Серия
Еркюл Поаро (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Five Little Pigs [=Murder in Retrospect], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936


По-долу е показана статията за Пет малки прасенца от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пет малки прасенца
Five Little Pigs
Автор Агата Кристи
Първо издание 1942 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр криминален
Вид роман
Поредица Еркюл Поаро
Предходна Трупът в библиотеката
Следваща Анонимния подател

Пет малки прасенца е роман на английската писателка Агата Кристи, публикуван през 1942 г. Романът е с участието на Еркюл Поаро. Тя се отличава с опита да се покаже неспирното твърдение на Поаро, че едно убийство може да се разреши само като се изслушат показанията на участниците без да се посещава местопрестъплението. Този роман е последният от плодотворния период на произведения на писателката с главен герой Поаро. Между 1935 г. и 1942 г. тя публикува 18 романа, 13 от които са с детектива. За сравнение, през следващите 8 години тя публикува само 2 книги с Поаро, което вероятно показва, че най-известният ѝ герой е започнал да ѝ омръзва. Пет малки прасенца се отличава с това, че една и съща история се разказва от няколко гледни точки.

Съдържание

Карла е сгодена, но се страхува, че фактът, че преди 16 години майка ѝ е била осъдена за убийството на бащата на Карла ще погуби чувствата на бъдещия ѝ съпруг към нея, тъй като няма да е сигурен дали момичето не е наследило престъпната наклонност на майка си. Карла си спомня, че майка ѝ никога не я е лъгала, никога не е крила неприятни истини от нея, и все пак в едно писмо ѝ признава, че не тя е убийцата. Това е достатъчно за Карла да помоли Поаро да убеди годеника ѝ в невинността на майка ѝ.
Бащата на Карла, художникът Еймиъс Крейл, е бил отровен с кониин, който е вил извлечен от отровен бучиниш, от техния приятел и съсед Мередит Блейк, любител химик, но след това очевидно откраднат от него от майката на Карла, Карълайн Крейл. Карълайн признава, че е откраднала отровата, като твърди, че го е направила за да се самоубие. Отровата, обаче, се озовала в чашата на Еймиъс, от която той пиел студена бира, след което се оплакъл, че „днес всичко има ужасен вкус”. И чашата и бутилката с бира са му донесени от Карълайн. Мотивът ѝ е ясен: Младият модел и по-късно негова любовница, Елза Гриър, твърди, че той е планувал да се разведе с Карълайн и да се ожени за нея. Това е ново развитие; въпреки, че Еймиъс често е имал любовници и афери, никога не е показвал каквото и да е желание да напусне Карълайн.
Поаро именува петимата заподозрени „пет малки прасенца”. А те са: Филип Блейк, брат на Мередит („на пазар отиде”), Мередит Блейк („вкъщи си остана”), Елза Гриър (сега лейди Дитишам, „хапна печено месце”), Сесилия Уилямс, гувернантката („нищичко не яде”) и Анджела Уорън, по-малката полу-сестра на Карълайн („заплака кви, кви, кви”). От това, което Поаро разбира, разговаряйки с тях, е че никой не е имал очевиден мотив, и докато техните гледни точки за първоначалния процес се различават в някои точки, няма причина да се предположи, че присъдата е грешна.
Враждебността на Филип Блейк към Карълайн е достатъчна явна за да породи подозрения. Мередит Блейк му няма доверие и е доста по-благоразположен към нея. Елза изглежда сякаш е лишена от емоции, освен омразата ѝ към Карълайн. Сесилия, гувернантката, твърди, че поради определни причини тя вярва във вината на Карълайн. Анджела вярва във невинността на сестра си, но в писмо изпратено от Карълайн не изразява никакви протести за невинност, което кара Поаро за първи път да се съмнява в невинността на Карълайн.
Във втората половина на романа, Поаро разглежда всички описания на случилото се, които заподозрените са написали. Чрез тях установява последователността на събитията през деня на убийството и някои факти, които са важни за разрешаването на престъплението. На първо място, има косвени улики, които уличават Анджела. Второ, Сесилия забелязва Карълайн да изтрива енергично отпечатъците от бутилката с бира, докато чака до тялото на Еймиъс. Трето, провеел се е разговор между Карълайн и Еймиъс, очевидно за „събирането на багажа” за връщането на училище на Анджела. Четвърто, Елза е дочула разгорещен спор между Карълайн и Еймиъс в който той твърди, че ще се разведе с Карълайн и тя е казала „ти и твоите жени”.
В развръзката, Поаро разкрива, че Блейк е бил влюбен в Карълайн, но тя го е отблъснала и любовта му се е превърнала в омраза. Мередит Блейк, изморен от дългата си привързаност към Карълайн се насочва към Елза, но тя също го отблъсква. Има улики, които могат да доведат до погрешна следа. Анджела (която е мразела Еймиъс) е имала възможност да открадне отровата в деня на убийството, тя вече е слагала (като шега) сол в бирата на Еимиъс и е държала бутилката с бира, преди Карълайн да я занесе на Еймиъс. Може да се сметне, че Карълайн е мислела, че Анджела е виновна, затова не е намерила за нужно да напише в писмото си, че тя самата е невинна, тъй като според нея Анджела е трябвало да го знае. Това обяснява, защо Карълайн не е поддържала в съда теорията, че е невинна, за да защити Анджела. Още повече, много години преди това Карълайн в изблик на гняв е замерила малката Анджела с преспапие и я е ослепила с едното око и е обезобразила лицето и с грозен белег. Карълайн се е чувствала изключително виновна и за изкупи вината си за тази постъпка е признала за убийството на Еймиъс.
Действията на Карълайн всъщност доказват невинността ѝ. Затова и е изтрила отпечатъците от бутилката, от която е пил Еймиъс.
Анджела, все пак, не е виновна. Всички улики, които я уличават могат да бъдат обяснени с това, че тя е откраднала валериана от лабораторията на Мередит същата сутрин за да направи поредната си шега с Еймиъс. По начина по който го разказва на Поаро, той разбира, че тя не е направила шегата, и въобще е била забравила за валериана, който е откраднала.
Истинската убийца е Елза. Еймиъс не е имал никакво намерение да се разделя с Карълайн, искал е само да довърши портрета на Елза. Тъй като Елза е била млада, не е осъзнавала, че е поредната любовница, която Еймиъс е щял да зареже, когато е завършел картината. Тя е взела за сериозно обещанието на Еймиъс да напусне жена си. Разговорът между Еймиъс и Карълайн за „събирането на багажа” не се е отнасял до Анджела, а до Елза. Дочувайки думите на Карълайн „ти и твойте жени” Елза си дава сметка, че е една от многото. Елза разбира, че Карълайн е откраднала кониин предния ден, успява да открадне част от него и да го сложи в бирата на Еймиъс. След това е доволна, когато разбира, че Карълайн се замесва като носи друга бира на мъжа си. (Тази при която той възкликва: „днес всичко има ужасен вкус”.)
Виждайки картината Поаро заявява, че това е забележителна картина – картина на убийца, която е рисувана от жертвата си, картина на момиче, която гледа как нейният възлюбен умира.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Карла Льомаршан – дъщеря на Карълайн Крейл
  • сър Монтегю Диплийч – адвокат на защитата
  • Куентин Фог – адвокат на обвинението
  • Джордж Мейхю – син на адвоката на Карълайн
  • полицейски началник Хейл – разследващ случая

Петте прасенца:

  • Филип Блейк – борсов агент (на пазар отиде)
  • Мередит Блейк – брат на Филип Блейк (в къщи си остана)
  • Елза Гриър (лейди Дитишам) – модел и любовница на Еймиъс Крейл (хапна печено месце)
  • Сесилия Уилямс – предана гувернантка (нищичко не яде)
  • Анджела Уорън – по-малката сестра на Карълайн (заплака кви, кви, кви)

Заглавие на романа

Също като Убийството на мистър Морли и Хикъри Дикъри Док заглавието на книгата Пет малки прасенца идва от детско стихче – Това малко прасенце (This Little Piggy)

Връзки с други книги

Когато Поаро се среща с Мередит Блейк, той му се представя като приятел на лейди Мери Литън-Гор, която е героиня от романа Трагедия в три действия. Случаят с Карълайн Крейл по-късно е споменат от Поаро в книгата Слоновете помнят.

Адаптации

Пиеса

Когато адаптира романа за пиеса през 1960 г., Агата Кристи изпуска образа на Поаро. На негово място слага Джъстин Фог, сина на адвоката на Карълайн. Годеникът на Карла изключително неприятен американец, който настоява случаят да се преразгледа. Така накрая Карла го зарязва и се събира с Фог.

Телевизия

Книгата е филмирана през 2003 г. като част от поредицата Случаите на Поаро. Има няколко основни промени в адаптацията. Карълайн е екзекутирана, докато в романа е осъдена на доживотен затвор и умира една година по-късно. Филип има любовно увлечение към Еймиъс, а не към Карълайн, в което се корени омраза му към нея. Името на Карла е сменено на Люси и във филма тя не е сгодена. Във филма след като Поаро разкрива, че убийцата е Елза, Люси насочва пистолет към нея, искайки да я убие, но Поаро се намесва, като я моли да не го прави, за да може справедливостта да възтържествува. Люси сваля пистолета, Елза напуска съсипана и победена. Актьорите, които участват са: Рейчъл Стърлинг (Карълайн), Джули Фокс (Елза), Тоби Стивънс (Филип), Ейдън Гилън (Еймиъс), Софи Уинкълман (Анджела), Ейми Мълинс (Люси), Марк Уорън (Мередит), Патрик Малахайд (сър Монтегю Диплийч), Джема Джоунс (Сесилия Уилямс).

Радио

Пет малки прасенца е адаптиран за радио от Би Би Си, с Джон Мофат в ролята на Поаро.

Международни заглавия

Вижте също

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Five Little Pigs“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

На Стивън Гленвил

Въведение
Карла Льомаршан

Еркюл Поаро изгледа с интерес и одобрение младата жена, която тъкмо въвеждаха в стаята. Писмото й не съдържаше нищо определено — беше просто молба за среща, без ни най-малко да засяга причините за тази молба. Посланието бе кратко и делово. Само необработеният почерк издаваше, че Карла Льомаршан е млада.

И ето, сега самата тя стоеше пред него — високо, стройно момиче в зората на своите двадесет години. След такава жена винаги се обръщат. Дрехите й бяха хубави: полата и палтото — скъпи, с отлична кройка и богато украсени с кожи. Главата си държеше грациозно изправена, имаше широко чело, нос с чувствителни ноздри и решителна брадичка. От нея бликаше живот. Всъщност не толкова красотата й, колкото тази нейна жизненост беше отличителната й черта. Преди идването й Поаро усещаше, че е стар, а сега изведнъж беше млад, жив, енергичен…

Той тръгна към нея, за да я поздрави, и почувствува как тъмносивите й очи внимателно го изучават. Младата жена извършваше щателния си оглед напълно сериозно. Тя седна, взе предложената й цигара, после я запали и помълча минута-две, пушейки, като продължи да се взира в него строго, замислено…

— Да — подхвана тихичко Поаро, — трябва да решите, нали?

— Моля? — сепна се момичето. Макар и леко сипкав, гласът й беше приятен, привлекателен.

— Опитвате се, нали, да решите дали съм просто един шарлатанин, или човекът, който ви трябва?

Тя се усмихна и отвърна:

— Е, да… нещо от този род. Виждате ли, мосю Поаро… вие… вие съвсем не изглеждате така, както си представях.

— А съм и стар, нали? По-стар, отколкото сте предполагали?

— Да, това също — тя се поколеба. — Ще бъда откровена. Искам… трябва да намеря най-добрия!

— Бъдете спокойна — отвърна Поаро. — Аз съм най-добрият.

— Не сте скромен… все пак склонна съм да ви вярвам.

— Човек не използува само мускулите си — каза кротко Поаро. — На мене не ми е нужно да превивам гръб и да измервам отпечатъци от обувки, да събирам фасове или да ровя из стъпканата трева. Достатъчно е да се отпусна в креслото си и да мисля. Ето това — и той потупа леко яйцевидната си глава, — това е, което функционира.

— Зная — отговори Карла Льомаршан. — Точно затова дойдох при вас. Искам да извършите нещо фантастично!

— Звучи обнадеждаващо — каза Поаро, поглеждайки я насърчително.

Карла Льомаршан въздъхна дълбоко.

— Казвам се не Карла, а Каролайн — също като майка ми. Кръстена съм на нея.

Тя замълча за миг.

— И въпреки че всички ме знаят като Льомаршан, моето истинско име е Крейл.

Поаро смръщи чело озадачен.

— Крейл — измърмори той, — като че ли си спомням нещо…

— Баща ми беше художник… доста известен художник. Някои хора твърдят, че е бил велик. Мисля, че наистина е бил такъв.

— Еймиъс Крейл?

— Да — тя замълча, а след това продължи: — Майка ми, Каролайн Крейл, е била съдена за убийството му.

— Аха! — възкликна Поаро. — Сега се сещам, но доста смътно. По това време бях в чужбина. Беше много отдавна.

— Преди шестнадесет години — отвърна момичето.

Изведнъж лицето й силно побледня, а очите й се превърнаха в два горящи въглена.

— Разбирате ли? Тя е била съдена и осъдена… Не я обесили, защото хората чувствували, че има смекчаващи вината обстоятелства. Затова й намалили присъдата на доживотен затвор. Само година след процеса обаче майка ми умряла. Нали разбирате? Всичко е отминало, приключено, свършено…

— И тъй? — тихо попита Поаро.

Момичето, наречено Карла Льомаршан, притисна дланите си една в друга. Заговори бавно, със запъване, като някак странно и болезнено натъртваше всяка дума.

— Трябва да разберете точно каква е моята роля. По онова време, когато това се случило, съм била на пет години — твърде малка, за да проумявам нещо. Разбира се, спомням си майка си и баща си и как изведнъж трябваше да напусна дома си и да замина за провинцията… Помня прасенцата и една симпатична пълна жена — жената на фермера — и това, че всички бяха много добри с мене… Спомням си също съвсем ясно как всеки ме гледаше особено — някак плахо, гузно… Аз, естествено, знаех, както всички деца, че нещо не е наред, но не знаех какво… След това се качих на кораба. Беше чудесно! Плавахме дълго и накрая се озовах в Канада. Посрещна ме чичо Саймън. С него и леля Луиза заживях в Монреал, а когато питах за мама и татко, казваха ми, че скоро ще дойдат. А после… после, струва ми се, забравих. Само знаех, че са умрели, без всъщност някой да ми го е казвал, защото по това време вече не се сещах за тях. Бях много щастлива, чичо Саймън и леля Луиза бяха много мили с мене, ходех на училище, имах много приятели и съвсем забравих, че някога името ми не е било Льомаршан. Леля Луиза ми каза, че в Канада ще се казвам така, и тогава това ми се видя съвсем логично — просто такова беше канадското ми име. Но, както вече казах, накрая съвсем забравих, че някога съм имала друго име.

Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.

— Погледнете ме — ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години[1]. Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.

Изражението й се промени, стана непроницаемо. Очите й не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.

— Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.

Настъпи кратко мълчание.

— Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.

Поаро се размърда и се обади за първи път.

— Как реагира годеникът ви? — попита той.

— Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.

Тя се наведе напред.

— Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение — за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. — Карла сви ръцете си в юмруци. — Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.

— А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?

— Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед — просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?

— Как е бил убит баща ви? — попита Поаро.

Гласът на Карла беше ясен, нетрепващ:

— Бил е отровен.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. После момичето заговори спокойно и делово:

— Слава богу, че сте така разумен. Вие разбирате, че има значение и какво се крие зад всичко това. Поне не се опитвате да замажете работата и да ме утешавате.

— Разбирам много добре — отвърна Поаро. — Това, което не разбирам, е какво искате от мен!

— Искам да се омъжа за Джон — каза простичко Карла. — Ще направя всичко възможно да се омъжа за него. И искам да имам най-малко две дъщери и двама синове. А вие ще направите това възможно.

— Имате предвид аз да обясня на годеника ви? Ах, не! Що за глупости говоря! Вие предлагате нещо съвсем различно. Кажете ми какво сте наумили.

— Чуйте, мосю Поаро. Чуйте и разберете съвсем ясно: наемам ви да разследвате убийство.

— Искате да кажете…?

— Да, точно това искам да кажа. Убийството си е убийство независимо от това, дали е станало вчера, или преди шестнадесет години.

— Но, мое мило момиче…

— Чакайте, мосю Поаро, още не сте чули всичко. Има едно много важно обстоятелство.

— Да?

— Майка ми е била невинна.

Еркюл Поаро потърка носа си и измърмори:

— Хм, аз, естествено, разбирам, че…

— Не съм сантиментална. Нейното писмо е налице. Оставила го е за мене, преди да умре. Трябвало е да ми го предадат, когато навърша двадесет и една години. Единствената причина, поради която го е написала, е: аз да бъда сигурна — нищо друго! — да бъда винаги сигурна, че тя не го е извършила, че е невинна.

Поаро погледна замислено младото жизнено лице, взиращо се в него с ревностна убеденост, и полека изрече:

— Tout de même…[2]

Карла се усмихна.

— Не, майка ми не беше такава. Може би мислите, че е излъгала от сантименталност? — Тя се наведе напред настойчиво. — Слушайте, мосю Поаро, има неща, които децата знаят доста добре. Помня майка си — откъслечни представи, разбира се, но съвсем добре си спомням каква бе същността й като човек. Тя никога не лъжеше, било то и благородно. Ако трябваше да отида на зъболекар или да ми извадят трън от пръста, или нещо друго — тя винаги ми казваше. Казваше ми, когато трябваше да изтърпя болка. Истината беше естествен импулс за нея. Мисля, че не я обичах много, но й вярвах. Все още й вярвам. Щом като тя твърди, че не е убила баща ми, значи не го е убила. Не е човек, който ще вземе най-тържествено да лъже, когато знае, че умира.

Бавно, почти против волята си, Еркюл Поаро кимна. Карла продължи:

— Ето защо при мен всичко ще е наред, ако се омъжа за Джон. Аз зная, че всичко е наред, но той не знае. Той чувствува, че е съвсем естествено да мисля майка си за невинна. Трябва да бъде изяснено, господин Поаро — вие ще го направите.

— И да е вярно това, което казвате, госпожице — изрече бавно Поаро, — все пак минали са шестнадесет години!

— О, ще бъде трудно, разбира се, и никой друг освен вас не би могъл да го направи.

Очите на Поаро заискриха.

— Твърде много ме ласкаете.

— Чувала съм за вас, за това, което сте извършили и как сте го извършили. Интересувате се от психология, нали? А тя не се променя с времето. Веществените доказателства ги няма — фасовете, отпечатъците, стъпканата трева. Няма вече къде да ги търсите. Но можете да прегледате още веднъж всички факти по делото и евентуално да поговорите с хората, които са били там тогава. Всички са живи… все още. И тогава… тогава ще можете да се отпуснете в креслото си и да мислите, както току-що казахте. И ще знаете какво се е случило в действителност…

Поаро се изправи, поглаждайки с ръка мустаците си.

— Госпожице, за мене е чест! Ще оправдая доверието ви. Ще разследвам вашия случай, ще се ровя в събитията отпреди шестнадесет години и ще открия истината.

Карла стана. Очите й блестяха, но тя каза само:

— Добре.

Еркюл Поаро красноречиво поклати показалеца си.

— Една минутка. Казах, че ще открия истината, но вие разбирате, че не съм предубеден. Не приемам вашата увереност в невинността на майка ви. Ако тя е виновна — eh, bien[3] — тогава какво?

Карла отметна гордо глава и каза:

— Аз съм нейна дъщеря и искам истината!

— En avant[4] тогава. Макар че не това би трябвало да кажа, а обратното: En arrière…[5]

Бележки

[1] Според английските закони пълнолетие се навършва на двадесет и една години.

[2] Все пак (фр.). — Б.пр.

[3] Е, добре (фр.). — Б.пр.

[4] Напред (фр.). — Б.пр.

[5] Назад (фр.). — Б.пр.