Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

14

Напуснах апартамента преди Алис, както правех винаги. Апартаментът беше на най-горния етаж и асансьорът не работеше; спомням си безкрайните стълби и дълбоката тишина, която цареше в зданието. То беше декорирано в обичайния следвоенен стил и приличаше на голям параход. Разнасяше се странна миризма, която напомняше печен хляб и хлор. Стълбите бяха широки, а дебелата сива пътека сякаш заглушаваше всички шумове. Беше много чисто и блестящо; а и много приятно, но създаваше впечатление, че там никога не са живели човешки същества. Представях си, че зад белите врати с никелирани номера и малки визитни картички има само празно пространство. На времето всички богати хора в Ледърфорд са живели в този квартал. Когато колите станали по-съвършени, а градът по-мръсен, богатите избягали в градове като Уорли. Къщите, които не били превърнати в блокове, апартаменти и частни хотели, сега принадлежаха на лекари, зъболекари и фотографи. Имаше много дървета и улиците бяха широки; напомняше ми за Уорли. Но отдавна беше престанал да бъде истинско населено място.

Нощта бе ясна и духаше топъл вятър. Пролетта наближаваше, въпреки че тука не се чувствуваше промяна. Лавровите храсти, боровете и елите изглеждаха еднакви през цялата година — мрачни, печални и чужди. Не трябваше да се прибирам в къщи преди десет часа; беше едва осем и половина. Трябваше да запълня голям и безполезен период от време и започнах да се занимавам с мъката си, както гладният яде черна пръст. Всичко е свършено вече, казваше разумната ми половинка, леко се отърва от тази невротичка. Избягна опасността от скандал, избягна и опасността да станеш нейно притежание. Но другата ми половина непрестанно си спомняше едрите сълзи, които се стичаха по бузите й, с нежност си спомняше как те бяха размили привлекателността й.

След това се сетих как лежеше до мене и болката се възвърна, действителна като зъбобол. Колкото и да беше странно, надявах се, че ме е излъгала и че всъщност е спала с художника. Това би направило поносима мисълта за другото. Болеше ме при мисълта, че се е разголвала без никакво чувство, сякаш тялото й е нещо, което няма значение. Съчетание на цветове и светлини — сякаш съчетанието на цветове и светлини може да пореже пръста си с ножа за хляб, да се омъжи, да люби, да слуша как му говоря най-съкровените си тайни!… Това беше оправданието, смекчаващото средство за ревността ми, от това ме болеше най-много. Нарекох я с най-мръсните думи, които можах да се сетя, повтарях ги много пъти под носа си, но не почувствувах голямо облекчение. (Всъщност на английски има само десетина мръсни думи и почти всички са по-скоро физиологично описателни.) С горчиво съжаление си спомних за времето, когато ми беше съвършено чужда и пет пари не бих дал, ако се разхождаше посред бял ден гола по улиците. Тя би го направила, сякаш аз не съществувам — прехапах устните си до кръв. Главата ми пулсираше, в устата си усещах вкус на бълвоч, а гърлото ми беше пресъхнало. Подпрях се с ръка на една стена. Като че бях нападнат от невидим неприятел. Прекосих улицата и продължих да вървя. От двете страни имаше къщи с големи тераси; спомням си, че завесите на една от къщите не бяха дръпнати, вътре се виждаше тълпа млади хора и се чуваше музика. Щом минах покрай нея, дръпнаха завесите. Продължих; къщите започнаха да стават по-малки и вече нямаше дървета, след малко от тъмнината срещу мен изплуваха фабриките. Не исках да мисля за това, което е извършила Алис, но въображението ми упорито се връщаше в Лондон преди десет години — виждах я невинна, стегната, миришеща на младост, виждах я да влиза в някакво ателие, да се съблича зад паравана, а след това да излиза, може би леко смутена, и художникът да я успокоява. Той приличаше малко на Джек Уелс, този художник, но имаше брада. Виждах я да сяда на стола с леко разтворени крака… Стигах винаги дотука; отново ме обземаше див, безсмислен, болезнен гняв. Спомнях си как гледахме с Чарлз голите тела веднъж в художествената галерия на Лийдс и втори път — на едно лондонско ревю.

— Разбира се — беше казал тогава Чарлз, — тези не са по-добри от проститутките. Не бих взел жена, която е показвала прелестите си на мръсни младежи, като тебе и мене.

Зачудих се дали Джордж знае. И дори да знаеше, имаше ли това някакво отношение към мен? Намръщих се съсредоточено. Ако и него би го наранило, значи и той е от същия тип хора и сякаш болката ми щеше да е споделена. Но аз знаех много добре, че ще му бъде безразлично; той би си мислил за него само като забавление. Така тази моя мисъл се превърна в допълнителна болка — беше нелогично, но факт.

Видях една голяма кръчма встрани от пътя. Влязох; беше четвъртък и в кръчмата почти нямаше хора. Докато пиех халбата бира, прехвърлих през главата си последния урок по политическа икономия. Според теорията за принадената стойност… Обикновено паметта ми беше като гъба; често запълвах свободните минути, като си представях цели печатни страници. Но този път видях урока във вид на разкъсани парчета хартия, а фактите бяха съвсем несвързани. На страницата, която гледах, виждах само думите „Голо тяло“; затворих за миг очи и зърнах червени кръгове, а когато ги отворих отново, пред погледа ми се изпречиха същите думи. Погледнах в най-отдалечения ъгъл на заведението, там имаше един афиш. Най-чистите и най-съблазнителните голи тела във всички ревюта — Сандра Карол, Елиз Лизбет… И Алис! Замислих се дали не е имала и тази професия, дали не ми го е казала, дали не е стояла под розовата светлина на прожекторите с блестяща фризура и златно смокинено листо и хиляди очи са се впивали като пиявици в голата й плът. Не бях сигурен, че това не се е случило, че с блестящия си остър ум и изнежена изостреност тя не е слязла до тази последна пикантна крайност; сякаш виждах как я изтезават в някакъв запуснат зимник! От това ме болеше. Не самият факт, че на света има модели, а че Алис е била модел. Някои от моите възгледи все още оставаха дафтънски, а в Дафтън моделите ги смятаха за проститутки, не напълно професионални, но от онези, които никога не отказват. Беше ми непоносимо така да мисля за Алис; не знаех или не исках да знам защо ме засяга изобщо. Бях ревнив спрямо миналото й — сякаш в този миг стоях разстроен пред ателието, младо пъпчиво момче на шестнадесет години.

Като се връщах назад в спомените, виждам, че съм доближавал границата на безумието. Сега не мога да изпитвам подобни чувства; има прозрачна преграда между мене и силните чувства. Чувствувам това, което трябва да чувствувам; правя всички необходими движения. Но не мога да излъжа себе си, че ме е грижа за нещо. Не бих казал, че съм мъртъв; просто съм започнал да умирам. Или бихте могли да кажете — току-що съм разбрал, че ми остават още шейсетина години живот. Не съм нещастен и не ме е страх от смъртта, но не съм и жив, така както бях през онази вечер, когато се скарах с Алис. С искрено съжаление се вглеждам в оня незрял млад човек, който седеше нещастен в кръчмата; дори и да можех, не бих си сменил мястото с него, но безспорно той беше много по-добър от лакираната личност, която представлявам аз сега, след десет години, през които постигнах почти всичко. Знам как би ме нарекъл той — „Преуспелия тъпанар“.

Разбира се, пет пари не давам дали онзи млад човек, загледан в театралния афиш, е бил по-мъдър, по-благ или по-невинен от „Преуспелия тъпанар“. Но той беше от по-добро качество; можеше да чувствува повече, можеше да понася по-големи напрежения. Беше от по-високо качество, ако приемем, че човешкото същество е предназначено да изпитва чувства, да се засяга дълбоко от всичко, което му се случва, да живее сред хората около него. Не искам да кажа, че човек трябва да обича хората, а просто, че трябва да се засяга. Аз съм като съвсем нов „Кадилак“ в беден работнически квартал, изолиран чрез стоманата, стъклото и климатичната инсталация от хората навън, от дъжда, студа и потръпващите болнави тела. Не искам да бъда като хората навън, не искам дори да имам слабости, да правя глупости, които да ме приковат сред завистливите лица на черноработниците, които да пуснат вътре дъжда и миризмата на поражение. Но понякога ми се ще да го искам.

Това, което се случи, е точно това, което исках да ми се случи. Аз съм собственият си проектант. Съдбата, силата на обстоятелствата, предопределението, късметът — цялата тази трупа с остарял репертоар може да бъде изхвърлена от моя разказ, да бъде предадена на гладна смърт, без признание. Но някъде по пътя — някъде по конвейера, искам да кажа — аз можех да стана друга личност. Това, което се е случило с чувствата ми, е толкова невероятно, колкото е невероятно превръщането на стоманата в една американска кола; стоманата трябва да бъде вярна на същността си, винаги да притежава известна ръбатост и грубоватост, а не да бъде пластична и лакирана; основните чувства също така трябва да бъдат ръбести и груби. Предполагам, че съм имал възможност да стана истинска личност.

— С теб винаги се усеща допирът — веднъж ми каза Алис. — Ти присъствуваш като личност, ти си топъл и човечен. Другите сякаш носят гумени ръкавици.

Сега вече не би могла да го каже.