Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава
Еркюл Поаро задава въпроси

Беше ясен ноемврийски ден. Доктор Томсън и инспектор Джап бяха наминали да запознаят Поаро с резултатите по делото Александър Бонапарт Къст. Приятелят ми бе настинал и не присъствува на нито едно от заседанията. За моя радост не настоя да остана и да му правя компания.

— Предава се в съда — съобщи Джим. — Работата е от ясна по-ясна.

— Не е ли необичайно да има защита по същество на този етап? — попитах аз. — Мислех, че адвокатите пазят козовете си за по-нататък.

— Обикновено е така — съгласи се Джап. — Лукас е обаче млад и амбициозен и не му се губи време. А и не се отчайва лесно. Според мен единствената защита е невменяемостта на подсъдимия.

Поаро сви рамене.

— Ако пледира невменяемост, за оправдание и дума не може да става. А доживотният затвор не е за предпочитане пред смъртната присъда, поне аз така мисля.

— Лукас, изглежда, смята, че има шанс — каза Джап. — С това непоклатимо алиби за бексхилското убийство цялото дело може да се измени. Както и да е, Лукас иска да е оригинален. Нали е млад, гледа да направи впечатление.

Поаро се обърна към Томсън:

— Какво е вашето мнение, докторе?

— За Къст ли? Честна дума, не зная какво да кажа. Той забележително добре играе ролята на разумен човек. Не е епилептик, няма две мнения.

— Колко изумителна беше развръзката — обадих се аз.

— Припадъкът в андоувърската полиция ли? Да, подходящ драматичен край на трагедията. ABC винаги подбира много добре момента, когато да произведе ефект.

— Възможно ли е да се извърши престъпление и престъпникът да не съзнава, че го е извършил? — попитах аз. — Неговото отричане звучи доста искрено.

Доктор Томсън се усмихна.

— За бога, не трябва да се хващате на тези театрални пози. Къст знае много добре, че е извършил убийствата.

— Когато са толкова ревностни, обикновено знаят — подкрепи го Джап.

— Що се отнася до вашия въпрос, напълно възможно е един епилептик в състояние на сомнамбулизъм да извърши нещо и въобще да не осъзнае, че го е направил. Но е общоприето, че такова действие „не противоречи на волята на този човек в нормално състояние“.

Той продължи да обсъжда въпроса, изпъстри речта си с чужди термини и, да си кажа правата, ме обърка напълно, както често става, ако някой учен заговори надълго и нашироко по своята специалност.

— Във всеки случай аз не поддържам предположението, че Къст е извършил убийствата, без да знае. Можеше да го приема, ако не бяха писмата. Те обаче направо разбиват на пух и прах тази хипотеза. Доказват предварително обмисляне и внимателно подготвяне на престъпленията.

— За тях все още нямаме обяснение — вмъкна Поаро.

— Това интересува ли ви?

— Естествено, тъй като бяха писани до мен. А по въпроса за писмата Къст упорито мълчи. Докато не разбера защо бяха написани и изпратени до мен, няма да смятам случая за приключен.

— Да, разбирам. Прав сте от ваша гледна точка. Нали нямаме основание да подозираме, че този човек някога се е изпречвал на пътя ви?

— Ни най-малко.

— Може ли да направя едно предложение? Вашето име!

— Името ми ли?

— Да. Явно Къст е обременен от каприза на майка си (не бих се учудил, ако страда от Едипов комплекс), дарил го с две грандомански собствени имена: Александър и Бонапарт. Разбирате ли какво искам да кажа? Александър — непобедимият, който се стреми да завладее света. Бонапарт — великият император на французите. Той търси противник, така да се каже, от неговия калибър. Това сте вие — Херкулес, силният.

— Думите ви са показателни, докторе. Те навяват идеи…

— Е, това е само догадка. Трябва да тръгвам.

Доктор Томсън излезе. Джап остана.

— Това алиби не ви ли тревожи? — попита Поаро.

— Да, малко — съгласи се инспекторът. — Обаче не му вярвам и зная, че е фалшиво. Но ще бъде много трудно да го оборим. Тоя Стрейндж е упорит.

— Опишете го.

— Мъж на около четиридесет години, уверен, много упорит. Минен инженер. Останах с впечатлението, че той именно е настоявал да даде сведенията още сега. Иска да замине за Чили. Надява се, че нещата може да се оправят без много формалности.

— Не съм срещал човек, по-непоклатим в показанията си — обадих се аз.

— От тези хора, дето никога няма да признаят, че са сбъркали — каза замислено Поаро.

— Придържа се към показанията си и не се обърква. Кълне се във всичко свято, че е бил с Къст в Ийстбърн в хотел „Уайткрос“ вечерта на двайсет и четвърти юли. Бил самотен и искал да поговори с някого. Къст се оказал идеален слушател. Въобще не го прекъсвал. След вечеря двамата играли домино. Стрейндж бил голям майстор на домино, но за негово учудване Къст се оказал доста добър противник. Странна игра е доминото. Някои хора полудяват по нея. Могат да играят с часове. Също като Стрейндж и Къст. Къст искал да си легне, но Стрейндж не давал и да се спомене за това и се закле, че останали поне до полунощ. А ако Къст е бил в Ийстбърн десет минути след полунощ на двайсет и пети, той не би могъл да удуши Бети Барнард на плажа в Бексхил между полунощ и един часа сутринта.

— Проблемът наистина е непреодолим — изрече Поаро замислено. — Кара човек да се замисли.

— И Кроум се замисли — подметна Джап.

— Тоя Стрейндж надежден ли е?

— Да. И голям инат. Не мога да разбера къде е грешката. Представете си, че Стрейндж бърка и човекът, с когото е играл, не е Къст. Защо му е да твърди, че е Къст? А и почеркът в адресната книга на хотела е негов. Не може да е съучастник: психопатите нямат съучастници! Да не би момичето да е умряло по-късно? Лекарят беше уверен в часа на смъртта, а освен това на Къст щеше да му трябва доста време да се измъкне незабелязано от хотела и да отиде в Бексхил, който е на четиринайсет мили разстояние.

— Да, труден проблем — кимна Поаро.

— Но всъщност това не е от решаващо значение. Нали го хванахме в донкастърското убийство — изпръсканото с кръв сако, ножа… Няма начин да се измъкне. Никой съд не може да го оправдае. Само дето ни разваля един бляскав съдебен процес. Той е извършил убийството в Донкастър, в Кърстън и в Андоувър. В такъв случай, дявол го взел, той трябва да е извършил и убийството в Бексхил. Но не виждам как.

Джап поклати глава и стана.

— Сега вие имате думата, мосю Поаро. Кроум се е изчерпал. Впрегнете тези ваши сиви клетки, за които толкова съм слушал. Открийте как го е направил.

И Джап си отиде.

— Какво ще кажеш, Поаро? — попитах аз. — Ще решат ли малките сиви клетки задачата?

Той отговори на въпроса ми с въпрос.

— Кажи, Хейстингс, смяташ ли делото за приключено?

— Ами… да, практически. Човекът е заловен. Голяма част от доказателствата са налице. Трябват ни само някои подробности.

Поаро поклати глава.

— Делото било приключено! Делото! Делото е самият човек, Хейстингс. Докато не научим всичко за него, тайната ще си остане. Не е победа да го пъхнеш в затвора.

— Но ние знаем много за него!

— Не знаем нищо. Знаем къде е роден. Знаем, че е участвувал във войната, получил е леко раняване в главата и бил демобилизиран заради епилепсията. Знаем, че близо две години е бил наемател на мисис Марбъри, че е бил тих и затворен — от този тип хора, които никой не забелязва. Знаем, че е замислил и изпълнил изключително сложна серия убийства, но и че е извършил няколко невероятно глупави грешки. Знаем, че е убивал без милост и по жесток начин, но също, че е имал добрината да не допусне вината за убийствата да легне на чужд гръб. Ако е искал да убива безнаказано, много лесно е можел да хвърли подозрението върху други хора. Сам виждаш, Хейстингс, той е една планина от противоречия. Глупав и хитър, безмилостен и великодушен — трябва да има някакъв решаващ фактор, който да обединява тези противоречия.

— Разбира се, ако се погледне на него като на психиатричен случай… — започнах аз.

— Какво представлява това дело от самото начало? През цялото това време търсех слепешката — опитвах се да разбера кой е убиецът. И чак сега ми стана ясно, Хейстингс, че нямам представа кой е той. Аз съм в неведение.

— Жаждата за власт… — започнах.

— Да, с това могат да се обяснят много неща… но не ме задоволява. Има въпроси, на които нямам отговор. Защо е извършил тези убийства? Защо е избрал именно тези хора?

— По азбучен ред… — подсетих го.

— Да не би Бети Барнард да е единствената в Бексхил, чието име започва с Б? Бети Барнард — една мисъл ми се върти из главата… Сигурно е така — трябва да е така. Но тогава…

Замълча. Не ми се искаше да наруша вглъбяването му.

Задрямал съм. Събуди ме Поаро, който ме разтърсваше за рамото.

— Mon cher ami — каза той с обич, — моят добър гений!

Обърках се от този внезапен изблик на признателност.

— Така е — настоя Поаро, — ти винаги ми помагаш и ми носиш късмет. Ти ме вдъхновяваш!

— Как те вдъхнових сега?

— Както си задавах въпроси, спомних си една твоя забележка, която изяснява много неща. Не съм ли ти казвал, че имаш чудната способност да изразяваш очевидното? А аз пренебрегнах именно очевидното.

— Коя е тази моя забележителна реплика?

— Тя прави всичко ясно като бял ден. В нея са отговорите на всички мои въпроси. Причината защо именно мисис Ашър (нея аз прозрях отдавна), причината за сър Кармайкъл Кларк, причината за донкастърското убийство и накрая, което е много важно, причината за Еркюл Поаро.

— Моля те, обясни ми!

— Не сега. Първо имам нужда от още няколко сведения. Но тях ще ми ги даде нашият „специален отряд“. А щом получа отговор на един въпрос, ще отида при ABC. Най-после ще застанем лице срещу лице — ABC и Еркюл Поаро — двамата противници.

— И тогава? — попитах.

— Тогава — отвърна Поаро — ние ще поговорим. Je vous assure[1], Хейстингс, за човек, който крие нещо, няма нищо по-опасно от разговора. Както ми каза навремето един мъдър стар французин, човек е изобретил речта, за да се предпази от мислене. Освен това речта е безпогрешно средство да разбереш онова, което той иска да скрие. Човек, Хейстингс, не може да устои на изкушението да не разкрие личността си по време на разговор. Той винаги се издава.

— Какво очакваш да научиш от Къст?

Еркюл Поаро се усмихна.

— Една лъжа — отговори ми. — И от нея ще узная истината!

Бележки

[1] Уверявам ви (фр.). — Б.пр.