Агата Кристи
Азбучните убийства (20)

Двадесета глава
Лейди Кларк

Когато го посетихме за втори път, Коумсайд излъчваше дълбока тъга. Може би се дължеше отчасти на времето — беше влажен септемврийски ден и вече се чувствуваше дъхът на есента — и отчасти на спуснатите капаци на прозорците. Стаите на долния етаж бяха затворени и необитаеми, а тази, в която ни поканиха, бе влажна и задушна.

Медицинска сестра с делови вид влезе при нас, като смъкваше надолу колосаните си маншети.

— Мосю Поаро? — попита припряно. — Аз съм сестра Капстик. Получих писмото на мистър Кларк, в което пише, че ще дойдете.

Поаро попита как е здравето на лейди Кларк.

— Като се вземе всичко предвид, не толкова лошо.

Реших, че нейното „като се вземе всичко предвид“ означава: като се вземе предвид това, че е на смъртен одър.

— Естествено, няма надежда за голямо подобрение, но един нов начин на лекуване облекчи много състоянието й. Доктор Логън го намира за напълно задоволително.

— Но е вярно, нали, че вече няма да оздравее?

— Какво да ви кажа… — Сестра Капстик бе шокирана от неговия прям начин на изразяване.

— Предполагам, че смъртта на съпруга й е голям удар за нея?

— Е, мосю Поаро, за нея ударът не беше толкова голям, колкото за човек с нормално здраве. В състоянието, в което се намира, лейди Кларк вижда нещата размити.

— Извинете за въпроса, но бяха ли привързани един към друг?

— О, да, бяха щастливо семейство. Той, горкият, много се тревожеше за нея. А за лекар като него е много по-тежко, нали разбирате. Те, лекарите, не могат да се залъгват с празни надежди. В началото тази мисъл силно го гнетеше.

— В началото? А по-късно?

— Човек свиква с всичко. Освен това сър Кармайкъл имаше своята колекция. Хобито е голяма утеха за един мъж. Той често ходеше по разпродажби, а освен това двамата с мис Грей бяха заети с пренареждането и систематизирането на галерията по някакъв нов начин.

— Ах, да, мис Грей. Тя напусна, нали?

— Да, аз лично много съжалявам, но понякога, когато не са добре със здравето, жените си втълпяват някои неща и е безполезно да се спори с тях. По-добре човек веднага да отстъпи. Мис Грей излезе разумен човек.

— Лейди Кларк винаги ли я е мразела?

— Не, не я мразеше. Дори, струва ми се, в началото доста я харесваше. Но да не ви задържам повече с клюки. Пациентката ми сигурно недоумява какво става с нас.

Поведе ни към една стая на първия етаж. Бивша спалня, превърната в приятна всекидневна. Лейди Кларк седеше в голямо кресло до прозореца. Беше болезнено слаба, лицето й носеше измъчения сив отпечатък на разкъсваща болка. Погледът й блуждаеше замъглен и аз забелязах, че зениците й са като малки точици.

— Това е мосю Поаро, когото искахте да видите — каза сестра Капстик с нейния висок жизнерадостен глас.

— Да, да, мосю Поаро — промърмори лейди Кларк разсеяно и протегна ръка.

— Моят приятел Хейстингс, лейди Кларк.

Подчинихме се на неопределения й жест и седнахме. Настъпи мълчание. Имахме чувството, че тя се унесе в дрямка. Но с леко усилие дойде на себе си.

— Беше относно Кар, нали? Относно смъртта му. Ах, да!

Въздъхна и поклати глава, но по същия разсеян начин.

— Не сме предполагали, че така ще се случи… Бях толкова сигурна, че аз първа ще си отида… — За известно време потъна в размисъл. — Кар беше много здрав, необикновено здрав за възрастта си. Никога не боледуваше. Беше почти на шестдесет, а изглеждаше петдесетгодишен… Да, беше много здрав…

Тя отново се потопи в своя полусън. Поаро, който знаеше как някои наркотици създават усещане, че времето е безкрайно, не каза нищо.

Внезапно лейди Кларк заговори отново:

— Да, много мило, че дойдохте. Аз заръчах на Франклин. Той обеща, че няма да забрави да ви предаде. Надявам се да не сглупи… Той толкова лесно се хваща на въдицата, макар че е обходил цял свят. Такива са мъжете… цял живот си остават момчета… Особено Франклин.

— Импулсивна натура — вметна Поаро.

— Да, да… и голям кавалер. Мъжете са толкова глупави в това отношение. Дори Кар… — гласът й замря, после тя поклати нервно глава. — Всичко е така размито… Човешкото тяло е голяма досада, мосю Поаро, особено когато надделее над духа. Преставаш да възприемаш околния свят; нищо не те интересува освен дали болката ще заглъхне.

— Знам, лейди Кларк. Това е една от трагедиите на този живот.

— Болката е притъпила до голяма степен способностите ми. Дори не мога да си спомня какво исках да кажа.

— Нещо във връзка със смъртта на съпруга ви?

— Смъртта на Кар? Да, може би… Той е луд, горкият — имам предвид убиеца. Всичко е от шума и динамиката на нашето време — хората не издържат. Винаги съм съжалявала лудите, сигурно усещат главите си много особено. Освен това трябва да е ужасно да бъдеш постоянно затворен. Но какво друго може да се направи? Те убиват хора… — Тя поклати глава, опечалена от тази мисъл. — Още ли не сте го хванали?

— Не, не сме.

— Той сигурно се е навъртал насам през онзи ден.

— Наоколо е имало много непознати, лейди Кларк. Сега е летният сезон.

— Да, забравих… Но те ходят по плажовете, а не тук.

— Никакъв непознат не е идвал в къщата в деня на убийството.

— Кой ви каза? — неочаквано живо попита лейди Кларк.

Поаро я погледна изненадано.

— Слугите и мис Грей.

Лейди Кларк каза натъртено:

— Лъже!

Подскочих от изненада. Поаро ме стрелна с поглед.

Лейди Кларк продължи, този път трескаво:

— Аз не я харесвам, никога не съм я харесвала. Кар много я ценеше. Често казваше, че е сираче и сама на този свят. Какво толкова лошо има в това, да си сираче? Понякога е направо благословия. Ако бащата е нехранимайко, а майката пие, тогава човек има от какво да се оплаква. Казваше, че е храбро и способно момиче. Че работеше добре — така е. Но какво общо има тук храбростта?

— Е, хайде, скъпа, не се вълнувайте — намеси се сестра Капстик. — Не бива да се изморявате.

— Но аз незабавно я отпратих. Франклин има̀ наглостта да ми каже, че можела да ми бъде утеха! Тя да ме утешава! Аз му рекох — колкото по-скоро й видя гърба, толкова по-добре. Франклин е глупак! Не исках да се забърква в истории с нея. Той е още момче. Няма капка здрав разум! „Ще й дам за три месеца заплатата, ако трябва, но да си върви. Не я искам нито ден повече в къщата.“ Да си болен, дава едно преимущество — мъжете не могат да спорят с теб. Той ме послуша и тя си отиде. Сигурно се е правила на мъченица — безкрайно добра и храбра!

— Хайде, скъпа, не се нервирайте. Вредно е!

Но лейди Кларк махна пренебрежително с ръка.

— И вие се бяхте влюбили в нея като всички останали.

— Ах, лейди Кларк, не говорете така. Аз действително намирах мис Грей за мило момиче — изглеждаше толкова романтична, като излязла от поема.

— Нямам сили да се разправям с вас — рече лейди Кларк уморено.

— Е, тя си отиде вече, скъпа, отиде си.

Болната поклати немощно глава, но премълча.

Поаро попита:

— Защо казахте, че мис Грей лъже?

— Защото е така. Нали ви е заявила, че никакви непознати не са идвали насам?

— Да.

— Ето на! Аз я видях със собствените си очи от същия този прозорец да говори пред вратата с един съвсем непознат човек.

— Кога беше това?

— Сутринта на деня, в който убиха Кар — около единадесет часа.

— Как изглеждаше този човек?

— Съвсем обикновен. Във вида му нямаше нищо особено.

— Джентълмен ли беше или амбулантен търговец?

— Не беше търговец. Много невзрачна личност. Не мога да си го спомня.

Внезапно остра болка се изписа на лицето й.

— Моля ви, трябва да си вървите сега… изморих се… сестра…

Ние послушно се сбогувахме.

— Странна история — казах на Поаро, когато се връщахме вече за Лондон. — Това за мис Грей и непознатия.

— Виждаш ли, Хейстингс? Нали ти казах — винаги може да се научи нещо ново.

— Защо ни излъга, че не била видяла никого?

— Може да има няколко причини — едната е много проста.

— Това да не е намек, че съм тъп?

— По-скоро покана да използуваш находчивостта си. Но няма смисъл да се напрягаме. Най-лесно ще си отговорим, като попитаме нея самата.

— А ако пак ни излъже?

— Това наистина би било интересно… и показателно.

— Чудовищно е да се предположи, че такова момиче може да се съюзи с един луд.

— Точно така. Затова не го допускам.

Замислих се.

— Не им е лесно на хубавите момичета — казах накрая с въздишка.

— Pas du tout.^[1] Освободи ума си от тази мисъл.

— Така е — настоях аз. — Всеки е настроен срещу нея само защото е хубава.

— Говориш глупости, приятелю. Кой е бил настроен против нея в Коумсайд? Сър Кармайкъл? Франклин? Или сестра Капстик?

— Да, но лейди Кларк я мрази за всички.

— Mon ami, ти си изпълнен със съчувствие към хубавите момичета, а аз към болните стари жени. Нищо чудно лейди Кларк да вижда нещата такива, каквито са, а мъжът й, Франклин Кларк и сестра Капстик да са слепи като къртици. Също и капитан Хейстингс.

— Ти си се заял с това момиче, Поаро.

За мое учудване той ми намигна.

— Може би искам да предизвикам рицарската ти натура, Хейстингс. Ти си винаги благородният кавалер, готов да се притече на помощ на изпадналите в беда дами — красиви дами, bien entendu.^[2]

— Колко си забавен! — не можах да сдържа смеха си.

— Човек не може постоянно де е тъжен. Аз все повече започвам да се интересувам от човешките отношения, породени от тази трагедия. В случая има три семейни драми. Първо, в Андоувър — целият тежък живот на мисис Ашър, нейната борба, издръжката на мъжа й, привързаността към племенницата. Само от това може да се напише цял роман. После Бексхил — щастливите, доволни татко и мама, двете толкова различни дъщери: хубавата пухкава празноглавка й емоционалната волева Мегън с нейния остър ум и безкомпромисна страст към истината. А до тях — въздържаният млад шотландец с необузданата ревност и любовта си към убитото момиче. Накрая обитателите на Коумсайд — умиращата съпруга, погълнатият от колекцията си съпруг с растяща нежност към красивата секретарка, която самоотвержено му помага, и по-младият брат — енергичен, привлекателен, интересен, с романтичен ореол, породен от далечните му пътешествия. Разбираш ли, Хейстингс, при обикновени обстоятелства тези три драми не биха имали нищо общо, биха се развивали всяка поотделно, без да си влияят. Случайностите и комбинациите в този живот винаги са ме привличали.

— А ето и гара Падингтън — бе единственото, което можах да отговоря.

Беше крайно време да му покажа нелепостта на неговите разсъждения.

При пристигането ни в Уайтхейвън Маншънс ни съобщиха, че някакъв човек чака Поаро.

Предположих, че е Франклин или Джап, но за голямо мое учудване се оказа Доналд Фрейзър.

Беше много смутен и неясното му произношение си личеше повече отвсякога.

Поаро не го притесни с въпроси за целта на посещението му, а го покани на вино и сандвичи. Докато ни сервираха, той поведе разговора — разказа къде сме били, изрази съчувствие към болната жена.

Едва когато привършихме сандвичите и изпихме виното, даде на разговора по-различна насока.

— От Бексхил ли идвате, мистър Фрейзър?

— Да.

— Успяхте ли с Мили Хигли?

— Мили Хигли ли? Мили Хигли? — Фрейзър учудено повтори името. — А, онова момиче. Не, още нищо не съм направил. Аз…

Той млъкна и започна да чупи нервно ръце.

— Не знам защо дойдох — рече неочаквано.

— Аз знам — заяви Поаро.

— Не е възможно. Откъде можете да знаете?

— Дошли сте, защото трябва да споделите нещо. Напълно сте прав. Аз съм най-подходящият човек. Говорете.

Самоувереността на Поаро оказа своето въздействие. Фрейзър му отправи поглед, в който странно се смесваха благодарност и послушание.

— Така ли мислите?

— Parbleu! Сигурен съм.

— Мосю Поаро, разбирате ли нещо от сънища?

Това бе последното, което очаквах да чуя.

Поаро обаче не изглеждаше никак учуден.

— Разбирам — отговори. — Сънували сте…

— Да. Сигурно ще кажете, че е напълно естествено да… да сънувам за това. Но не беше обикновен сън.

— Да?

— Сънувам го три нощи наред, сър… Струва ми се, че полудявам.

— Разкажете.

Лицето на Фрейзър посивя. Очите му се изблещиха. Той действително приличаше на луд.

— Все едно и също. Аз съм на плажа. Търся Бети. Тя се е загубила, само се е загубила, нали разбирате? Трябва да я намеря. Трябва да й дам колана. Аз го държа в ръка. И тогава…

— Да?

— Сънят се променя. Не я търся повече. Тя е пред мен, седи на пясъка, не вижда, че се приближавам. И… о, не мога…

— Продължавайте.

Гласът на Поаро беше неумолим и повелителен.

— Приближавам откъм гърба й… Тя не ме чува. Аз увивам колана около шията й и дърпам, дърпам…

Болката в гласа му беше страшна. Стиснах облегалката на креслото. Беше прекалено реално…

— Тя се задушава… мъртва е. Аз съм я удушил и когато главата й се отмята назад, виждам лицето й. Това е Мегън, не Бети.

Той се облегна назад пребледнял и разтреперан. Поаро наля чаша вино и му я подаде.

— Какво означава това, мосю Поаро? Защо ме преследва всяка нощ? Всяка нощ…

— Изпийте виното — заповяда Поаро.

Той се подчини, после попита по-спокойно:

— Какво значи? Аз… не съм я убил, нали?

Не чух какво отговори Поаро, защото в този момент почука пощальонът и излязох от стаята.

Онова, което извадих от кутията, изпари целия ми интерес към необикновените откровения на Доналд Фрейзър.

Изтичах веднага обратно.

— Поаро! Пристигна! Четвъртото писмо!

Той скочи, сграбчи го от ръката ми, взе ножа за разрязване на хартия и го отвори. После го сложи върху масата.

Тримата го зачетохме едновременно.

„Все още никакъв успех? Позор! Какво правите и вие, и полицията? Е, кажете, нали е весело? А сега къде?

Бедни мистър Поаро. Много ми е мъчно за вас.

Ако не успееш веднъж, опитай пак.

Все още ни чака дълъг път.

Типерари^[3]? Не, това ще дойде по-късно, когато стигнем «T».

Следващият инцидент ще е в Донкастър на 11 септември. Довиждане.

ABC“