Агата Кристи
Азбучните убийства (21)

Двадесет и първа глава
Описание на убиец

Именно в този момент, струва ми се, онова, което Поаро нарича „човешки елемент“, започна отново да избледнява. Сякаш съзнанието, неспособно да издържи ужаса от разказа на Фрейзър, отново ни върна към първоначалната цел.

На всички ни беше ясно, че е невъзможно да предприемем нещо, докато не пристигне четвъртото писмо и не разкрие бъдещата сцена на убийството. Това изчакване бе довело до спадане на напрежението.

Но сега, когато напечатаните думи ни се надсмиваха от твърдия бял лист, гонитбата започваше отново.

Инспектор Кроум от Скотланд Ярд дойде и докато седеше при нас, влязоха Франклин Кларк и Мегън Барнард.

Момичето обясни, че и то идва от Бексхил.

— Исках да попитам нещо мистър Кларк.

Сякаш бързаше да оправдае постъпката си. Аз само отбелязах факта, без да му придам голямо значение.

Писмото, естествено, до такава степен изпълваше съзнанието ми, че всичко друго се плъзгаше покрай мен.

Мисля, че Кроум не остана доволен, като видя част от потърпевшите в драмата.

Той стана крайно официален и уклончив.

— Ще взема писмото, мосю Поаро. Ако искате копие…

— Не, не е необходимо.

— Какво мислите да правите, инспекторе? — попита Кларк.

— Нима не е ясно?

— Този път трябва да го хванем — продължи Кларк. — Мога да ви съобщя, инспекторе, че образувахме собствена група, която да се занимае със случая. Група на засегнатите.

Инспектор Кроум рече с най-изискания си тон:

— Нима?

— Виждам, че нямате високо мнение за аматьорите, инспекторе.

— А вие разполагате ли със силите, които имам аз, мистър Кларк?

— Но ние сме лично засегнати, а това е вече нещо.

— Нима?

— Струва ми се, че вашата задача няма да е лесна, инспекторе. Имам чувството, че старият ABC пак ще победи.

Забелязал съм, че Кроум много лесно се поддава на предизвикателства от този род.

— Мисля, че сега вече обществеността няма да има основание да ни критикува — заяви той. — Глупакът ясно ни предупреди. Единайсети е чак следващата сряда. Това ни дава достатъчно време за кампания в пресата. Донкастър ще бъде предупреден. Всеки, чието име започва с „D“, ще е нащрек — това ще ни помогне много. Също така ще закараме доста полиция в града. Това вече е уредено със съгласието на всички шерифи в Англия. Целият Донкастър, полиция и граждани, ще се вдигне накрак, за да залови един човек, и ако имаме малко късмет, ще успеем.

Кларк каза тихо:

— Явно не се интересувате от спорт, инспекторе.

Кроум зяпна.

— Какво искате да кажете, мистър Кларк?

— Не знаете ли, че следващата сряда в Донкастър се провеждат състезанията „Сейнт Леджър“?

Челюстта на инспектора увисна. Дори животът му да зависеше от това, той не можеше да произнесе своето „нима?“.

— Вярно. Да, това усложнява нещата…

— ABC не е глупак дори ако е луд.

Минута-две всички мълчахме и обмисляхме положението. Тълпите на конните надбягвания, английската публика — тази страстна любителка на спорта, безкрайните усложнения.

Поаро промърмори:

— C’est ingénieux. Tout de même, c’est bien imaginé, ça.^[1]

— Мисля, че убийството ще стане, докато конните състезания са в разгара си, може би на самия хиподрум — продължи Кларк.

За миг той сякаш изпита удоволствие при мисълта за състезанията.

Инспектор Кроум стана и взе писмото.

— Надбягванията са голямо усложнение — позволи си да каже. — Жалко, не ни върви.

И излезе. В антрето се чуха гласове. След малко влезе Тора Грей и от вратата започна възбудено:

— Инспекторът каза, че има ново писмо. Къде ще е този път?

Навън валеше. Тора Грей беше облечена в черен костюм с кожена яка. На русата й глава бе кацнала малка черна шапчица.

Тези думи се отнасяха до Франклин Кларк. Тя се приближи до него, постави ръка върху неговата и зачака отговор.

— Донкастър, в деня на „Сейнт Леджър“.

Започнахме да обсъждаме положението. Излишно бе да се споменава, че всички имахме намерение да присъствуваме, но конните надбягвания несъмнено усложняваха плановете, начертани преди това.

Чувство на отчаяние ме завладя. Какво може в края на краищата да направи нашата малка група от шест души, колкото и силно да е желанието ни? Безброй бдителни полицаи ще наблюдават цялата околност. С какво ще помогнат още шест чифта очи?

Като че ли в отговор на мисълта си чух гласа на Поаро. Той говореше като учител или проповедник:

— Mes enfants^[2], не бива да хабим силите си напразно. Трябва да подходим методично и с ясно начертан план. Нека търсим истината вътре в себе си, а не вън. Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: „Какво знам за убиеца?“ Така ще изградим цялостния образ на човека, когото търсим.

— Но ние не знаем нищо за него — безпомощно въздъхна Тора Грей.

— Не, не, мадмоазел, не е вярно. Всеки от нас знае нещо за него — само да разберем какво е то. Аз съм убеден, че знанието е в нас, но трябва да го осъзнаем.

Кларк поклати глава.

— Нищо не ни е известно — дали е стар или млад, рус или черен. Никой от нас не го е виждал и не е говорил с него. Предъвкахме всичко вече неведнъж.

— Не всичко. Например мис Грей каза, че не е видяла, нито е говорила с непознат човек в деня, когато сър Кармайкъл Кларк бе убит.

Тора Грей кимна.

— Така е.

— Нима? Лейди Кларк каза, мадмоазел, че ви е видяла от своя прозорец да стоите на прага и да разговаряте с някакъв мъж.

— Видяла ме е да говоря с непознат мъж? — Момичето изглеждаше искрено учудено. Този чист, прям поглед не можеше да не бъде искрен. Поклати глава. — Лейди Кларк трябва да е сбъркала. Аз не съм… о!

Възклицанието дойде внезапно: то просто се изтръгна от нея. Вълна от руменина заля лицето й.

— Сега си спомням. Колко глупаво от моя страна! Съвсем го бях забравила! Но не е важно. Просто един от тези, дето ходят по къщите да продават чорапи, знаете ги — разни демобилизирани. Много са натрапчиви. Трябваше да се отърва от него. Минавах през антрето и го видях да се приближава към вратата. Той ме заприказва, без да позвъни, но беше съвсем безобиден. Сигурно затова го бях забравила.

Поаро се люлееше напред-назад с ръце върху главата. Говореше си така ожесточено, че всички го зяпахме, без да смеем да се обадим.

— Чорапи — мърмореше, — чорапи… чорапи… ça vient^[3]… чорапи… чорапи… това е претекстът… да, преди три месеца… и онзи ден… и сега. Bon Dieu, открих!

Той се изправи в креслото и впери в мен победоносен поглед.

— Спомняш ли си, Хейстингс? Андоувър. Магазина. Ние се качваме горе. Спалнята. На един стол. Чифт нови копринени чорапи. Сега знам кое привлече вниманието ми преди два дена. Вие, мадмоазел — обърна се към Мегън, — говорехте за майка си как плакала, понеже купила за сестра ви нови чорапи същия ден, когато я убиха.

Той ни изгледа.

— Разбирате ли? С един и същ претекст, повторен три пъти. Не може да е съвпадение. Когато мадмоазел заговори, имах чувството, че това, което каза, има връзка с нещо. Сега знам с какво — думите на мисис Фаулър, съседката на мисис Ашър, за разни хора, които продават какво ли не. И тя спомена чорапи. Кажете, мадмоазел, вярно ли е, че майка ви е купила тези чорапи не от магазин, а от амбулантен търговец, дошъл пред вратата ви?

— Да, да, така беше. Сега си спомням. Тя спомена нещо за нещастници, които обикалят и се опитват да пробутат някоя и друга стока, и че ги съжалява.

— Но каква връзка има това с убийствата? — възкликна Франклин. — Това, че е идвал човек и продавал чорапи, не доказва нищо.

— Казвам ви, приятели, не може да е съвпадение. Три престъпления и всеки път някакъв човек продава чорапи и разузнава обстановката.

Той рязко се обърна към Тора:

— A vous la parole^[4]! Опишете го!

Тя го погледна с празен поглед.

— Не мога… не си спомням… Имаше очила, струва ми се… и овехтяло сако…

— Mieux que çа, mademoisellé^[5].

— Беше прегърбен… Не знам. Почти не го погледнах. Не беше от хората, които правят впечатление.

Поаро рече натъртено:

— Права сте, мадмоазел. Цялата тайна на престъпленията се крие във вашето описание на убиеца, защото той е бил убиецът. „Не е от хората, които правят впечатление.“ Да, няма съмнение… Вие описахте убиеца!