Агата Кристи
Азбучните убийства (35)

Тридесет и пета глава
Заключение

Срам ме е да призная, че щом вратата се затвори след Франклин Кларк, аз се изсмях истерично.

Поаро ме погледна изненадано.

— Това е, защото му каза, че престъплението му не е спортсменско — поясних.

— Но то е така. Извършеното от него е отвратително. Дори не толкова убийството на брат му, колкото жестокостта, с която е осъдил един нещастник на доживотен затвор. „Да уловиш лисица, да я затвориш в клетка и никога да не я пуснеш.“ Това не е спорт.

Мегън Барнард въздъхна дълбоко.

— Не мога да проумея, не мога. Вярно ли е всичко това?

— Да, мадмоазел. Край на кошмара.

Тя го погледна и гъста червенина заля лицето й.

Поаро се обърна към Фрейзър:

— През цялото време мадмоазел се измъчваше от страха, че вие сте извършили второто убийство.

Доналд Фрейзър каза тихо:

— По едно време и аз си го мислех.

— Заради съня ли? — Той придърпа стола си към младия мъж и добави доверително: — Сънят ви може да се обясни много лесно. Започвате да откривате, че образът на едната сестра се заличава постепенно в паметта ви и неговото място заема другата сестра. Мадмоазел Мегън е заместила сестра си в сърцето ви, но тъй като мисълта, че толкова бързо сте забравили, е непоносима за вас, вие сте опитали да я задушите. С това се обяснява вашият сън.

Погледът на Фрейзър се обърна към Мегън.

— Не се страхувайте да я забравите — продължи Поаро бащински. — Тя не заслужава да се измъчва човек. А такива като мадмоазел Мегън се срещат веднъж на хиляда — un coeur magnifique^[1].

Очите на Фрейзър светнаха.

— Мисля, че сте прав.

Струпахме се около Поаро, питахме го в глас какво ли не и искахме да ни отговори.

— Защо бяха онези въпроси, Поаро, дето ги задаваше на всички? Какъв беше смисълът от тях?

— Някои бяха simplement une blague^[2]. Но аз разбрах това, което ми беше необходимо — че Франклин Кларк е бил в Лондон по времето, когато е било пуснато първото писмо, а освен това исках да видя лицето му, когато задавам въпроса си на мадмоазел Тора. Той не знаеше, че го наблюдавам, и долових злобата и гнева, които пламнаха в него.

— Никак не ви беше грижа за моите чувства — обади се Тора Грей.

— Мисля, че отговорът ви не беше искрен, мадмоазел — сухо отвърна Поаро. — И втората ви надежда се провали. Франклин Кларк няма да наследи парите на брат си.

Тя вирна глава.

— Трябва ли да стоя тук и да слушам как ме обиждат?

— Не — каза Поаро и учтиво й отвори вратата.

— Отпечатъкът от пръста допринесе много, Поаро — рекох замислено. — Той се предаде веднага, щом спомена за него.

— Да, много са полезни тези отпечатъци. — И добави: — Вмъкнах това, за да ти направя удоволствие, приятелю.

— Но, Поаро — извиках аз, — нима не е вярно?

— Ни най-малко, mon ami — отговори той.

Трябва да спомена и посещението на мистър Александър Бонапарт Къст няколко дни по-късно.

След като изкриви ръката на Поаро от стискане и несвързано му благодари, той се успокои и съобщи:

— Знаете ли, един вестник ми предложи сто лири — сто лири! — за да им напиша кратка автобиография. Аз… просто не знам какво да правя.

— На ваше място аз не бих се съгласил за сто — посъветва го Поаро. — Бъдете твърд. Кажете, че искате петстотин. И не се ограничавайте само с един вестник.

— Наистина ли мислите… че ще мога…

— Трябва да се примирите — усмихна се Поаро, — че сега сте много известна личност. В този момент всъщност най-известната личност в Англия.

Мистър Къст вдигна глава. Лицето му грейна от удоволствие.

— Знаете ли, мисля, че сте прав. Прочут! Във всички вестници! Ще се вслушам в съвета ви, мосю Поаро. Парите ще ми бъдат много необходими… Ще отида някъде на почивка… Освен това искам да направя хубав сватбен подарък на Лили Марбъри — много мило момиче, мосю Поаро, наистина много.

Поаро го потупа насърчително по рамото.

— Напълно сте прав. Починете си добре. И още нещо искам да ви кажа. Защо не отидете на очен лекар? Тези главоболия са вероятно от това, че имате нужда от нови очила.

— Мислите ли, че това е причината?

— Мисля.

Мистър Къст му стисна топло ръката.

— Вие сте велик човек, мосю Поаро.

Поаро, както винаги, не остана равнодушен към комплимента. Дори не успя да придаде на лицето си скромно изражение.

Когато мистър Къст важно си излезе, моят стар приятел ми се усмихна:

— И така, Хейстингс, ние с теб още веднъж бяхме на лов, нали? Vive le sport!^[3]