Джон Брейн
Път към висшето общество (10)

10

Коледните празници прекарах при леля Емили. През нощта, когато заминах, в Уорли валеше сняг също като лека пудра, подарък от „Рафаел“, „Тък“ и „Шарп“, за да блестят очите на момичетата, за да пеят в унисон тълпите, за да станат къщите по-големи и разпуснати, с повече приключения, които завършват щастливо; градът беше претъпкан с хора и въпреки това всички бяха пълни притежатели на щастие, защото дотам ги бяха докарали продавачите, вестниците и радиото; човек можеше да долови това щастие, невинно и обикновено като детска приказка, във всяка снежинка и всяка нотка на общинската камбана.

Трудно ми беше да напусна Уорли тогава; сякаш ме бяха изгонили от някаква забава, преди да са раздадени подаръците. Всъщност се чувствувах откъснат през целия декември — бях и на коледното тържество на „Драматиците“, където играех задната част на един кон в пиесата за деца, нацелувах всичките момичета след обедното пийване в общината, но знаех, че не съм част от истинското празненство в Уорли, защото си отивах, преди да почне подготовката, преди краткото царуване на пуйките, тортите, виното и уискито, когато всички врати в града щяха да бъдат широко разтворени и категориите нямаше да важат. Не че вярвах, че такова нещо може наистина да се случи; но в Уорли човек поне можеше да мечтае за това.

А в Дафтън беше невъзможно да се мечтае, там снегът почерняваше, преди да докосне земята. Там винаги Коледата сякаш се срамуваше малко от себе си, понеже разбираше, че води до празни разходи; Дафтън и забавленията не се разбраха. А къщата на „Оук кресънт“ беше малка, тъмна, миризлива и претъпкана; не че не обичах леля Емили и семейството й, но самият аз вече доста се големеех, ненавиждах се поради това и открих, че гледам на тях като на чужденци. Бяха добри, мили и щедри, но вече не бяха хора от моя тип.

Разказах част от това на Чарлз, когато на втория ден на Коледа отидохме с него в „Обсадното оръдие“. „Обсадното оръдие“ беше местното ни добро заведение — върху малък хълм, издигнат над множество заградени градинки и кокошарници. Намираше се на около половин час пеша от „Оук кресънт“; не знам защо това беше единствената прилична кръчма в Дафтън. Другите не бяха чак толкова долнопробни, но дори и в най-добрите човек сигурно щеше да види потни хора в работни дрехи. Собственикът на „Обсадното оръдие“, стар и вкиснат бивш войник, не позволяваше да се влиза в отбраната зала без яка и връзка. Поради това неговата кръчма беше единственото място в Дафтън, където се срещаха членове на местния горен слой, доколкото имаше такъв. Прекарвал съм някои приятни вечери в „Обсадното оръдие“, но този обед, като се огледах наоколо, разбрах, че това няма да се случи повече. Мястото бе твърде малко, твърде тъмно и твърде работническо; четирите месеца в Уорли бяха затвърдили вкуса ми към крайпътните заведения или към истинските кръчми.

— Не мога да понасям Дафтън, когато съм трезвен — заявих аз на Чарлз.

— Напълно вярно — потвърди той. — Ще бъда страшно доволен, щом отида в Лондон.

От един месец знаех, че си е намерил работа там, но като заговори толкова безгрижно за заминаването си, почувствувах се самотен и изоставен. Бих желал да остане завинаги в Дафтън, вероятно за да мога да разчитам на добра компания в родния си град. Единствената добродетел на Дафтън беше, че никога не се променя; за мене Чарлз бе част от Дафтън. А сега той напущаше града и това щеше да натисне лоста, чрез който градът щеше да умре.

— Ах, ти, теснооко татарско прасе — казах аз. — Защо искаш да се махнеш оттука? А с кого ще говоря, когато се връщам у дома в края на седмицата?

Чарлз извади мръсна носна кърпа и се престори, че си бърше очите.

— Красиво изразеният апел, който отправи към моите приятелски чувства, ме развълнува дълбоко. Но не мога да остана в Дафтън дори и за да ти доставя удоволствие. Знаеш ли, че щом вляза в тази кръчма, не трябва дори да поръчвам! Автоматично ми сервират половинка уолъп^[1]. А ако дойда с друг някой, трябва само да го посоча и да кимна два пъти, ако става въпрос за „битър^[2]“. Твърде много съм се привързал към питието… това е единственият начин да се измъкнеш бързо от този смрадлив град. — Той се загледа в чашата си и пълничкото му ангелско лице изрази шеговита лакомия — прекрасна, прекрасна бира! Основният стълб на индустриалния Север, крепостта на британската конституция! Ако само за един ден затворят всички кръчми в Дафтън, до десет часа няма да остане нито една девственица и нито един здрав прозорец.

— И сега не са останали много — казах аз.

— Старая се — отвърна той. — Между другото, какво става с твоя сексуален живот?

— Развива се задоволително. Виждам се всяка седмица с Алис.

— Сега е малко студено за такава работа.

— Една нейна приятелка й отстъпва апартамента си в Ледърфорд.

— Пази се, приятелю.

— Тя не предявява никакви претенции. Нашата връзка не е от такъв вид…

А каква ли беше всъщност? Спомних си, че веднъж я видях да взема ризата ми, която беше до кревата, и да я целува. Когато ме видя, че я гледам, тя се изчерви и се извърна. Почувствувах, че и аз се изчервявам.

— Всичко е идеално — казах твърдо аз. Тя е чудесна в леглото и не иска нищо друго от мене.

— Ще поиска.

— Не и Алис!

— Ти си го вярвай това, но няма да мине много дълго време, и ще видя името ти в неделните вестници.

— Пфуй! — възмутих се. — Всичко между нас е най-почтена сделка. Само с оглед на здравното ни състояние, това е всичко. Освен това тази връзка ми помага да се запазя непорочен за Сюзън.

— Напоследък не говориш много за нея. Да не би прочутият лемптъновски чар да не е ефикасен?

— Излизали сме пет-шест пъти. Театър, кино и някой танц. Всичко е напълно благовъзпитано. Струва ми ужасно много пари цветя, бонбони и други такива, — а в замяна не получавам нищо.

— Ах, ти мръсна, дърта свиня!

— Имай пред вид, че ме смята за възхитителен. Нещо като по-стар брат. Продължавам да й правя комплименти и да се отнасям към нея с голямо уважение и така нататък. Не е съвсем без ефект — предполагам, че оня негодник Уелс си я мисли в кърпа вързана!

— Татковците им сигурно са уредили всичко — каза Чарлз. — Не виждам защо той да си дава зор. На негово място и аз не бих си давал зор. Откровено казано, нямаш никакъв шанс. Освен ако се държиш съвсем неприлично, ако разбираш какво имам пред вид.

— Разбирам какво имаш пред вид. Но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тя просто не иска — аз винаги мога да позная подобно нещо.

— Може би полагаш твърде много усилия. Защо не я оставиш на мира за два-три месеца? Не се карай с нея, не се опитвай да разбереш какво й е отношението към тебе. Просто престани да я виждаш. Ако изобщо се интересува от твоята личност, тя ще се раздразни леко. Или ще започне да се чуди какво не й харесваш. Спомни си, че, горкичката, е свикнала вече да се вижда с тебе. Но недей — той ми се закани с пръст — казва нито дума на никого! Ако се срещнете случайно, дръж се, сякаш нищо не се е случило! — Лицето му изглеждаше силно зачервено над бялата яка; в бледосините му очи се четеше напрежението на играч на шах. — Ще бъде много интересно. Сержант, ако останеш жив, докладвай ми с пълни подробности!

— А може би не дава пет пари дали се виждаме, или не — отвърнах аз. — По всяка вероятност няма дори да забележи, че ме няма.

— В такъв случай нищо не губиш. Ще си спестиш унижението.

— Страх ме е да не я загубя — противопоставих се аз. — Влюбен съм.

— Влюбен бил! — изръмжа той. — Глупости! Влюбен си в банковата сметка на баща й. Добре те познавам, негоднико. Прави каквото ти казва чичо Чарли и всичко ще бъде в цветя и рози.

— Може и да опитам — съгласих се аз. — Ще пиеш ли още една бира?

— Почакай — прошепна в този миг Чарлз. През вратата влезе един младеж в балтон от флаконѐ. „Лъскавият тъпанар“ е демократичен. Били сме в едно училище. — Той махна с ръка на новодошлия. — Ела насам, Сирил. — Намигна ми. — Дявол да го вземе, стари приятелю, много ми е приятно да те видя. Какво ще пиеш. — Развеселих се, като забелязах, че говори с капитанския си акцент. Беше го придобил по време на войната; научил го за десет дни, след като видял как обикновените английски офицери докарали с подигравките си до самоубийство един младши лейтенант, който говорел „кокни^[3]“. Добре си служеше с него. „Лъскавият тъпанар“, простодушен момък, чийто баща преди войната е бил акционер в дружество за събиране на сметта, както винаги беше поласкан.

— Чакай аз да почерпя, Чарли — каза припряно той. — Нещо набързо, а?

Върнах се у леля Емили леко пиян.

— Здравей, драги — поздрави ме тя, като влязох. — С Чарлз ли беше?

— Поговорихме си за старите времена — отговорих аз. — Тази вечер излизаме. Ще вечерям у тях.

— Къде ще ходите?

— Не знам и аз.

— Няма да сте много надалече от бутилките, както си го познавам Чарлз.

Тя седеше край огъня със скръстени ръце. В предната стая беше доста тъмно; огънят гореше със сдържан блясък и се отразяваше леко в полираните мебели. В стаята все още се чувствуваше лек мирис на пури, вино и шоколад. Леля Емили приличаше много на мама; лицето й имаше същите тънки и остри черти и същия израз на сдържана енергия. Благодарение на бирата, уискито и леката тъга на предната стая очите ми се насълзиха.

— Какво има, момчето ми?

— Като те гледам, спомням си за мама.

— Ех, и аз си я спомням като младо момиче — въздъхна тя. — Щом татко умря, тя въртеше къщата. Майка ти беше много решителна. Когато дядо ти умря във фабриката, сякаш прободоха сърцето на баба ти. То беше през Първата световна война, онази война, тогава вадеха много пари, а на баба ти не дадоха нито пени обезщетение. Тия същите фалираха в 1930 година. Старият фабрикант се застреля.

— Много добре — казах аз.

— Не беше добре за тези, които останаха без работа. — Тя ме изгледа строго. — Помисли си само колко си късметлия, Джо! Общината никога няма да фалира. Никога няма да останеш гладен. Нито пък ще трябва да драскаш с нокти и зъби, за да спестиш нещичко за старини.

— Сега не е чак толкова зле във фабриките — възразих аз. — Никой не е останал без работа. Дявол да го вземе, има работници, които са по-добре и от мене.

— Да — отвърна тя, — вземат по десет и дванадесет лири на седмица, ако работят по петдесет-шейсет часа в жегата и мръсотията. Но колко време ще кара така? — Тя се изправи и каза; — Ще запаря чай. Вуйчо ти си полегна малко, а момчетата играят навън. Двамата сме сами в къщи и ще направим хубав чай. Аз все си пестя по малко, та да има, като си дойдеш вкъщи.

Трогнах се и я целунах по бузата.

— Направи чая така, че лъжичката да стои права в него, мила лельо — помолих аз. — И не забравяй, че искам половин литър. — Целунах я и по другата буза. — Много си добра към мене, лельо. — Ти май от бирата си се разкиснал така рече тя, но по оживената походка, с която излезе, разбрах, че й е направило удоволствие.

Когато се върна с готовия чай, аз й предложих цигара. За най-голямо мое учудване тя прие.

— Цял дявол съм, нали? — попита ме тя и запуфка неопитно.

Чаят беше гъст и сладък, а беше сипала и малко ром.

— Това ми е първата чаша истински чай; откак съм напуснал къщи — казах аз.

— Време е да се задомиш.

— Млад съм още — отвърнах аз неубедително!

— Пораснал си, пораснал си. Достатъчно си пораснал, тичаш по всяка фуста, която видиш. Знам те аз тебе.

— Никой не ме иска ма, лельо. Не съм достатъчно богат.

— Глупости! Не си грозен, а си имаш и постоянна работа. Пък и хич не си срамежлив. Дори си твърде нахален. Не ми разправяй, че не можеш да си намериш момиче, Джо Лемптън, защото няма да ти повярвам. Не си ли срещнал някое там, в оня театър, за който ми пишеш в писмата?

Нямаше никакъв смисъл да крия; никога не можех да издържа дълго на разпита й. (Струва ми се, че чрез нея несъзнателно се стараех да изкупя всички разумни въпроси на майка ми, на които бих отговарял с изръмжаване или съзнателни неясноти.)

— Има едно момиче, казва се Сюзън Браун — отстъпих аз. — Няколко пъти сме излизали заедно. Доста, е хубавичка.

— Каква е?

— Баща й има фабрика близо до Ледъсфорд. Член е на съвета в Уорли.

Тя ме погледна със странно съжаление.

— Богатите се женят за богати, момчето ми. Внимавай да не ти разбие сърцето. Момичето добро ли е?

— Чудесна е — казах аз. — Не е само чудесна на вид… мила е, невинна и добра.

— Ама сигурно нищо не работи, за да си изкара хляба или поне някоя пара за харчлък. Каква полза ще имаш от такова момиче? Я си вземи някоя от твоята класа, момчето ми, върви си с твоите хора.

Налях си втора чаша чай. Не ми се услаждаше вече, беше много силен и миришеше на зебло.

— Ако поискам, ще я взема.

— Чудя се дали я обичаш — рече тъжно леля Емили.

— Обичам я. Ще се оженя за нея. — Почувствувах срам, докато изговарях тези думи.

Тази вечер на път за „Обсадното оръдие“ минах покрай стария си дом. Снегът от бъдни вечер се беше стопил и бе студено и влажно; сякаш човек се намира заключен в някой изоставен зимник. Поспрях пред празното място, където беше нашата къща; нямах желание да възкресявам стари спомени, но веднага, без да ща, събитията от онази сутрин на 1941 година — лошата сутрин, сутринта на смъртта — преминаха през погледа ми като филм.

Най-много ме беше развълнувала миризмата. Сега миришеше само на влага, но през лошата сутрин миризмата ме задавяше — миризма на бомбардировка, на изкуствен тор и на влажна мазилка. Бях приел тази миризма за част от атмосферата на Лондон и околностите му, но в Дафтън тя беше абсурдна и нелепа като тигър.

Сега там нямаше вече развалини, счупени стъкла, не се развяваха скъсани тапети. През оная сутрин паважът наоколо бе заграден с въжета; сред остатъците беше огледалото от банята, спасено някак от експлозията, и то сякаш намигаше насмешливо под августовското слънце, сякаш бе оживяло за сметка на родителите ми.

За миг си представих, че бомбата е паднала върху друга къща и че ще си говоря за това с мама. Къщите толкова си приличаха с вратите от имитация на дъб, с дантелените завеси, със стъпалата от излъскан камък и с фасадите от цветни тухли „Акрингтън“ (които траят хиляда години), че беше лесно да се разбере как са сбъркали в общината. Фасадата на къщата беше така чисто отрязана, че приличаше на тъпа шега — двамата с Чарлз често се съгласявахме, че тъпанарите имат много странно чувство за хумор!

Беше се събрала обичайната тълпа от зяпачи с израз на празна възбуда, зяпачи на разрухата; не заговорих никого от тях — толкова ги ненавиждах, че не можех да ги заговоря. Изхвърлих ги от главата си, защото, ако загубех самообладание, щях само да им доставя допълнително удоволствие и нова празна възбуда.

Наведох се, минах под въжетата и влязох през предната врата, която, беше останала цяла и стоеше отворена. Със същата леснина можех да вляза и през всяко друго място, където някога бе имало стени; но това щеше да бъде проява на неуважение — все едно да си изтърсиш цигарата върху труп.

— Махай се — каза мъжът в работни дрехи. Беше застанал в най-отдалечения ъгъл на всекидневната и държеше малко, червено тефтерче в ръка. Каската на гражданската отбрана се бе килнала назад и от нея се подаваше кичур гъста бяла коса; имаше гъсти бели мустаци и носеше очила с дебели рогови рамки. Беше нисък, с широки рамене и стоеше разкрачен, сякаш подът се люлееше. — Махай се — повтори той. — Тази стена скоро ще падне. Боже мой, не си ли виждал бомбардирана къща досега?

— Аз живеех тука.

— О, извинявайте! — Той свали очилата си и започна да ги чисти с малко квадратно парцалче, а лицето му се отпусна, стана пълничко лице на цивилен и придоби меко изражение. — Ужасна работа, да се случи тъкмо тука! Ужасно! — Погледна крилцето на моята куртка. — Но вие ще отмъстите — каза той. Постави очилата отново на лицето си и то придоби важност. — Да, вие ще ги пратите по дяволите, тези немски копелета!

Дали наистина го беше казал, или си го бях въобразил? Но той употреби точно тези думи; спомням си, че издаде брадичката си напред и се намръщи, като се опита да заприлича на пропаганден афиш. Фонът беше идеален — центрофугата за прането беше изхвърлена през кухненския прозорец, каменният умивалник — разпукан на две, един дебел сив чорап, закършен на петата, бе затиснат от буца мазилка и всички порцеланови съдове, с изключение на една дебела половинлитрова чаша, разтрошени, се смесваха с масло, захар, мармалад, хляб, наденици и златист сироп.

Когато бомбата паднала, татко и мама си били легнали. Сирената свирила, но не ми се вярва да са й обърнали внимание. Дафтън не си струваше труда да бъде бомбардиран. Умрели веднага — поне така се изрази „Тъпанар номер едно“ (той имаше вид на необичайно благоденствуващ в новия си костюм с копринена връзка „Маклсфийд“), застанал заедно със секретаря на общината и „Ефикасния тъпанар“, за да ми поднесат официални съболезнования. Дадоха дори и уиски, което бе предложено с официална тайнственост. Докато пиех уискито, имах желание да се изсмея, защото внезапно си спомних как Чарлз си рисуваше склада за напитки на съвета — огромен зимник, натъпкан с редки питиета и вина от специални реколти, които огромни евнуси пазеха с извадени ятагани. Обхвана ме лудият порив да попитам дали още имат на склад такива тъпанарски специалитети, като коктейл от кръв и бенедиктин. Пристъпих в празното пространство, където беше всекидневната. Сега бях много спокоен — много по-спокоен от онази августова сутрин, когато бях сторил същото. Възстанових стаята в паметта си. Бях сигурен за кремавите дантели, завесите от червено кадифе и голямата снимка над камината, където бях фотографиран като малък, но не помнех къде точно стоеше дъбовата маса. Затворих очи и си я представих до отсрещната стена с три дървени пирографирани стола около нея. А там беше канапето с калъф от син плат; бе много важно да си спомня това. Когато пружините му се развалиха, татко купи на старо една кожена автомобилна седалка. Калъфът на канапето не беше зашит и когато родителите ми излизаха, аз го махах, сядах отдясно^[4] и с часове карах „Бентлито“ на Бъркин или „Ирондела“ на Светеца^[5].

Стените бяха декорирани до половината в оранжево бежови тапети, а другата половина — в имитация на дъбова облицовка. Тапетите сега бяха хартийки, а облицовката — разядена от праха, дима и времето. По стената имаше изпъкнали зрънца; запалих клечка кибрит, приближих я до стената и видях няколко белега, там, където като дете съм вадил малките зрънца с нокти. При този спомен се почувствувах виновен; къщата трябваше да бъде неприкосновена за такива дребни обиди.

Камината бе останала недокосната от бомбата; двете разхлабени тухли от лявата й страна все още стърчаха като кучешки зъби. Те ме бяха дразнили, откакто се помня, но в онази сутрин на смъртта ми се видяха непоносимо трогателни. А дръжката за регулиране на въздуха в комина — тя представляваше хромирана ръка, стиснала пръчка — някога ме бе плашила в сънищата ми. Тя вече не ми се виждаше страшна, а изоставена и болна — ръка на дете.

Всички се показаха много мили и у леля Емили се проточи непрекъсната върволица от гости. Бях затрупан с подаръци от всички организации в града и дори ставаше дума да се открие фонд в моя подкрепа. Истината беше, че цялата сложна апаратура за подпомагане на жертвите от бомбардировки тук не беше използувана, преди татко и мама да загинат, така че сега с ентусиазъм приеха моя случай подобно на слон, който взема грахово зърно. Въпреки всичко на мене ми беше приятно да бъда център на вниманието, стоплен между уютните гърди на симпатията.

Откъм Апенините подухна лек вятър, студен, влажен и хаплив, който се опита да намери пробив в отбраната ми. Той се отдръпна, разгромен от алкохола, месото, дебелия вълнен плат на балтона и мекия кашмирски шал; този убиец на бедните и слабите нямаше вече никаква власт над мене. Погледнах малкото местице, което на времето бе мой дом; доста дълъг път бях извървял от 1941 година.

Може би прекалено дълъг; помислих за татко. Беше добър работник; твърде, добър, за да бъде уволнен, и твърде откровен в лейбъристките си убеждения, за да бъде повишен. Казваше ми това без никаква горчивина; дори забелязвах известна нотка на гордост в гласа му. „Ако бях отишъл при консерваторите, моето момче, сега щях да отивам на работа със собствена кола…“ На петнадесетгодишна възраст аз не споделях гордостта на баща си, защото въображаемата кола, която той с такова безразличие отказваше, за мен беше твърде реална. И вместо одобрителния поглед, който очакваше, той получаваше мрачно неодобрение.

Мама знаеше какво мисля.

— Никога нищо не ти липсвало, Джоузеф — казваше. Тя винаги ме наричаше с пълното ми име, когато ми четеше конско евангелие. — Баща ти ще гладува, но няма да се продаде за трийсет сребърника… — това беше един от любимите й цитати и когато го казваше, на мен винаги ми ставаше крайно неудобно — и пак няма да остави семейството си в лишения. Знаех това, още като се омъжих. Можех да взема някой обикновен дебелак с автомобил, но исках нещо по-добро.

Тя се усмихваше на татко; когато забелязвах тази усмивка, аз се чувствувах откъснат, озадачен, много малък. Баща ми седеше в креслото от лявата страна на камината, пушеше лула и слушаше „Красивите английски къщи“ на Ноел Кауърд. Отпускаше се напълно също като сивия котарак, който беше заспал пред огъня с глава на скута ми. Но приликата спираше дотук, мога да кажа, че в баща ми нямаше нищо котешко. Лицето му беше като на викториански индустриалец, грубо, твърдо, силно набраздено, и говореше за строга старателност. Беше наистина много красив мъж; чертите му бяха правилни, косата — гъста и ярка, а зъбите му, — рядко явление в Дафтън — бели и равни. Имаше в него някаква старомодна красота, солидна, мъжка, здрава. Мама пък беше с оживено лице, което за малко не приличаше на конско. Кожата й бе свежа, розова, а очите — ясносини. На тридесет и осем години косите й бяха започнали вече да посивяват, но това, колкото и да е невероятно, я правеше по-млада, сякаш само се преструваше на стара.

Татко стана от креслото. Стана твърде бързо и плавно. Беше едър мъж (един и осемдесет висок и над 90 килограма), но нямаше тежката несръчност на повечето едри мъже. Движеше се като млад бик, само че без сляпата заплаха на животното.

— Отивам да му гаврътна една чашка, моето момиче — каза той. Разроши косата ми, когато мина покрай мене. — Слушай какво ти казвам, Джо. Има неща, за които човек трябва да плаща много скъпо.

След това си спомних бомбата и цялата сцена се разтопи. Сякаш мозъкът ми беше разделен на херметично затворени клетки. Зад вратите на тези клетки, дори след шестте години минали оттогава, имаше неща, които не можех да понеса. Достатъчно неприятно е, когато подобни неща се случват на непознати; спомням си след пряко попадение на бомба столовата на женския корпус в първото поделение, където служех. Издържах тази гледка по-мъжки, отколкото бях предполагал, мислех си, че това е нещо като смет, която трябва да се почисти, дори и след като видях как очите на русокосото момиче от Донкастър изтичат по бузите му. Но взе да ми се повръща, когато настъпих парче човешко месо и то се изплъзна изпод крака ми като мишка. Тази все подобна кланица, този оголен физически ужас, който внезапно стана неоспорим господар — не можех да го свържа с татко и мама, отказах да го приема.

 

 

Обърнах гръб на къщата и се отдалечих бързо. Сбърках, че ходих там. Наруши се херметичното затваряне на клетките в мозъка ми; на повърхността изплуваха образи на страдание и болка, други неща, които бях видял през войната и които бих предпочел да забравя. Докато крачех, те щяха да се размесват хаотично като филми и книги, за които човек не си спомня добре; но само да спрях, щяха да се подредят непоносимо. Ако крачех по-бързо, можех да спра работата на мозъка си с бързината на моето собствено движение, със замразената витрина на бакалницата, в която се виждаше елха, с магазина за мъжки стоки с ужасните американски връзки, с пансиона и непоносимото му асфалтирано игрище — и въпреки това престанах да се опитвам. Нямаше смисъл; отляво се издигаше фабриката „Торвър“, където татко беше работил в продължение на двадесет години; тук беше и „Уелингтън“ — неговата кръчма, а малко по-нататък зеленчуковият магазин, откъдето купуваше мискет за неделните ни разходки. Където и да погледнех, изникваше спомен, като че всичко подчертаваше с курсив смъртта.

Защо не бях забелязал всичко това по-рано? Защото Уорли ме беше научил на нов начин на живот, сега за първи път живеех в място без никакви спомени. И за първи път живеех някъде; за трите месеца, които бях прекарал там, бях станал повече част от града, участвувах повече в живота му, отколкото съм участвувал някога в живота на родния си град. И макар само за три дни, вече не можех да издържам студената спалня с ужасните тапети, гледката на фабрични комини и купища отпадъци, ваната с олющен емайл, разръфаните одеяла — леля и чичо бяха щедри, мили и ми даваха всичко, но никаква добродетел не можеше да замени хладната мекота на бельото, блестящата чистота на истинската баня, гледката на хубавите поля рано сутрин и разходката по улица „Сент Клер“ край богатите къщи.

„Мъртвият Дафтън — измърморих на себе си. — Мръсният Дафтън, Скучният Дафтън, Презреният Дафтън…“ — Спрях да мърморя. Беше твърде тихо. Прозорците светеха, но сякаш това беше направено, за да те измамят. Тръгни подир светлините и ще паднеш в пропастта, ще се сгромолясаш в зимника на вещицата, за да работиш завинаги във фабриките. В канавките имаше фасове, портокалови кори и хартии от бонбони, но тези цигари не бяха пушени от живо същество и никой не беше ял бонбоните; градът ми напомняше на онези криминални романи, които се продават във форма на папка досие заедно с веществените доказателства — фасове, отровни бонбони, фиби… Минах през висящия мост в най-високата част на града; реката течеше по-бързо от обикновено, придошла от стопения сняг и гонена от североизточния вятър; мостът се люшкаше и скърцаше под стъпките ми и за миг се уплаших да не би нарочно да ме хвърли във водата като зъл кон; насилих се да вървя бавно, но от челото ми потече пот.