Джон Брейн
Път към висшето общество (9)

9

Известно време се чувствувах потиснат. Не бе ясно осезаемо чувство, по-скоро подобно на тъгата в понеделник — ден за чистене на къщата, когато се събуждаш и разбираш, че чекът от 75 000 лири, така реален, чак до пощенската марка върху плика, е бил в края на краищата само сън.

Започнах по малко да се оправям, когато отидох на следващата репетиция в „Драматиците“. При репетиции в театъра винаги има атмосфера, която успокоява, както карамфилът успокоява зъбобол. Там е прашно, сухо, хладно и понякога ти се струва, че е един огромен резервоар от тишина, в който думите се пльосват по корем. Но в същото време е топло и уютно като в ясли и всяко нещо, дори очакването да дойде редът на твоята реплика, е важно и възбуждащо, всеки миг ти се поднася като топла, намазана с масло кифла.

Когато Алис седна до мене, чувството ми на задоволство се засили. Чувствувах се по-сигурен, като дете, което го пазят. Можех да й разправя всичко и да бъда сигурен, че ще го разбере. Беше като в случаите, когато „Ефикасният тъпанар“ се проявяваше по-кръвожадно от обикновено, срещах се с Чарлз и знаех, че мога да излея пред него насъбралия се гняв и унижение. Само че никога не съм имал ни най-малкото желание да съблека Чарлз, а сега ненадейно установих, че желая да съблека Алис. Ядосах се сам на себе си от тази мисъл; чувствувах се толкова гузен, сякаш бях пожелал мисис Томпсън. Съвсем искрено не исках да развалям отношенията, които се изграждаха помежду ни; жени можех да намеря във всяка кръчма или танцувален салон, но никъде не можех да открия приятелството, с което ме дари Алис още от първата вечер в „Сент Клер“. Всичко беше станало бързо и гладко, без да е прибързано; можехме да говорим, за каквото си щем, но също така можехме да седим заедно, да мълчим и да се чувствуваме щастливи и задоволени.

— Много ми е приятно да те видя — заявих аз. Това беше стандартният поздрав на „Драматиците“; но аз наистина чувствувах съдържанието му.

— И на мене ми е приятно да те видя, Джо. — Когато се усмихнеше, виждах, че на единия й горен резец има дупчица, а друг зъб беше с много голяма пломба. Зъбите й не бяха лоши, но не бяха по-добри от моите и това ми даваше чувство за сродство, сякаш и двамата боледувахме от една и съща болест. Към Сюзън подобно сродство не можех никога да изпитам; обичах да гледам нейните бели, равни, ситни зъби, но това винаги ме караше да се чувствувам малоценен.

— Вече си зная репликите — казах аз. — Мога да кажа Песента на Соломон отзад напред. Чудна е.

— Крий от Рони, че ти доставя удоволствие, защото ще я съкрати.

— Ще съборим публиката още с първия удар! — имитирах го аз.

Когато ми дойде редът, не излязох спокойно на сцената, а се появих. По текст трябваше, преди да заговоря, да застана за миг и да погледна Хърбърт и Ева; до тази вечер винаги обърквах този момент, замълчавах или твърде дълго, или недостатъчно. Сега времетраенето на моето мълчание се оказа съвършено; инстинктивно усетих, че ако прибързам с частица от секундата, щеше да бъде безсмислено, а ако се забавя, щеше да изглежда, сякаш се нуждая от подканяне. Усещах също, че съм сърдит, защото в ролята изпитвах голяма нужда от любовницата си и съм разстроен като вързан напролет бик. Всичко си идваше на мястото, нямах възможност да сгреша; а когато влезе Алис, стана нещо твърде рядко за любители: постигнахме съвсем точно темпо. Разбирах как на места трябва да го засилвам, а на други да го успокоявам, като засилването и успокояването не трябва да се натрупват, а да се разливат гладко. И за пръв път през живота си усещах своето собствено тяло и своя собствен глас без самодоволство, като обикновени инструменти. Алис и аз бяхме просто едно; тя не представляваше за мене нито повече, нито по-малко от това, което представляваше медицинската сестра за хирурга; не беше Алис Айсджил, която току-що бях пожелал да съблека, беше Сибил, която бях вече събличал в един друг свят, натъпкан с декори, объркани жици, въжета и миризма на прясна боя.

— Тази вечер беше добър — каза ми после Алис във „Фиата“.

— Не така добър, както ти — отвърнах аз. Завъртях ключа, а похвалата й подействува на самочувствието ми като силна ракия. Моторът запали веднага, въпреки че обикновено си имах неприятности с него. Сега често ми се иска да бях задържал живота си в тоя миг… Колата се плъзгаше надолу по тясната улица, уличните газени фенери хвърляха оранжева светлина по паветата, а мирисът от източните квартали на Уорли ме подръпваше да му обърна внимание също като дете, чийто баща има рожден ден — малцът, кожените ремъци на моторите, пържената риба, прекрасната миризма на хляб и масло, която се разнасяше от близките празни места, — а вътре в колата мъжкия мирис на машинно масло и затоплена кожа, и най-важното — Алис с нейния аромат на лавандула и собствената й миризма на мускус, прясна като ябълков лъх.

Напуснахме квартала твърде бързо. Това беше тази част от Уорли, която най-много харесвах; тази вечер сякаш имаше невидима вечеринка на улицата — всяка къща беше мой дом, а чакълът изглеждаше мек като милосърдие. Спомням си, че завесите на една къща не бяха дръпнати докрай, и зърнах един младеж в работни дрехи да закача младо червенокосо момиче. Неизвестно как, но бях разбрал, че те са отскоро женени, и ги гледах с нежност, с особеното чувство на „да сте ми живи и здрави, деца мои“, без и следа от онова, което Чарлз наричаше „свинско погледче“. Дори сивотата на улица „Севастопол“, по която нямаше други постройки, освен фабриката „Тебът“, беше част от щастието ми. Въздухът се изпълваше с шума на тъкачните станове — силното тракане, сякаш само по себе си не беше шум, а слаб звук, нарочно усилен, за да дразни минувачите; а флуоресцентното осветление вътре във фабриката правеше работниците до становете да приличат на същества от някакъв огромен аквариум; но въпреки това аз можех да преобразя тези две неща, шума и светлината, в картини на благоденствие, женитби, месо и танци.

Когато стигнахме „Поплар авеню“, успях дори да се изсмея над къщата на Сюзън без гняв или лошо чувство. Представих си я седнала пред тоалетната масичка от полирано орехово дърво с пръснати по нея сребърни четки и шишенца скъпи парфюми. Краката потъват в белия килим до глезените, а чаршафите на леглото й са копринени. Навярно има много снимки, но не от този вид евтини фотографии, по които хората са в толкова неестествени положения, че ако продължат миг повече да стоят така, ще изпитат физическа болка. Сигурно бяха снимки от една гинея парчето, произведения на професионалисти, които могат да направят от хубавичкото красиво, от обикновеното хубаво, а от грозното — интересно. Заобиколена от тези блестящи символи на благосъстоянието, Сюзън вероятно разчесва косата си, своята мека, блестяща като гарваново крило коса, и не се замисля, не желае нищо, не прави планове, чисто и просто съществува. Отново почувствувах, че съм част от някаква приказка. Имаше меланхолично задоволство в мисълта, че тя е недостижима. Едва можех да повярвам, че през собствената ми глава е минавала мисълта да се оженя за нея — струваше ми се като налудничаво предсказание на дърта вещица. Бях благодарен, че изобщо съществува, както бях благодарен, че съществува и Уорли. По пътя шумяха окапалите листа, въздухът се изпълваше с лек дим и приятен мирис, сякаш цялата земя бе запалена заради приятния си аромат — както човек пали пура; внезапно усетих, че ще се случи нещо много хубаво. Само това усещане вече ми доставяше задоволство; не очаквах никакъв материален резултат. Чувствувах, че ми се оказва уважение дори само с жеста, който ми бе направен; животът рядко е очарователен; след като минат детските години.

— Усмихваш се — каза Алис.

— Щастлив съм.

— Боже мой, бих искала и аз да съм щастлива!

— А защо не си, мила?

— Няма значение — отвърна тя. — Много противно и отегчително е да ти обяснявам.

— Имаш нужда да пийнеш нещо.

— Нали няма да възразиш, ако не пием? — Тя се засмя. — Не добивай такъв тъжен вид, драги.

— В къщи ли искаш да си отидеш?

— Не държа особено. — Тя пусна радиото. Духов оркестър свиреше „Влизането на гладиаторите“; огромната натруфеност на музиката сякаш носеше колата.

— Ще ми се да отида до Спероу хил — рече тя.

— Горе е студено.

— Точно това искам — отвърна яростно тя. — Да отида някъде, където е студено и чисто. Без хора, без мръсни хора…

Завих към Спероу хил, тесен тъмен път с много завои; от двете му страни се простираха поля и трънаци и се губеха в тъмната безкрайност. Алис загаси радиото така внезапно, както го беше запалила, и не се чуваше нищо, освен самодоволното бръмчене на „Фиата“ и стоновете на вятъра в телефонните жици.

Далече от нас е тази земя,

де Джумблите живеят честито.

Със сини крака и зелени ръце

те плуват в морето със сито…^[1]

Гласът й беше замечтан, а в тона имаше нещо, което за миг накара да настръхнат косите ми. В слабата светлина виждах профила й с правилния нос и въздебелата брадичка, която започваше да провисва; отново долових нейната миризма, но този път нейната миризма не беше съставна част от вечерта, а самата вечер.

Платото с ливадите на Уорли вече бе сменило полята и горите по склона на хълма, малко по-нагоре видях старите тухларници и веднага до тях сред околната равнина се издигаше стръмно Спероу хил.

Близо до тухларницата започваше непавиран път; спрях колата край канцеларията, която се намираше на върха. Беше украсена отвън с ковано желязо, вратата — закована с дъски, а прозорците — счупени; докато се вглеждах в нея и сушилнята, която се издигаше малко по-нагоре като червено иглу^[2], почувствувах да ме обзема приятна меланхолия, макар че не обичам изоставени места и предпочитах да гледам някоя преуспяваща фабрика, отколкото най-красивите развалини. Сега сред полето беше съвсем различно; сякаш някой си бе играл с тухлите и кованото желязо и ги бе оставил на това самотно място, за да потвърди съществованието на човечеството.

— Тука сме на много открито място — подхвърли Алис. — Завий наляво зад хълма.

Спероу хил се издига на около двеста метра от пътя; тази страна, която е с лице към пътя, е гола, по нея расте само ниска, опасана от овцете трева, но другата му страна е покрита с храсталаци и папрат, а в подножието има голяма букова гора.

— Карай все по пътя — добави тя. — Ето, виждат се бетонните бордюри, те свършват при онази ферма вдясно. На времето щяха да строят най-различни работи на Спероу хил, но нищо не излезе.

Спрях под дърветата. Сърцето ми туптеше силно, а когато предложих цигара на Алис, ръката ми трепереше. „Тука сме на много открито място“ — знаех точно какво означават тези думи. А не ми се искаше да означават каквото и да било. Исках да отложа това, което щеше да се случи в следните няколко минути — бях на границата на нова област и се страхувах. Алис представляваше нещо много повече от едно доброволно отдаващо се тяло и щеше да иска нещо много повече от мигновено удовлетворение. Тогава не го съзнавах толкова ясно, но си спомням, че се чувствувах като на осемнадесет години, когато за пръв път спах с жена — една възпълна чиновничка от ВААФ^[3], чието име съм забравил.

Затова започнах да й говоря. Говорих й, без да спирам, и не помня за какво съм говорил. Сякаш нарочно пречех — трябваше да се гласува някакъв закон, който щеше да промени целия ми живот, а аз не бях сигурен дали желая да се променя животът ми. След това млъкнах; по-скоро гласът ми секна, независимо от волята. Погледнах я. Усмихваше се със същия присвит, почти болезнен израз, който бях забелязал, докато вечеряхме у тях. Ръцете й бяха обхванали коленете, а полата й ги откриваше.

Наведох се към нея.

— През цялата седмица съм мислил за теб. Знаеш ли, сънувам те?

Тя протегна ръка и докосна врата ми. Целунах я. Устните й имаха аромат на тютюн и на паста за зъби; чувствувах ги влажни и отпуснати до моите устни и това беше съвсем ново за мене, напълно различно от сухите и леки целувки на сцената. Чувствувах бюста й до себе си, учудващо тежък и пълен; видя ми се много по-млада, много по-женствена и мека, отколкото си я бях представял.

— Изкривих се — подхвърли тя. — Тази кола е ужасно морална.

— Да излезем — рекох аз с предрезнял глас. Тя целуна ръцете ми.

— Красиви са — каза. — Големи, червени, груби… Ще ме стоплиш ли?

Тези думи именно си спомням. Бяха празни, евтини и не подхождаха на това, което се случи после в буковата гора; но бяха думи на Алис и аз ги запазих като мощите на светец. Тази вечер нито един от двама ни не изпита голямо физическо удоволствие — беше твърде студено, аз бях твърде нервен, твърде много се разправяхме с копчета, ципове и презрамки. Най-добре беше, когато свършихме: така човек пие чаша истински хубаво кафе и хаванска пура след лошо сготвено ядене, за което е бил твърде изгладнял. Нощта беше ясна и звездна; през една просека в дърветата виждах далечните хълмове; целунах Алис по малкия кичур коса над слепоочието. Винаги ми се струва, че косата на това място мирише различно от останалата коса; тя е уязвима, мека и прилича на бебешка. Алис се притисна до мене. — Ти си съвсем топъл — каза тя. — Милото ми палтенце. Бих искала да спя с тебе, Джо. Истински да спя, искам да кажа, в голям креват с пухен дюшек, медни топки и порцеланово гърне под него.

— Няма да те оставя да спиш — врекох се аз, без да я разбера тогава.

— Ще спим заедно миличък, обещавам ти — изсмя се тя.

— За първи път изпитвам такова нещо.

— И аз.

— Знаеше ли, че ще се случи?

Не ми отговори. След няколко секунди каза:

— Моля ти се, Джо, не се влюбвай в мене. Ще бъдем приятели, нали? Приятели, които се обичат.

— Приятели, които се обичат — повторих аз.

Докато запалих колата и тръгнах по обратния път, тя не проговори. Но през целия път се усмихваше на себе си; може би така ми се е сторило поради светлината, но сякаш косата й издаваше блясък извътре. Карах бързо по тесния път на Спероу хил и вземах завоите, сякаш бях върху релси. Не можех да сбъркам; колата се чувствуваше, като че под предния си капак има четири пъти повече мощност. Страшен момък бях аз, бях любовник на женена жена, излизах с дъщерята на най-богатия човек в Уорли, всичко можех да постигна. Какво ще кажете, харесвам ли ви като по-млад? Тогава обаче не бях преситен.