали в болницата. Никога не разбрах от какво точно е болна; не беше рак, а някаква вътрешна подутина — достатъчно сериозна за операция, но не достатъчно сериозна, за да накара лекарите да й дадат упойка срещу болката. Сега чакаше операцията — позволяваха й свиждане само със семейството й. Не й бях писал. Тя ми изпрати една бележка, че е по-разумно да не й пиша. Но съвестта ми беше гузна, защото знаех, че тя не очаква да взема думите й напълно сериозно.

— Чуваш ли ме, Джо? — Гласът на Сюзън придоби писклива нотка. — Кажи й го сега. Няма да умре. Ако не й пишеш веднага, този път настина ще скъсам с тебе. Не се шегувам.

— Млъкни. Ще направя това, което съм обещал. Ще приключа тази история веднъж завинаги. Но когато излезе от болницата. И то лице в лице. Не с писмо. Писмото е признак на малодушие.

Сюзън се изправи.

— Ти си отвратителен и жалък. Никога не правиш това, за което те помоля, а сега се връщаш при тази… тази стара жена само защото се предполага, че била болна. По-добре никога да не бях те срещала! Развали ми ваканцията във Франция, а сега, когато съм отново щастлива, пак правиш това. Мразя те. Мразя те, мразя те!… — Тя избухна в сълзи. — Отивам си. Не искам да те виждам повече. Никога не си ме обичал…

Хванах я грубо и я ударих силно по лицето. Тя нададе лек вик на изненада, после се нахвърли с нокти върху мене. Удържах я настрана с лекота.

— Няма да си отидеш — рекох аз. — И няма да направя това, което искаш. Обичам те, глупачко! Аз съм този, който казва какво трябва да се прави. И сега, и занапред!

— Пусни ме — дръпна се тя. — Ще викам за помощ! Не можеш да ме държиш насила! — Започна да се бори. Черната й коса беше разчорлена, а кафявите очи заблестяха от гняв, превърнаха се в тигрови топази. Разтърсих я с всичка сила. Бях го правил и по-рано, на игра, когато ме караше да й причиня болка; но този път бе наистина и когато спрях да я разтърсвам, тя се беше задъхала и беше близо до припадък. След това я целунах, захапах устните й, докато почувствувах вкуса на кръв. Ръцете й се сключиха зад врата ми, тя се отпусна и падна на земята. Този път не ми разигра ролята на уплашена девственица; този път аз нямах никакви скрупули, никакъв хоризонт пред себе си, само кипящата лудост на инстинкта.

— Нарани ме — каза тя после, когато бях дошъл на себе си. — Нарани ме, погледни, тука ми тече кръв и тука — и тука! О, Джо, сега те обичам с всичко мое, всяко мое парченце ти принадлежи! Вече няма да имаш нужда от нея, нали?

Тя се изсмя. Смехът й беше нисък, гърлен. Беше пълен с физическо задоволство.

— Ако искаш, кажи й, когато излезе от болницата, мили. Вече няма да ти бъде нужна. Знам го. — Тя ми се усмихна; усмивката й излъчваше почти дивашко щастие.

— Да, вече няма да имам нужда от нея — повторих аз. В устата си усещах вкус на кръв, кръв течеше и от ръката, където ме беше издрала. Сега слънцето пробождаше очите ми, а папратите около полянката сякаш наистина израснаха нагоре и се надвесиха над мен.