Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 32 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936


Първа глава
Писмото

През юни 1931 година се завърнах от ранчото си в Южна Америка, за да прекарам около половин година на родна земя. Световната икономическа криза не ни беше подминала и животът ни в Аржентина никак не бе лек. Имах да уреждам в Англия някои дела, които се нуждаеха от личната ми намеса. Жена ми остана да се грижи за ранчото.

Струва ми се излишно да споменавам, че една от първите ми работи, щом пристигнах в Лондон, бе да потърся стария си приятел Еркюл Поаро.

Открих го в модерно обзаведена квартира с всички съвременни удобства. Упрекнах го (и той не възрази), че се е настанил там само заради строго геометричните пропорции на сградата.

— Така е, приятелю, симетрията е изключително приятна, не намираш ли?

Отвърнах, че са попрекалили с квадратните форми и намеквайки за една стара шега между нас двамата, попитах дали в този супермодерен дом не карат кокошките да снасят четвъртити яйца.

Поаро се засмя от сърце.

— Значи помниш какво си говорихме? Уви, науката засега не е открила начин да принуди кокошките да се съобразяват с изискванията на модата. Те все така си снасят различни по големина и цвят яйца.

Огледах одобрително приятеля си. Изглеждаше чудесно — на вид не беше остарял дори с един ден.

— Виждам, че си в отлична форма, Поаро. Годините не ти личат. Бих казал дори, че имаш по-малко бели коси отпреди, ако това бе възможно.

Той се усмихна широко.

— Защо да не е възможно? То си е така.

— Да не би косата ти да се превръща от прошарена в черна вместо обратното?

— Именно.

— Но това не е възможно.

— Нищо подобно.

— Не мога да повярвам. Противоречи на природните закони.

— Ти, Хейстингс, си все тъй наивен и вярващ във възвишеното. Дори годините не те променят. В едно и също изречение констатираш факта и го обясняваш, без обаче да се усетиш.

Втренчих се в него озадачен.

Без да каже дума повече, той отиде в спалнята, донесе едно шишенце и ми го подаде. Взех го, все тъй недоумяващ. Етикетчето гласеше:

РЕВИВИТ

ВЪЗВРЪЩА ЕСТЕСТВЕНИЯ ЦВЯТ НА КОСАТА

РЕВИВИТ НЕ Е БОЯ

В ПЕТ ОТТЕНЪКА: ПЕПЕЛЯВОРУС, КЕСТЕНЯВ, ТИЦИАНОВОЧЕРВЕН, КАФЯВ И ЧЕРЕН

— Поаро! — възкликнах аз. Та ти си боядисваш косата!

— Аа, най-сетне проумя.

— Ето значи защо ми се видя по-черна отпреди.

— Точно така.

— Боже мой — додадох, след като се съвзех от изненадата. — Няма да се учудя, ако следващия път те заваря с изкуствени мустаци… Или вече си свършил тази работа?

Поаро се намръщи. Мустаците му са неговата слабост. Толкова се гордее с тях. Думите ми го жегнаха.

— Какво говориш, mon ami[1]! Този ден, дай боже, е все още твърде далеч. Изкуствени мустаци! Quel horreur[2]!

И ги подръпна енергично, за да ме убеди в истинността им.

— Трябва да призная, че са все тъй разкошни — казах аз.

— N’est pas[3]? В цял Лондон няма да намериш мустаци като моите.

„И слава богу“, рекох си аз. Но за нищо на света не бих произнесъл тези свои думи на глас — раната би била смъртоносна. Затова смених темата и го попитах дали упражнява от време на време професията си.

— Знам — рекох, — че от години вече не работиш, но…

— C’est vrais[4]. Нали се оттеглих в провинцията и се заех с отглеждането на тиквички. Но още преди да започна, стана едно убийство и край на тиквичките. Оттогава… Знам какво ще кажеш, че съм като примадона, която дава прощалното си представление, само че то се повтаря безкрай.

Засмях се.

— Така е — настоя Поаро. — Всеки път си казвам — край! Ала не — появява се нещо ново. Но да ти призная, приятелю, пенсионерският живот никак не ме привлича. Малките сиви клетки — почука се той по главата — хващат ръжда, ако не се упражняват.

— Значи ги упражняваш, но умерено.

— Точно така. Подбирам си делото. Днес Еркюл Поаро се занимава само с каймака на престъпленията.

— Намира ли се каймак?

— Pas mal[5]. Наскоро едва се отървах.

— От неуспеха ли?

— Какво говориш! — възмути се. — Не. Просто мен… мен… Еркюл Поаро… за малко не ме очистиха.

Аз подсвирнах.

— Предприемчив убиец!

— По-скоро небрежен — поправи ме моят приятел. — Именно небрежен. Но стига по този въпрос. Знаеш ли, Хейстингс, в някои случаи гледам на теб като на свой талисман.

— Така ли? В какъв смисъл?

Поаро продължи, без да отговори на въпроса ми.

— Щом чух, че се завръщаш, си рекох: „Нещо ще се случи. Ще тръгнем двамата с теб на лов, както едно време. Но случаят не бива да е обикновен. Трябва да е нещо recherchè[6], нещо изтънчено, fine…“

Той вдъхна на последната непреводима дума целия й букет от отсенки.

— Честна дума, Поаро, като те слуша човек, би помислил, че си поръчваш обяд в Риц.

— А пък убийство не можем да си поръчаме… Така е — въздъхна той. — Но аз вярвам в късмета си, в предопределението, ако предпочиташ. Твоята съдба е да бъдеш редом с мен и да ме предпазваш от извършването на непростима грешка.

— Какво наричаш непростима грешка?

— Да не забележа очевидното.

Предъвквах тези негови думи, без да проумея смисъла им.

— Е — казах усмихнат след малко, — случило ли се е вече това суперпрестъпление?

— Pas encore.[7] Поне… Тоест…

Той млъкна и затруднен, сбърчи чело. Ръцете му машинално оправиха няколкото джунджурии, които бях разместил по невнимание.

— Не знам какво да мисля… — додаде бавно.

В тона му имаше нещо толкова особено, че го погледнах изумен.

Лицето му беше все тъй озадачено, намръщено.

После изведнъж кимна решително, прекоси стаята и отиде при писалището до прозореца. Излишно е да споменавам колко педантично беше подредено и систематизирано всичко върху него, така че той веднага намери листа, който му трябваше. После бавно се приближи до мен с отворено писмо в ръка. Прочете го наум и ми го подаде.

— Кажи ми, mon ami, разбираш ли нещо от тази работа?

Взех го от ръцете му заинтригуван. Беше напечатано на машина върху плътна бяла хартия.

„Мистър Еркюл Поаро, дето си въобразявате, че можете да разкривате тайни, които са прекалено заплетени за нашата нещастна дебелоглава английска полиция! Да видим тогава, мистър Умни Поаро, колко сте проницателен! Може би и тази работа няма да се окаже за вас костелив орех? Внимавайте какво ще се случи в Андоувър на 21-ви този месец.

Ваш ABC[8]

Погледнах плика. Адресът също беше напечатан на машина.

— Щемпелът е от Лондон, първи пощенски клон — изпревари ме Поаро, като видя, че се заглеждам в клеймото. — Е, какво ще кажеш?

Аз само свих рамене и върнах писмото.

— Трябва да е някой луд.

— Това ли е всичко според теб?

— А на теб не ти ли се струва, че е написано от луд?

— Да, приятелю, струва ми се.

Гласът му беше сериозен. Аз го изгледах с любопитство.

— Май го вземаш на сериозно?

— Лудите трябва да се приемат на сериозно. Те са много опасни.

— Да, разбира се, прав си. Но не това имах предвид. Исках да кажа, че ми звучи по-скоро като нескопосана шега. Може да е добронамерен глупак, обърнал някоя друга чашка повече.

— Comment[9]? Обърнал какво?

— Нищо, това е само израз. Искам да кажа, че се е насвяткал. Ох, дявол да го вземе, препил.

— Merci, Хейстингс, познат ми е изразът „насвяткал съм се“. Може и да излезеш прав.

— Ти не си ли на това мнение? — попитах аз, изненадан от недоволството в гласа му.

Поаро не каза нищо, само поклати глава, а в очите му се четеше съмнение.

— Взел ли си някакви мерки?

— Какви мерки мога да взема? Показах писмото на Джап. И той беше на твоето мнение. Глупава шега — това бяха думите му. В Скотланд Ярд получават такива всеки ден. Пък и на мен ми се е случвало.

— Но това го вземаш присърце.

— В него има нещо, Хейстингс, което никак не ми харесва — бавно произнесе моят приятел.

Тонът му ми направи силно впечатление.

— Кое именно не ти харесва?

Той обаче само поклати глава, взе писмото и го прибра в писалището.

— Щом като си тъй разтревожен, не можеш ли да направиш нещо?

— Ти си все тъй човек на действието, както виждам. Но какво мога да направя, кажи ми! Полицията в Андоувър видя писмото, но не му обърна внимание. Не откриха отпечатъци от пръсти. Няма и следи, които да ни насочат към подателя.

— Фактически налице е само твоята интуиция.

— Не го наричай интуиция, Хейстингс. Думата е твърде неподходяща. По-скоро моите знания и опит ми подсказват, че нещо не е в ред…

Той размаха ръце — думите не му достигаха. После отново поклати глава.

— Може пък и да правя от мухата слон. Така или иначе, нищо не можем да предприемем… освен да чакаме.

— Двайсет и първи е в петък. Ако в Андоувър стане някой голям обир, тогава…

— Ах, какво облекчение ще изпитам!

— Облекчение? — облещих се аз. Тази дума ми се стори съвсем неуместна. — Кражбата може да причини тревога, но едва ли облекчение!

Поаро тръсна енергично глава.

— Грешиш, приятелю. Не разбираш какво се опитвам да ти кажа. Обирът ще ми донесе облекчение, защото ще ми олекне, умът ми ще се освободи от страха.

— Страха от какво?

— От убийство! — произнесе Еркюл Поаро.

Бележки

[1] Приятелю (фр.). — Б.пр.

[2] Какъв ужас! (фр.). — Б.пр.

[3] Нали? (фр.). — Б.пр.

[4] Така е (фр.). — Б.пр.

[5] Намира се (фр.). — Б.пр.

[6] Изискано (фр.). — Б.пр.

[7] Още не (фр.). — Б.пр.

[8] ABC (Ей Би Си) — първите букви от английската азбука.

[9] Какво? (фр.). — Б.пр.