Агата Кристи
Азбучните убийства (6)

Шеста глава
Местопрестъплението

Уличката, където се бе разиграла трагедията, се оказа пряка на главната улица. Магазинчето на мисис Ашър се намираше от дясната страна.

Докато завивахме натам, Поаро погледна часовника си и чак тогава ми стана ясно защо идвахме толкова късно. Часът беше точно пет и половина. Моят приятел искаше да възпроизведе възможно най-точно атмосферата на вчерашния ден. Ако наистина това му бе намерението, то бе обречено на неуспех. Предната вечер улицата едва ли е изглеждала както в този момент. Между бедните къщурки имаше разпръснати няколко невзрачни магазинчета. Вероятно по това време на деня наоколо се виждат тук-там минувачи, може би и немалко деца играят по тротоарите и по уличното платно.

Сега обаче внушителна тълпа народ стоеше като стена, впила очи в една от къщите. Никак не ни беше трудно да се досетим в коя именно. Огромна маса човешки същества зяпаше с напрегнато любопитство мястото, където друго човешко същество е било лишено от живот.

Наближихме и предположенията ни се оказаха верни. Пред малкото опушено магазинче със спуснати кепенци стоеше млад полицай и настоятелно умоляваше тълпата да се разпръсне. С помощта на свой колега той успя да постигне някои размествания: двама-трима души недоволно въздъхнаха и поеха към обичайните си задължения, но местата им тутакси бяха заети от други, които дълбокомислено се заеха да съзерцават мястото на престъплението.

Поаро спря малко встрани от тълпата. От мястото, където стояхме, надписът на вратата се виждаше много ясно. Поаро го прочете тихичко:

— „А. Ашър“. Oui, c’est peut être là…^[1] Хайде да влезем, Хейстингс.

Приех с готовност.

Пробихме си път през зяпачите и се обърнахме към младия полицай. Поаро показа пропуска, който му даде инспекторът. Полицаят кимна, отключи вратата и ни направи място да минем. Влязохме за голям интерес на зяпачите.

Поради спуснатите кепенци вътре беше много тъмно. Полицаят напипа ключа и запали лампата, но крушката беше много слаба и помещението остана в полумрак. Огледах се — малко, опушено място. Наоколо бяха разхвърляни евтини списания и вчерашни вестници, успели да се напрашат за един ден. Рафтовете зад тезгяха стигаха до тавана и бяха отрупани с тютюн и цигари. Имаше и няколко буркана с ментови бонбони. Обикновено малко магазинче като хиляди други.

Полицаят ни описа мизансцена на бавен хампшърски диалект.

— Беше се свлякла като чувал ей там долу под тезгяха. Докторът каза, че нищо не е усетила. Изглежда, е посягала към някой от рафтовете.

— Имаше ли нещо в ръката й?

— Не, сър, но до нея намерихме една кутия „Плейърс“.

Поаро кимна. Очите му оглеждаха магазинчето, без да пропускат нито една подробност.

— А къде беше железопътният справочник?

— Ето тук, сър.

Той посочи едно място върху тезгяха.

— Беше разтворен точно на страницата на Андоувър и лежеше обърнат надолу. Изглежда, е правил справка за лондонските влакове от Андоувър. В такъв случай не е бил тукашен. Но, от друга страна, справочникът може да е на някой, който няма нищо общо с убийството, а просто го е забравил.

— Отпечатъци на пръсти? — попитах аз.

Полицаят поклати глава.

— Веднага изследвахме цялото място, сър. Никакви отпечатъци.

— Дори на тезгяха? — попита Поаро.

— На тезгяха колкото искате, но всички са размесени.

— А имаше ли между тях на Ашър?

— Рано е да се каже, сър.

Поаро кимна и попита дали убитата е живяла в същата къща.

— Да, сър, минете през оная врата отзад. Извинете, че не мога да ви придружа, но съм длъжен да остана тук.

Поаро мина през посочената врата. Последвах го. Зад магазина имаше миниатюрно помещение, нещо между всекидневна и кухня. Беше спретнато и чисто, но мрачно и оскъдно мебелирано.

Над камината висяха няколко снимки. Приближих и започнах да ги разглеждам. Поаро се присъедини към мен. Фотографиите бяха всичко на всичко три. Едната беше евтина снимка на Мери Драуър, момичето, с което разговаряхме същия следобед. Явно бе облякла празничните си дрехи и на лицето й бе замръзнала стеснителната скована усмивка, която често обезобразява израза на лицето, когато дълго се позира, и кара човек да предпочита моменталните снимки.

Втората беше по-скъпа — артистично размит портрет на възрастна жена с побеляла коса. Около врата й бе преметната голяма кожена яка. Досетих се, че е въпросната мис Роуз, оставила на покойната малкото наследство, дало възможност да отвори магазинчето.

Третата снимка беше много стара, избледняла и пожълтяла от времето. Млада двойка, мъж и жена, облечени в старомодни дрехи, стояха хванати под ръка. Мъжът имаше цвете в петлицата на ревера си. От цялата поза лъхаше отминала тържественост.

— Вероятно сватбената им снимка — обади се Поаро. — Погледни, Хейстингс, нали ти казах, че е била красива?

Прав беше. Никакви старомодни прически и смешни дрехи не можеха да скрият красотата на момичето от снимката, неговите чисти и одухотворени черти. Взрях се в другата фигура. Беше почти невъзможно да се разпознае в този млад мъж с военна осанка сегашният оръфан Ашър.

Пред очите ми изплуваха пияният злобен старец и измореното отрудено лице на възрастната жена и студени тръпки ме полазиха при мисълта за безпощадността на времето.

Стълба водеше от всекидневната нагоре към другите две стаи. Първата беше празна и необзаведена, а втората явно бе спалнята на убитата. Заварихме я в състоянието, в което полицията я беше оставила след претърсването. Две стари одеяла върху леглото; малка купчинка добре закърпено бельо в едно чекмедже; готварски рецепти в друго; евтина книжка, озаглавена „Зеленият оазис“; чифт нови чорапи, трогателни с евтиния си блясък; две порцеланови украшения — един доста очукан овчар от дрезденски порцелан и куче на жълти и сини петна; черен дъждобран и вълнен пуловер, окачени на закачалки — това е притежавала на този свят покойната Алис Ашър.

Ако е имало лични документи, то полицията ги беше прибрала.

— Pauvre femme! — промърмори Поаро. — Хайде, Хейстингс, няма какво да правим тук.

Когато отново се озовахме на улицата, той се поколеба за миг, после мина на отсрещния тротоар.

Точно срещу дюкянчето на мисис Ашър имаше зарзаватчийница от тези, чиято стока е повече вън, отколкото вътре.

Поаро ме инструктира тихо, после влезе в магазина. Изчаках няколко минути и го последвах. Той водеше преговори за една маруля, аз пък купих фунт ягоди. Поаро разговаряше оживено с пълната продавачка.

— Нали точно срещу вас е станало това убийство? Ужасна история! Какви ли страшни преживявания ви е причинило!

На пълната жена явно й бе омръзнало да говори за убийството. Сигурно цял ден бе правила това. Тя само отбеляза:

— Няма да е зле, ако тази любопитна паплач разчисти пътя. Какво толкова гледат, не мога да разбера?

— Снощи сигурно всичко е било иначе — настоя Поаро. — Може би сте видели убиеца, като е влязъл в магазинчето. Един висок, рус мъж с брада, нали? Чух, че бил руснак.

— Какво? — тя вдигна рязко глава. — Руснак ли, казвате?

— Разбрах, че полицията го арестувала.

— Невероятно! — жената се оживи и разприказва. — Чужденец значи!

— Mais oui^[2]. Помислих си, дали не сте го забелязали снощи?

— Аз всъщност нямам възможност да гледам наоколо. Вечерта е най-заетото ни време, доста хора се отбиват на път към вкъщи. Висок, рус мъж с брада? Не, не мога да кажа, че съм видяла такъв човек наоколо.

Тук аз вмъкнах своята реплика:

— Извинете, господине — обърнах се към Поаро. — Струва ми се, че грешно сте осведомен. На мен ми казаха, че е бил нисък мъж.

Избухна разгорещен спор, в който взеха участие пълната продавачка, кльощавият й съпруг и прегракналото чираче. Били забелязани не по-малко от четирима ниски, тъмни мъже, а прегракналото чираче видяло и висок, рус човек.

— Само че нямаше брада — добави то със съжаление.

Най-после с покупките в ръце напуснахме магазина, без да си направим труда да оневиним лъжите си.

— И за какво беше цялата тая работа, Поаро? — попитах укорително.

— Parbleu^[3], исках да преценя какъв е шансът непознат човек да влезе незабелязан в отсрещния магазин.

— Не можеше ли просто да попиташ, без да съчиняваш лъжи?

— Не, mon ami. Ако бях „просто попитал“, както казваш, нямаше да получа отговор на нито един от въпросите си. Ти самият си англичанин, Хейстингс, но виждам, че не знаеш как реагират англичаните на пряко зададен въпрос. Те неминуемо стават подозрителни и в резултат млъкват. Ако бях помолил тези хора да ми дадат нужните сведения, щяха да се затворят в себе си като стриди. А като им пусна някоя нелепа и неуместна приказка, на която ти започваш да противоречиш, езиците им моментално се развързват. Ето, научихме, че именно по това време те са най-заети, което ще рече, че всеки е погълнат от собствената си работа и че доста хора минават тогава по улицата. Нашият убиец добре е подбрал времето, Хейстингс.

Той помълча, сетне добави с укор в гласа:

— Как може да нямаш капка здрав разум в главата си, Хейстингс? Аз ти казах да направиш някаква покупка, а ти като че ли нарочно избираш ягоди! Те вече започнаха да се процеждат през кесията и заплашват хубавия ти костюм.

Малко объркан, забелязах, че той има право, и побързах да връча ягодите на едно момченце, което много се учуди и ме погледна подозрително. Поаро прибави марулята и с това окончателно го изуми.

После продължи да ме поучава:

— Никога не купувай ягоди от евтина зарзаватчийница. Ягодата, когато не е прясно откъсната, винаги пуска сок. Купи банан, малко ябълки, дори зелка, но ягоди!…

— Това беше първото, което ми дойде наум — заоправдавах се аз.

— Говори лошо за твоето въображение! — сухо ме скастри Поаро и спря пред къщата вдясно от магазина на мисис Ашър. Беше необитаема. На един от прозорците имаше надпис „Дава се под наем“. Къщата от другата страна беше с не особено чисти батистени пердета.

Поаро се запъти натам и тъй като нямаше звънец, нанесе една серия силни удари по вратата. С известно закъснение вратата отвори много мръсно дете, чийто нос се нуждаеше от майчини грижи.

— Добър вечер — каза Поаро. — Вътре ли е майка ти?

— К’во?

Хлапето ни зяпаше с неодобрение и дълбоко подозрение.

— Майка ти — поясни Поаро.

На малкия му бяха необходими десетина секунди, за да възприеме съобщението, след което се обърна, изкрещя към стълбите: „Мамо, търсят те!“, и бързо се оттегли в мрачната вътрешност на къщата.

Една жена с остро лице надникна отгоре през перилата и започна да слиза.

— Няма смисъл да си губите времето… — започна тя, но Поаро я прекъсна, свали шапка и церемониално се поклони.

— Добър вечер, мадам. Аз съм репортер от „Вечерна светлина“. Идвам да ви помоля да приемете хонорар от пет лири и да ни разрешите да напишем статия за вашата покойна съседка мисис Ашър.

Сърдитите думи замръзнаха на устните й и тя слезе, като си оправяше косата и подръпваше надолу полата.

— Влезте, моля ви. Тук, вляво. Заповядайте, седнете.

Малката стаичка беше натъпкана с масивна гарнитура, имитираща якобински стил, но ние сполучихме да се проврем през вратата и да седнем на твърдия диван.

— Трябва да ме извините — рече жената. — Съжалявам, че преди малко ви говорих така рязко, но само да знаете колко безпокойства ми създават разните амбулантни търговци. Непрекъснато се мъкнат и какво ли не продават: прахосмукачки, чорапи, лавандула… И всички са толкова красноречиви и любезни. Дори името ми научили — „мисис Фаулър, това, мисис Фаулър, онова…“

Поаро ловко подхвана името:

— Надявам се, мисис Фаулър, че ще изпълните молбата ми.

— Не знам, не мога да ви обещая.

Но петте лири примамваха погледа й.

— Аз я познавах, разбира се, но чак да седна да пиша за нея…

Поаро побърза да я утеши, че не се изисква усилие от нейна страна — той щял да извлече необходимите сведения и да напише репортажа. Насърчена, мисис Фаулър се впусна с жар в спомени, догадки, предположения и клюки.

— Мисис Ашър беше доста затворена. Не беше общителна, но пък и животът й не бе лек на горката, това всеки го знаеше. Всъщност Франц Ашър трябваше да го тикнат в затвора още преди години. Не че мисис Ашър се страхуваше от него — тя ставаше същински дявол, когато я ядосаше. Връщаше му го тъпкано. Ама нали знаете как става — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия път… Колко съм й приказвала: „Някой ден тоя тип ще ти види сметката, помни ми думата!“ И той й я видя накрая! А аз, представете си, да бъда през една врата и да не чуя нито звук!

В паузата Поаро успя да вмъкне един въпрос — дали мисис Ашър е получавала някакви особени писма, писма без подпис или подписани с нещо като ABC?

С явно съжаление мисис Фаулър отговори отрицателно:

— Знам какво имате предвид — наричат ги анонимни. Пълни с думи, дето човек ще се изчерви, ако ги каже на глас. Но не мисля, че Франц Ашър изобщо е писал подобни писма. Какво? Железопътен справочник „ABC“ ли? Никога не съм виждала справочник при нея и съм сигурна, че ако й бяха изпратили нещо такова, щях да узная. Сякаш ме фраснаха с мокър парцал, като научих за тая работа. Първа дойде и ми каза Еди — дъщеря ми. „Мамо, вика, да знаеш колко полицаи има у съседката!“ Толкова ме изплаши! „Така е, казах, като разбрах каква е работата, това доказва, че не биваше да остава сама в къщата и тази нейна племенница трябваше да живее при нея. Пияният човек е като гладен вълк.“ Ако питате мене, мъжът й е същински див звяр! Предупреждавала съм я много пъти и ето че думите ми се сбъднаха. „Ще те пречука!“ — виках й. И той я пречука. Човек трудно може да предвиди какво ще стори един пияница и това убийство доказва, че съм била права.

Тя завърши словото си леко запъхтяна.

— Доколкото знам, никой не е видял Ашър да влиза в магазина, вярно ли е? — попита Поаро.

Мисис Фаулър изпръхтя презрително:

— Естествено, че няма да стои да го гледат!

Как мистър Ашър е влязъл, без да го забележат хората, не благоволи да обясни.

Съгласи се с Поаро, че къщата няма заден вход и че в квартала Ашър е добре познат.

— Да, но той не се е навъртал наоколо, а се е криел.

Поаро се опита да води нишката на разговора още известно време, но когато стана ясно, че мисис Фаулър е казала всичко, което знае, и то неведнъж, той приключи интервюто, като преди това изплати обещаната сума.

— Май съвсем малко получи за петте си лири, Поаро — осмелих се да забележа, когато излязохме на улицата.

— Засега да.

— Мислиш ли, че знае повече от това, което ни каза?

— Приятелю, ние се намираме в онова особено положение, когато човек не знае какви въпроси да задава. Ние сме деца, които играят на криеница в мрака. Протягаме ръце и търсим пипнешком. Мисис Фаулър ни каза всичко, което мисли, че знае, и ако не друго, то поне хвърли светлина върху някои мои догадки. В бъдеще обаче нейните показания може би ще свършат работа. Внесох тази сума от пет лири в сметката на бъдещето.

Не схванах ясно мисълта му, но в този миг налетяхме на инспектор Глен.