Агата Кристи
Азбучните убийства (3)

Трета глава
Андоувър

Предчувствията на Поаро относно анонимното писмо ми направиха силно впечатление, но трябва да призная, че когато двадесет и първи наистина настъпи, цялата история ми бе изхвръкнала от съзнанието и единственото нещо, което ми напомни за нея, беше посещението на главния инспектор от Скотланд Ярд мистър Джап при моя приятел. Познавахме се от дълги години и той сърдечно ме поздрави.

— Та това е капитан Хейстингс, завърнал се от дивата пустош на… Как му беше името? Като ви гледам пак заедно, напомняте ми за едно време. Изглеждате много добре, капитане. Само дето косата ви е пооредяла. Но какво да се прави — всички вървим натам. И моята взе да капе.

Аз се намръщих. Бях убеден, че благодарение на грижливия начин, по който решех косата си на темето, леката прозирност, за която Джап намекна, е почти незабележима. Както и да е. Джап никога не се е отличавал с тактичност спрямо мен, затова направих добродушна гримаса и се съгласих, че никой от нас не се е подмладил.

— С изключение на мосю Поаро — рече Джап. — Той става за реклама на препаратите против косопад. А и растителността под носа му е по-пищна отвсякога. На всичко отгоре на преклонна възраст стана център на вниманието. Има пръст във всички знаменити афери на деня, било то тайнствени убийства във влакове и самолети или във висшите кръгове — мосю Поаро е навсякъде. Откакто се оттегли от активна дейност, много се прочу.

— Аз вече казах на Хейстингс, че съм като примадона, която непрекъснато дава прощалното си представление — съгласи се Поаро и се усмихна.

— Няма да се учудя, ако накрая разследва и собствената си смърт — додаде Джап и гръмко се разсмя. — Каква чудесна мисъл! Като от книга.

— Ще оставим това разследване за Хейстингс — каза Поаро и намигна.

— Ха-ха! Хубава шегичка! — изкикоти се Джап.

Не ми стана ясно защо тази мисъл му се стори толкова забавна. Дори намерих, че е проява на лош вкус. Поаро, горкичкият, беше доста напреднал с годините и подобни шеги едва ли го радваха.

Може би се издадох какво мисля, понеже Джап промени темата.

— Чухте ли за анонимното писмо на мосю Поаро? — попита.

— Показах му го онзи ден — отговори моят приятел.

— Вярно! — възкликнах аз. — Съвсем го забравих! Чакайте да видя за кога ставаше дума.

— За двайсет и първи — рече Джап. — Затова се и отбих. Двайсет и първи беше вчера и от любопитство се отбих снощи в Андоувър. Наистина се оказа шега. Нищо не се случило. Една счупена витрина — дете хвърлило камък, и няколко пиянски истории. Веднъж и нашият белгийски приятел да се излъже.

— Признавам, че ми олекна — обади се Поаро.

— Ама здравата си го бяхте навили на пръста — рече Джап добродушно. — Ние получаваме на ден десетки такива писма. Пишат ги разни, дето по цял ден се чудят какво да правят или не са с всичкия си. Обаче не са злонамерени, само търсят силни усещания.

— Наистина глупаво беше да го взема толкова надълбоко — въздъхна Поаро. — Изглежда, сбърках къщата.

— Вие и сега бъркате адрес с къща — рече Джап.

— Comment?

— Дребна работа, сгрешена поговорка… Е, аз да си вървя. Имам работа на съседната улица с един прекупвач на крадени скъпоценности. Но реших да се отбия пътем да ви успокоя. Не бива да караме сивите клетки да работят на празен ход.

И с тези думи, съпроводени от звучен смях, полицейският инспектор си тръгна.

— Не се е променил много старият Джап, а? — попита Поаро.

— Видя ми се остарял. Съвсем е побелял — додадох отмъстително.

Поаро се изкашля.

— Знаеш ли, Хейстингс, моят фризьор е изключително изобретателен. Сега е открил едно малко средство… Прикрепяш го към темето и сресваш върху него собствената си коса. Не е перука, ами… как да ти кажа…

— Поаро! — изревах аз. — Веднъж завинаги ти казвам, че не желая да имам нищо общо с идиотските изобретения на глупавия ти фризьор! Какво й има на косата ми?

— Ама не, нищо, моля те!

— Като те слуша, човек може да си помисли, че съм започнал да оплешивявам.

— Какво говориш! Дума да не става!

— Естествено, косата ми пооредя от големите горещини в Латинска Америка, но на връщане ще си взема някой ефикасен препарат срещу косопад.

— Правилно.

— Пък и в края на краищата какво му влиза на Джап в работата? Винаги е бил нетактичен, а и чувство за хумор му липсва. Той е от хората, които се смеят, ако някой дръпне стола на сядащ човек.

— Доста хора биха се смели на това.

— Никак дори не е смешно!

— Така е от гледна точка на сядащия.

— Е — поуспокоих се аз. (Признавам, че съм чувствителен на тема коса.) — Съжалявам, че нищо не излезе от историята с анонимното писмо.

— Този път наистина сбърках. Стори ми се, че има нещо гнило в писмото. А то излезе просто глупост. Боже мой, с годините ставам подозрителен като старо куче, което ръмжи без причина.

— Ако ще работим заедно, трябва да се поровим из „каймака“ за друго сочно престъпление — засмях се аз.

— Не си ли спомняш какво каза завчера? Ако човек можеше да си избира престъпленията, както си поръчва обяд, ти на какво би се спрял?

Веднага влязох в тон:

— Чакай да помисля. Я да прегледам менюто. Обир? Или може би фалшификация? Не, не ми допада. Прекалено е вегетарианско. Трябва да е убийство, кърваво убийство. С гарнитура, естествено.

— То се знае. И ордьоври.

— А кой да бъде жертвата? Мъж или жена? Предпочитам мъж. Някоя важна клечка. Например американски милионер, министър-председател или собственик на вестник. А сега да се спрем на местопрестъплението. Какво ще кажеш за добрия стар изпитан кабинет? Предразполага като атмосфера. Що се отнася до оръжието… Може да е екзотично извита кама… или тъп инструмент… издялано от камък божество…

Поаро въздъхна.

— А може и отрова — продължих аз. — Но това звучи твърде професионално. Или изстрел, прорязал нощта. Освен това трябва да има и едно-две хубави момичета…

— Червенокоси — промърмори моят приятел.

— Пак с твоите подмятания! Едно от момичетата, естествено, ще бъде несправедливо заподозряно. Трябва да има и някакво недоразумение между нея и младия мъж. Ще вмъкнем и други заподозрени: по-възрастна жена, тъмнокос тип с вид на опасен престъпник, някой приятел или съперник на убития, сдържана секретарка, за която никой нищо не знае, едър здравеняк с безцеремонни обноски, уволнени слуги — мъж и жена, а може и горски пазачи, глупав детектив от типа на Джап и… за друго не се сещам.

— Значи това е твоята представа за каймака?

— Виждам, че не си съгласен.

Поаро ме изгледа тъжно.

— Ти преразказа накратко почти всички криминални романи, написани досега.

— А ти какво би поръчал?

Поаро затвори очи и се облегна назад. Гласът му замърка като стар котарак.

— Най-обикновено убийство без усложнения. В тих домашен кръг, безстрастно и интимно.

— Как е възможно едно убийство да бъде интимно!

— Я си представи една компания от пет души. Четирима играят бридж, а петият седи в удобно кресло до камината. Преди да се разотидат, откриват, че човекът до камината е мъртъв. Убил го е някой от четиримата, докато е бил мор, а другите трима, увлечени в разиграването, не са забелязали нищо. Ето кое наричам интересно убийство! Кой от четиримата е убиецът?

— Изобщо не звучи сензационно — разочаровах се аз.

Поаро ме погледна с укор.

— Ами да! Нали няма причудливо извити ками, изнудване или скъпоценен камък, който да е откраднатото око на каменно божество! Липсват и ориенталски отрови, които не оставят никакви следи. Прекалено си падаш по мелодрамите, Хейстингс! Сигурно би предпочел не едно, а цяла поредица от убийства.

— Признавам, че второто убийство в романа освежава интригата. Ако убийството стане още в първата глава и човек трябва да проследи алибито на всеки герой чак до предпоследната страница, доста доскучава.

Телефонът иззвъня и Поаро стана да се обади.

— Ало! Да, Еркюл Поаро на телефона.

Слуша известно време, после видях как лицето му се промени. Репликите му бяха кратки и несвързани.

— Да… да… Разбира се… Да, ще дойдем… Естествено… Щом казвате… Добре, ще го донеса. До скоро виждане тогава.

Остави слушалката и се приближи до мен.

— Инспектор Джап се обади, Хейстингс.

— Е, и?

— Току-що влязъл в кабинета си в Скотланд Ярд. Чакало го съобщение от Андоувър.

— От Андоувър! — възкликнах възбудено.

Поаро бавно продължи:

— Намерена е убита възрастна жена на име Ашър, собственичка на магазинче за цигари и вестници.

Останах силно разочарован. Интересът ми, разпален при споменаването на Андоувър, се поизпари. Очаквах нещо фантастично, нещо необикновено. Убийството на старица, притежателка на магазинче за цигари, ми се стори някак си мизерно и скучно. Поаро произнесе все тъй бавно, сериозно:

— Полицията в Андоувър е на мнение, че лесно ще хване убиеца.

Усетих нов пристъп на разочарование.

— Жената била в лоши отношения с мъжа си. Пиел и изобщо е известен нехранимайко. Неведнъж заплашвал, че ще я убие. Независимо от това — продължи Поаро — полицията иска предвид случилото се да хвърли още един поглед на анонимното писмо. Обещах веднага да потеглим за Андоувър.

Настроението ми леко се възвърна. В края на краищата, колкото и незначително да изглеждаше това убийство, все пак беше престъпление, а аз отдавна не бях имал работа с престъпления и престъпници.

Почти не обърнах внимание на следващите думи на Поаро. По-късно обаче те щяха да се изпълнят със смисъл:

— Това е началото — рече моят приятел.