Агата Кристи
Азбучните убийства (22)

Двадесет и втора глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Александър Бонапарт Къст седеше неподвижен. Закуската пред него бе студена и недокосната. Върху чайника беше подпрян вестник и мистър Къст го четеше с жаден интерес.

Изведнъж скочи, разходи се напред-назад из стаята и отново се отпусна в креслото до прозореца. С приглушен стон се хвана за главата.

Не чу кога вратата се отвори и на прага застана хазайката му — мисис Марбъри.

— Мистър Къст, дали ще искате един хубав… я, какво има? Не сте ли добре?

Мистър Къст вдигна глава.

— Нищо, няма ми нищо, мисис Марбъри. Не се чувствувам добре тази сутрин.

Мисис Марбъри хвърли проницателен поглед към подноса със закуската.

— Виждам. Дори не сте докоснали яденето. Пак ли главата?

— Не, тоест да… Чувствувам се малко не на себе си.

— Ах, искрено съжалявам. В такъв случай днес сигурно няма да излизате?

Мистър Къст рязко се изправи.

— Не, не. Трябва да отида. Работата е важна, много важна.

Ръцете му трепереха. Като го видя така възбуден, мисис Марбъри се опита да го успокои.

— Е, щом трябва, трябва. Далече ли отивате този път?

— Не, отивам в… — той се запъна. — В Челтнъм.

Имаше нещо толкова особено в начина, по който произнесе думата, че мисис Марбъри го погледна учудено.

— Челтнъм е приятно място — каза разговорчиво. — Веднъж отидох там от Бристол. Магазините са толкова хубави.

— Да, сигурно…

Мисис Марбъри се наведе вдървено (тя въобще трудно се навеждаше), за да вдигне от пода смачкания вестник.

— Напоследък не пишат за нищо друго освен за тази афера с убийствата — каза и хвърли поглед върху заглавията, преди да го остави на масата. — Направо ме побиват тръпки. Аз не го чета. Сякаш отново слушам за Джак Разпорвача.

Устните на мистър Къст помръднаха, но никакъв звук не излезе от тях.

— Донкастър — там е намислил да извърши следващото убийство — продължи мисис Марбъри. — И то утре! Човек настръхва при тази мисъл. Ако живеех в Донкастър и името ми започваше с D, щях на всяка цена да замина още с първия влак. Не бих рискувала нито за миг. Какво казахте, мистър Къст?

— Нищо, мисис Марбъри, нищо.

— Без съмнение той мисли, че най-добра възможност ще му се удаде на конните състезания. Щели да докарат стотици полицаи и… Но, мистър Къст, вие наистина изглеждате зле. По-добре пийте нещо. Действително не бива да пътувате днес.

Мистър Къст се опомни.

— Трябва, мисис Марбъри. Винаги съм изпълнявал точно ангажиментите си. Трябва да оправдаваме доверието на хората. След като си се нагърбил с нещо, изпълнявай докрай. Това е единственият начин да успееш.

— Но щом сте болен?

— Не съм болен, мисис Марбъри. Просто малко съм разтревожен за… някои лични въпроси. Лошо спах. Наистина, нищо ми няма.

Произнесе го така твърдо, че на мисис Марбъри не й остана друго, освен да прибере закуската и да напусне неохотно стаята.

Мистър Къст измъкна изпод кревата един куфар и започна да си стяга багажа. Пижама, тоалетни принадлежности, чиста риза, кожени чехли. После отключи бюфета и прехвърли от лавицата в куфара десетина плоски картонени кутии с размери приблизително десет на седем инча. Хвърли поглед върху железопътния справочник на масата и излезе от стаята с куфара в ръка. В коридора спря, за да си сложи шапката и палтото. Докато вършеше това, въздъхна тъй дълбоко, че момичето, което излезе от странична врата, го погледна озадачено.

— Какво има, мистър Къст?

— Нищо, мис Лили.

— Тъй тъжно въздишате!

Мистър Къст попита внезапно:

— Вярвате ли в предчувствия, мис Лили?

— Не знам, не мога да кажа. Естествено, има дни, когато ти се струва, че всичко върви наопаки, и дни, когато чувствуваш, че всичко е наред.

— Така е.

Той въздъхна отново.

— Е, довиждане, мис Лили. Бяхте много мила с мен.

— Вземате си довиждане, като че ли си отивате завинаги — засмя се Лили.

— Не, разбира се, че не.

— Ще се видим отново в петък — смееше се момичето. — Къде отивате този път? Пак ли по крайбрежието?

— Не, не… ъ… в Челтнъм.

— Това също е добре, но не колкото Торки. Сигурно е било чудесно. Догодина смятам да прекарам ваканцията си там. Впрочем намирали сте се много близо до мястото на убийството ABC. Станало е, докато сте били там, нали?

— Да. Но Кърстън е на шест-седем мили от Торки.

— Все пак сигурно е било страшно интересно! Нищо чудно да сте минали покрай убиеца! Може да сте стояли до него.

— Да, разбира се, възможно е — промълви мистър Къст с тъй изкривена и ужасна усмивка, че дори Лили Марбъри я забеляза.

— Ах, мистър Къст, не изглеждате никак добре.

— Добре съм, много съм добре. Довиждане, мис Марбъри.

Той несръчно повдигна шапката, взе куфара и направо излетя навън.

— Смешен човек — рече Лили Марбъри снизходително. — Като че е малко смахнат.

 

 

Инспектор Кроум каза на подчинения си:

— Изгответе ми списък на всички фирми, произвеждащи чорапи. Искам и списък на всичките им търговци, които продават на комисионна по домовете.

— Във връзка със случая ABC ли, сър?

— Да. Едно от хрумванията на мистър Еркюл Поаро — тонът на инспектора тежеше от презрение. — Сигурно и това е празна работа, но не бива да пренебрегваме и най-малката възможност.

— Така е, сър. Навремето мистър Поаро може да е вършил добра работа, но сега ми се вижда изкуфял.

— Той е шарлатанин. Само знае да се прави на важен. Някои хора се хващат, но не и аз. А сега да видим как върви подготовката за Донкастър…

 

 

Том Хартигън каза на Лили Марбъри:

— Видях вашия ветеран тази сутрин.

— Кой? Мистър Къст ли?

— Да, Къст. На Юстънската гара. Приличаше на мокра кокошка, както винаги. Имам чувството, че не е наред. Някой все трябва да се грижи за него. Първо си изтърва вестника, после билета. Аз го вдигнах и му го подадох, той изобщо не бе забелязал, че го е загубил. Благодари ми с тревожен глас, но не ме позна.

— Е — рече Лили, — той те е виждал само из коридора, и то рядко.

Направиха втори кръг по дансинга.

— Танцуваш великолепно — каза Том.

— Говори ми все така — прошепна Лили и се притисна плътно до него.

Направиха още един кръг.

— Юстън ли каза или Падингтън? — рязко смени тона Лили. — Дет си видял стария Къст.

— Юстън.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш?

— Странно. Мислех, че за Челтнъм се отива от Падингтънската гара.

— Така е, но старият Къст отиваше не в Челтнъм, а в Донкастър.

— Не е вярно, в Челтнъм.

— В Донкастър, моето момиче. В края на краищата аз му вдигнах билета.

— Да, но той каза, че отива в Челтнъм. Сигурна съм.

— Е, не си разбрала добре. Убеден съм, че отиваше в Донкастър. Върви им на някои хора. Аз съм заложил на коня Файърфлай и умирам да го видя как бяга.

— Не мисля, че мистър Къст ходи на конни състезания, не е този тип. Ах, Том, надявам се, че няма да го убият. Нали в Донкастър ще става убийството ABC.

— Нищо няма да му се случи на Къст. Името му не започва с D.

— Можеха да го убият миналия път. Беше в Торки, близо до Кърстън, когато стана последното убийство.

— Така ли? Какво съвпадение.

Той се засмя.

— Да не е бил в Бексхил предишния път?

Лили смръщи вежди.

— Нямаше го тогава… Да, спомням си, че го нямаше, защото си забрави банския костюм. Мама му го поправяше и каза: „Ето на̀, мистър Къст така си и замина без банския“. А аз й рекох: „Е, голяма работа, един стар бански. Такова ужасно убийство е станало в Бексхил — едно момиче е удушено, а ти — бански!“

— Щом е смятал да вземе бански, значи е отивал на море. Знаеш ли, Лили — по лицето му се изписаха весели бръчици, — представяш ли си това старо изкопаемо да е убиецът.

— Горкият мистър Къст! Той не може да убие дори муха — засмя се Лили.

И продължиха да танцуват щастливи. Съзнанието им бе изпълнено единствено от удоволствието, че са заедно. Но в подсъзнанието нещо ги гризеше…