Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

8

В събота вечер, докато чаках Сюзън, бях толкова развълнуван, сякаш за първи път излизах с момиче. Стоях във фоайето на „Ледърфорд гранд“; беше съвсем обикновено театрално фоайе с червени килими, бели колони, снимки на звезди с бели зъби, лъскави коси и блестящи очи, а над всичко се носеше лека миризма на пури и ароматизиран дезинфектант. В тоя миг обаче ми се струваше, че фоайето притежава невинно великолепие. Изпитвах най-различни чувства, приличах на дете, изправено пред кутиите с различни шоколади, които фабрикантите пускаха на пазара преди войната. Не можех да реша, кое да вкуся най-напред; обикновеният тъмен шоколад — мисълта, че съм излязъл навън с красиво момиче, ореховия шоколад на суетата, сладкия млечен шоколад на любовта или ароматичното чувство за мощ, чувството, че съм над Джек Уелс, може би най-привлекателния от всички шоколади, силен като ром.

Ако тя беше дошла в този миг, щях, така да се каже, да изям цялата кутия. Но в седем без три минути все още я нямаше и вечерта започна да ми накиселява. Отново чух паника в гласа й. „Божичко, мама иде!“ Защо да се плаши, че майка й ще разбере за мене? Защо да не я потърся у тях? А защо пък да я търся? Видях се такъв, какъвто би ме видяла нейната маминка — недодялан, прост и от работническата класа — всъщност с всички недостатъци на едно парвеню, само че без солидната заслуга на стотина хиляди лири в акции с позлатени ръбове, заради които недостатъците можеха да бъдат простени.

— Онзи ужасен Лемптън, с грозните зъби! — чувах да казва Сюзън. — Непрекъснато ме преследва. Да, най-сериозно! Не знам как стана, но му обещах да отида на балета с него. Много глупаво от моя страна, но просто не размислих… Да, мила, просто изумих! Изскочи ми от главата! Сигурно още ме чака. Не съм ли ужасна?

Продължавах този диалог с мрачно, мазохистично удоволствие, когато някой ме тупна по рамото.

— Наблюдавах те — каза тя. — Видя ми се ужасно разгневен. Сърдит ли си?

— Не ти се сърдя, щом си дошла.

— Съжалявам, че закъснях. Хърбърт ме докара с колата и по пътя стана нещо с маглета.

— Това е много сериозна работа — изсмях се аз. — Значи не с магнета, а с маглета?

— Не разбирам от коли — отвърна тя. — Трябва ли да разбирам?

— Никой закон не те задължава. Маглетът е твърде хубаво нещо. Всички коли трябва да имат маглет. — Хванах я за ръката. — Хайде да побързаме. Остават две минути.

Носеше кожена казашка наметка и големи кожени ръкавици, а отдолу дълго палто от кашмир. Очите й блестяха, бузите бяха леко зачервени и наоколо й се разнасяше онази чиста миризма на бебешка пудра, смесена с прясно окосено сено, която бях доловил още при първата ни среща.

Когато подадох билетите на контрольора, тя видя цената им.

— Четири шилинга и шест пенса — каза тя. — Господи! Не са ли ужасно скъпи?

Погледнах я бързо. Да не би да очакваше места в ложа? Но видях, че е съвършено сериозна, и бях учуден и възхитен от наивността й; дрехите, които носеше, сигурно струваха не по-малко от петдесет лири.

Седнахме да гледаме „Призраци в залата“. Подадох й блокче млечен шоколад; ръката ми се докосна до нейната и за секунда се позабави, но не усетих никаква взаимност; ако момичето иска да му държите ръката, то я хваща веднага щом се допрете до нея.

Струваше ми се ужасно важно да поддържа ръката й. Допирът до нея, поне така чувствувах, щеше да се различава от допира до други жени, както пеенето се различава от обикновения говор. Струваше ми се ужасно важно и въпреки това не исках изобщо да се допирам до нея. Обзе ме някакъв дълбоко погребан в мен инстинкт, сега излязъл наяве благодарение на музиката и на танцьорите, които тя издухваше като късчета цветна хартия, исках да се възхищавам от този рядък човешки вид — красива и непорочна девственица. Дори когато погледът ми се спря върху стегнатия малък бюст под пуловера, в него имаше само лека следа от сладострастие; пак ме хвана чувството, което изпитах при първата ни среща. Този път то беше действително, другите хора не ме безпокояха, а Сюзън беше самата Сюзън, изговаряше собствените си мисли. Сюзън не представяше фиктивна личност, която човек може да види срещу половин крона[1].

През антракта я заведох в бара.

— Мама страшно ще се разсърди, ако разбере, че съм идвала тук — каза тя, оглеждайки със съмнение редиците цветни бутилки, огледалата в позлатени рамки, театралните афиши, рекламите, месестите мъже и жени, от които лъхаше мирис на ром и теменужки, мъжете и жените, които човек никъде не може да види събрани заедно, освен в баровете на театрите и които винаги имат вид, сякаш са се настанили удобно преди още да си влязъл там.

— Да не е въздържателка? — попитах.

— Смята кръчмите за долнопробни заведения. Но всъщност това не е кръчма, нали?

— Не, всъщност това не е кръчма — казах аз. — Какво ще пиеш?

— Нали няма да ми се смееш, ако поискам сок от грейпфрут?

— Никой закон не го забранява — усмихнах й се аз. — Пий каквото искаш, мила.

Донесоха напитките и предложих цигара.

— Не, благодаря — отказа тя. — Не пуша.

— Ти отговаряш напълно на този тип момичета, с които обичам да излизам.

Погледът й беше наивно кокетен.

— Нямаш скъпи пороци.

— А скъпи ли са момичетата, с които обикновено излизаш?

— Няма никакви момичета — отвърнах аз. — Никога не е имало други момичета. Само ти.

— Ето че говориш измислици! Лошо момче!

Тя произнесе тези думи с очарователна и невинна интонация, но в същото време в гласа й имаше и предизвикателство.

Сложих ръка на сърцето си.

— Никой друг, освен теб.

— Познаваш ме твърде отскоро. Как можеш да кажеш такова нещо? — Доби леко подплашен вид; реших, че избързвам.

— Не си от скъпите риби — подхвърлих, сякаш не бях чул въпроса.

Както бях предвидил, изразът веднага отвлече вниманието й.

— Скъпа риба ли?

— Мама ме наричаше така, щом исках нещо, което не беше по кесията ни.

Тя плесна с ръце. За този жест бях чел, но никога не го бях виждал. Толкова детински и демодиран беше, че само Сюзън можеше да си го позволи безнаказано.

— Скъпа риба! Скъпа риба! О, колко е хубаво! Знаеш ли, бих предпочела да съм скъпа риба!

Отпивах на малки глътки джин с лимонов сок. Бях си го поръчал, защото нямаше да вмирише дъха ми, но въпреки разбойническата цена никак не обичам тази напитка. За миг изпитах неутолимо влечение да пия с Алис от „Старата“ в „Сент Клер“.

— Харесва ли ти спектакъла? — попитах Сюзън.

— Много е ценен! Обожавам балета. И музиката — кара ме да се чувствувам като размазана отвътре, чувствувам се, о, толкова възбудена и опиянена. — Тя се опря с лакът на масата и облегна брадичка на ръката си. — Толкова трудно е да се обясни… сякаш човек е в някаква къща, цялата боядисана в прекрасни цветове, и като слушаш, сякаш се допираш до боята и цветовете се преливат — глупаво звучи, нали?

— Не. Съвсем не. И аз винаги съм чувствувал нещо подобно, но никога не съм могъл да го изразя така добре, като теб. — Лъжех, разбира се; за мене балетът беше залъгалка за очите, докато човек слуша музиката. Но и през ум не ми минаваше да го кажа; трябваше да давам вид, че споделям интересите на Сюзън, или, по-скоро, че интересите ни съвпадат. После щях да намеря някоя дреболия, по която да не се съглася с нея, та да ме помисли за интелигентен тип, който има независими разбирания.

— Бих искал да те заведа в „Седлърс Уелс“[2] — казах аз.

— Гледал ли си Фонтейн?

— Всичките й представления. — Аз й говорих за балет, докато удари звънецът, като успях — доста добре според мене — да прикрия факта, че само веднъж съм ходил в „Седлърс Уелс“ и че Фонтейн е единствената прима балерина, която съм гледал.

След представлението и обичайните идиотски ръкопляскания я попитах дали би пила едно кафе. Помогнах й да си облече палтото и забелязах, че прие жеста ми като нещо обикновено.

— Кафе ли? О, много мило от твоя страна. С удоволствие.

— Можеш да похапнеш и някакъв сладкиш — прибавих аз. — Знам едно кафене, където сладкишите са поносими.

— Страшно съм гладна. Толкова бързах, че не можах да вечерям.

— Трябваше да ми кажеш. Глупаво е да не се вечеря зимно време.

— Не се безпокой, ще се оправя. Всъщност аз ям ужасно много. Но все умирам от глад. Ям цели купища — о, божичко! — Тя сложи ръка на устата си. — Ще си помислиш, че съм скъпа риба — рече натъжено.

— Не се страхувай — изсмях се аз. Жестът, с който сложи ръка на устата си, беше очарователен; съвсем естествен, но в същото време грациозен и стилизиран. Като я гледах, всички други момичета, с които бях излизал, ми се сториха сиви, груби и преждевременно състарени — в тази мисъл се примесваше и лек страх: играта ставаше сериозна.

Кафенето бе до самия театър, едно от тези заведения, които по онова време не посещавах — с дъбова облицовка, дебели килими, оркестър от четирима души и атмосфера на недостъпност. Съвсем не искам да кажа, че ме респектираха блестящите посетители — повечето бяха въздебели възрастни търговци и фабриканти на текстил. Но винаги изпитвах страх да не направя нещо погрешно и да се изложа пред по-висшите категории. Да кажа нещо, което не трябва на келнера, или да взема неподходяща вилица, или да не мога да намеря веднага тоалетната — в едно обикновено кафене нямаше да бъде от значение. Всъщност човек там и не би имал възможност да постъпи погрешно. Пред хората с доходи като твоите не е необходимо да внимаваш; те не могат да бъдат неприятели. Моите неприятели бяха богатите, така го чувствувах; дебнеха първата ми погрешна постъпка.

Много странно е, като си спомня това — бях дори си поръчвал цели менюта в кафенетата, когато срещу още няколко шилинга можех да се нахраня по-прилично в някой ресторант. Но тази вечер влязох със Сюзън в кафенето напълно щастлив — тя беше моя паспорт, заведението й подхождаше.

— Приятно е тук — каза тя. — Съвсем като в Дикенс. Погледни онзи нисичък келнер с лимбата на челото. Много е мил. Нали, Джо?

Келнерът се приближи към нас с плъзгавата походка на професионален слуга. Едва бяхме седнали и той се приближи; за миг се зачудих дали би дошъл толкова бързо, ако не бях със Сюзън. Той взе поръчката и се отдалечи, а Сюзън ме погледна и се засмя.

— Мислиш ли, че е чул какво му казах? Няма значение, беше мил. Страшно тъжен и в същото време пъргав като маймунка. Дали обича професията си? Какво ли си мисли за клиентите?

— Сигурно си мисли, че си най-красивото момиче, което е виждал, поясних аз, — а за мене мисли, че съм голям щастливец, загдето съм с теб. Тъжен е, защото е женен и има двайсет деца, и ти си непостижима за него, а е пъргав, защото никой мъж не може да не бъде щастлив, когато ти си наблизо. Разбра ли сега?

— Караш ме да се червя. — Тя продължи да разглежда заведението с открит интерес. В дъното на залата беше седнала жена на средна възраст с боядисана черна коса и доста неясен, размит израз, говореше с дрезгав, но привлекателен глас на събеседничката си, прилична на мишка женица в розов мрежест джемпър, през който личаха, според моите изчисления, поне осем презрамки. По лицето на първата жена се четеше засрамено разочарование, сякаш беше загубила жизнеността си така внезапно и нелепо, както се свлича чорапът, когато ластикът се скъса на улицата. Тя видя, че Сюзън я гледа, и се усмихна. За няколко секунди доби вид, съответен на истинската й възраст, и истинската й възраст загуби всякакво значение. Не знам защо съм запомнил това, нито пък защо ми става мъчно и сега, щом си го спомня. Сюзън също отвърна с усмивка на жената и продължи да оглежда заведението, като изследваше всички посетители с откровен, жив, детски интерес.

— Ти си също като мама — изсмях се аз. Тонът ми беше лек и присмехулен; вярно, че една умряла майка е подходяща за засилване на емоционалната атмосфера, но ако си бях послужил с погребален тон, щях да разваля това, което се опитвах да използувам. — Тя знаеше за всичко в Дафтън. Интересуваше се от хората също като теб. Казваше, че човек, който не се интересува от постъпките на другите хора, сигурно не е наред…

— Това звучи мило. Бих се радвала да я срещна.

— Починала е.

— Извинявай. Бедният Джо… — Тя сложи ръката си върху моята с бързо движение и я отдръпна.

— Няма защо да се извиняваш. Приятно ми е да говоря за нея. Не че ми липсва и тя, и татко, но пък аз не живея в гробищата. — Усетих, че цитирам мисис Томпсън. Все едно, бях убеден в това, което говорех. Защо да се чувствувам виновен тогава?

— Как стана?

— Бомба. Единствената бомба в Дафтън. Струва ми се дори, че са я пуснали ей така, без да имат някаква цел.

— Сигурно е било ужасно за теб.

— Много време мина оттогава.

Келнерът остави на масата кафето и сладкишите и ни напусна така безшумно, както бе дошъл. Усмихна се на Сюзън при това с истинската си усмивка — топло, малко сдържано пламъче, не келнерско хилене. Кафето беше много силно, а сладкишите пресни и от този вид, който обичат младите момичета — меринги[3], еклери, шоколадени купички и кифлички с марципан.

— Наистина те е харесал — казах аз. — На всички други сервират сладкиши мадейра и твърди кифли.

— Ужасен си. Той е прелестно човече и аз много го харесвам. — Тя захапа един еклер. — В Уорли не усетихме нещо особено от войната. Само дето татко работеше много във фабриката. Понякога оставаше през цялата нощ.

А и как се е забавлявал, помислих си аз. Богатите винаги се забавляват най-добре през войната. Изпитват двойно удоволствие: от една страна, влияят върху хода на събитията и, от друга, стават още по-богати. Развих тази мисъл, без да изпитвам истинско задоволство. Внезапно се почувствувах тъжен и самотен.

— Не ти ли липсват родителите понякога? — попива ме тя.

— Често ми липсват. Но щом си помисля за тях, обикновено изпитвам някакво особено щастие. Не съм щастлив, защото са умрели, а защото са били добри хора.

Беше съвсем вярно. Но когато погледнах розовото младо лице на Сюзън — толкова младо, че в отделни мигове пълната шия и стегнатият млад бюст сякаш не й принадлежаха, а бяха взети назаем за случая, както се вземат чорапите и червилото на по-старата сестра, — чувствувах се виновен. През цялото време маневрирах за по-изгодна позиция и отбелязвах ефекта на всяка дума; а това като че обезцветяваше всичко, което казвах.

Бележки

[1] Крона — английска монета = 2,5 шилинга. — Б.пр.

[2] Седлърс Уелс — най-големият лондонски балет. — Б.пр.

[3] Меринг — сладкиш с много захар и разбит крем. — Б.пр.