Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава
Доналд Фрейзър

От пръв поглед ми дожаля за него. Побледнялото му измъчено лице и неразбиращ поглед показваха колко е силен ударът за него.

Беше добре сложен симпатичен младеж, висок почти шест фута, не красив, но с приятно луничаво лице, високи скули и огненочервена коса.

— Какво става, Мегън? Защо? За бога, кажи ми… Току-що чух, че… Бети…

Гласът му пресекна.

Поаро поднесе напред един стол и той се отпусна в него. После моят приятел извади от джоба си плоско шише, изсипа част от съдържанието му в първата чаша, която видя върху кухненския бюфет, и се обърна към младия мъж:

— Изпийте това, мистър Фрейзър, ще ви стане по-добре.

Младият мъж го послуша. Брендито възвърна естествения цвят на лицето му. Той се поизправи и пак се обърна към момичето. Този път говореше спокойно, със самообладание:

— Предполагам, че е истина. Бети е… мъртва… убита?

— Истина е, Дон.

Той сякаш не съзнаваше, че говори:

— Сега ли идваш от Лондон?

— Да, татко ми телефонира.

— С влака в девет и половина?

Съзнанието му явно бягаше от действителността и за по-безопасно се придържаше към баналния разговор.

— Да.

За минута се възцари тишина, после Фрейзър каза:

— А полицията? Предприела ли е нещо?

— Сега са горе. Ровят се из вещите на Бети.

— Имат ли представа кой…? Не знаете ли…?

Млъкна.

Беше от онези стеснителни и чувствителни мъже, които мъчително произнасят тежки думи.

Поаро се приближи и започна да задава въпросите си. Тонът му беше сух и делови, сякаш се интересуваше от незначителна дреболия.

— Каза ли ви мис Барнард снощи къде отива?

Фрейзър отговори машинално:

— Каза, че отива с приятелка в Сейнт Ленард.

— Повярвахте ли й?

— Аз… — Изведнъж машината оживя. — Какво искате да кажете, дявол да ви вземе?

И като гледах това изкривено от внезапна ярост, заплашително лице, ми стана ясно, че всяко момиче има защо да се страхува да не събуди гнева му.

Поаро отсече:

— Бети Барнард е била убита от психопат и вие ще ни помогнете да го заловим само ако говорите истината.

Погледът му за миг се спря на Мегън.

— Така е, Дон — каза тя. — Моментът не е подходящ за чувства. Трябва да бъдеш искрен.

Доналд погледна подозрително Поаро.

— Кой сте вие? Не сте ли от полицията?

— Аз съм по-добър от полицията — заяви Поаро.

В думите му не прозвуча нито самодоволство, нито високомерие. За него това бе просто факт.

— Кажи му всичко — рече Мегън.

Доналд Фрейзър се предаде.

— Аз… не бях сигурен. Когато ми го каза, й повярвах. И през ум не ми мина да се усъмня. Но… Изглежда, е имало нещо странно в държанието й. После… такова… започнах да се съмнявам…

— И? — насърчи го Поаро.

Седеше срещу него, впил поглед в очите му, като че ли го хипнотизираше.

— Срамувах се, че съм тъй подозрителен. Но… наистина подозирах… Мислех да сляза на крайбрежната улица и да я проследя на излизане от закусвалнята. Всъщност така и направих. Но после осъзнах, че не бива. Бети можеше да ме види и да се разсърди. Щеше да разбере веднага, че я следя.

— И какво направихте?

— Отидох в Сейнт Ленард. Бях там в около осем часа. После следих автобусите, да не би да е в някой от тях. Но от нея нямаше и следа.

— И тогава?

— Направо се побърках. Бях убеден, че е с мъж. Помислих, че я е закарал с кола до Хейстингс. Отидох и дотам — обиколих хотелите и ресторантите, повисях около кината, ходих и на вълнолома. Страшно глупаво от моя страна. Дори да беше там, вероятността да я открия бе нищожна, да не говорим на колко други места освен Хейстингс може да я заведе.

Замълча. Макар да разказваше спокойно, долових нотки от сляпата, зашеметяваща мъка и от гнева, които бе изпитал.

— Накрая се отказах и се прибрах.

— В колко часа?

— Не знам. Вървях пеша. Трябва да беше полунощ или дори по-късно, когато се прибрах.

— Тогава…

Вратата на кухнята се отвори.

— А, тука ли сте? — възкликна инспектор Келси.

Инспектор Кроум го отмести, стрелна с поглед Поаро, после двамата непознати.

— Мис Мегън Барнард и мистър Доналд Фрейзър — представи ги Поаро. — Това е инспектор Кроум от Лондон. — После се обърна към инспектора: — Докато търсехте горе, аз поговорих с мис Барнард и с мистър Фрейзър, надявайки се да открия нещо, което ще хвърли светлина върху убийството.

— Нима? — произнесе инспектор Кроум, чието внимание явно бе насочено не към Поаро, а към новодошлите.

Поаро се оттегли в антрето. Докато минаваше край Келси, любезно го попита:

— Научихте ли нещо?

Но в този момент го извикаха и не дочака отговора.

Настигнах Поаро.

— Нещо направи ли ти впечатление? — попитах.

— Само учудващото великодушие на убиеца.

Не посмях да се издам, че не мога да разгадая какво има предвид.