Агата Кристи
Азбучните убийства (33)

Тридесет и трета глава
Александър Бонапарт Къст

Не присъствувах на срещата между Поаро и странния Александър Бонапарт Къст. Поради връзките си с полицията за Поаро не беше никак трудно да получи разрешение да го види, но то не се отнасяше и за мен, а освен това за Поаро беше много важно срещата да е поверителна, да са само двамата, лице в лице.

Той обаче ми описа така подробно всичко, че я предавам с пълна увереност — все едно, че лично съм присъствувал.

Мистър Къст се бил смалил. Прегърбил се още по-силно. Все подръпвал сакото си. Известно време Поаро не проговорил.

Седял и гледал мъжа срещу себе си. Атмосферата била спокойна… кротка… изпълнена с безкрайна тишина…

Моментът трябва да е бил драматичен — среща на двама противници в една тъй дълга борба. На мястото на Поаро аз сигурно бих се развълнувал.

Но Поаро е делови мъж. Той бил погълнат само от мисълта да направи впечатление на противника.

Накрая попитал предпазливо:

— Знаете ли кой съм?

Другият поклатил глава.

— Не. Освен ако сте подчиненият на мистър Лукас. Или може би идвате от името на мистър Мейнард?

(Мейнард & Коул са адвокати на обвиняемия.)

Тонът му бил вежлив, но безразличен. Изглеждал погълнат от някаква своя неуловима мисъл.

— Аз съм Еркюл Поаро…

Поаро произнесъл тези думи много внимателно… и наблюдавал ефекта. Мистър Къст повдигнал леко глава.

— Нима?

Казал го естествено, както би попитал инспектор Кроум, но без неговата надменност.

После, около минута по-късно, повторил:

— Нима? — Този път тонът му бил различен — в него прозвучал интерес. Повдигнал глава и погледнал приятеля ми.

— Да — отвърнал Поаро. — Аз съм човекът, на когото изпратихте писмата си.

Изведнъж връзката се прекъснала. Мистър Къст свел поглед, раздразнен и сърдит.

— Никога не съм ви писал. Тези писма не са от мене. Казах го вече безброй пъти.

— Знам — рекъл Поаро, — но ако не сте вие, тогава кой?

— Враг. Сигурно имам враг. Всички са срещу мене. Полицията, всички… Това е един чудовищен заговор!

Поаро не отговорил.

Мистър Къст продължил:

— Винаги всички са били срещу мене.

— Дори когато бяхте дете?

Човекът се замислил.

— Не, тогава не. Майка ми ме обичаше много. Но беше амбициозна, болезнено амбициозна. Затова ми е дала тези смешни имена. Беше си втълпила, че ще стана забележителна личност, винаги ме караше да се изтъквам, говореше за волята, за това, как всеки можел да бъде господар на съдбата си, как, стига да съм пожелал, щял съм да постигна всичко!

Той замълчал.

— Тя сгреши, разбира се. Отрано го разбрах. Не бях от хората, които си пробиват път в живота. Винаги съм вършил глупости, винаги съм изглеждал смешен. А бях и срамежлив, страхувах се от хората. В училище се чувствувах много зле. Момчетата научиха собствените ми имена и ми се подиграваха… Бях много слаб — и в игрите, и в ученето.

Той поклатил глава.

— Добре, че бедната ми майка почина. Щеше да се разочарова от мен. В търговската гимназия също се оказах глупав — за да науча стенография и машинопис, ми трябваше повече време, отколкото на всеки друг. И все пак не се чувствувах глупав, ако разбирате какво искам да кажа…

Изведнъж погледнал умолително приятеля ми.

— Разбирам ви — отговорил Поаро. — Продължавайте.

— Обаче всички ме смятаха за глупав. Това ме сковаваше. И по-късно в работата беше същото.

— А още по-късно, през войната? — подсказал Поаро.

Лицето на Къст внезапно просветнало.

— Знаете ли, хареса ми войната. Всичко хубаво в живота ми е свързано с нея. За пръв път се почувствувах човек като всички други, бяхме равни. Аз бях като останалите.

Усмивката му се стопила.

— И тогава ме раниха в главата. Много леко. Но откриха, че имам припадъци… Знаех, разбира се, че има моменти, когато не съм много сигурен какво върша. Празнини… На няколко пъти падах. Но нямаха основание да ме демобилизират за това. Не беше справедливо.

— А след това?

— Получих работа като чиновник. По това време печелех добри пари. След войната не беше много лошо. Е, вярно, по-малка заплата… И някак си не напредвах. Винаги забравяха да ме повишат. Не бях пробивен… Стана тежко, много тежко… После, по време на кризата… Да ви кажа истината, едва припечелвах да не умра от глад. (А един чиновник трябва и да се облича добре.) Тогава получих предложението за тази работа с чорапите. Заплатата и комисионна.

Поаро любезно му напомнил:

— Но вие разбирате, нали, че фирмата, за която твърдите, че ви е наела, отрича категорично.

Мистър Къст отново се развълнувал.

— Това е, защото участвуват в заговора, не може да не участвуват! Имам писмени доказателства, разбирате ли! Пазя писмата им с указанията къде да ходя и списъка на хората, които да посетя на всяка цена.

— Не писмени доказателства, а писани на машина.

— Това е все същото. Естествено е една фирма за продажба на едро да пише писмата си на машина.

— Не сте ли чували, мистър Къст, че всяка машина може да бъде разпозната по някой написан на нея документ? Писмата до вас са написани на една и съща машина.

— Какво от това?

— Въпросната машина е вашата собствена. Тази, която открихме в стаята ви.

— Изпратиха ми я от фирмата още в началото.

— Да, но писмата сте получили по-късно. Затова, съгласете се, изглежда, като че ли сам сте ги написали и сте ги пуснали по пощата.

— Не, не! Всичко това е част от заговора срещу мен!

И внезапно добавил:

— Пък и какво чудно, че писмата са написани на същия тип машина.

— Същия тип да, но не и на същата машина.

Мистър Къст повтори упорито:

— Това е заговор!

— А какво ще кажете за справочниците „ABC“, които намериха в бюфета ви?

— Не знаех нищо за тях. Мислех, че всичко е чорапи.

— Защо в списъка на хората от Андоувър името на мисис Ашър е отметнато с ченгелче?

— Защото реших да започна с нея. Човек все трябва да започне отнякъде.

— Да, прав сте. Човек трябва да започне отнякъде.

— Нямам предвид това, което вие имате предвид!

— А откъде знаете какво имам аз предвид?

Мистър Къст не отговорил. Целият треперел.

— Не съм го извършил! Аз съм невинен! Това е грешка! Ами ето — погледнете второто убийство, бексхилското. Играех на домино в Ийстбърн. Трябва да се съгласите!

Гласът му бил победоносен.

— Да — казал Поаро замислено. — Но е лесно да се сбърка с един ден. Обаче ако сте упорит, самоуверен човек като мистър Стрейндж, няма да допуснете мисълта, че е възможно да сгрешите. Ще отстоявате докрай думите си. Той е този тип човек. Що се отнася до адресната книга в хотела, няма нищо по-лесно от това, да нанесете друга дата, когато се записвате. Никой няма да забележи.

— Аз играех на домино същата вечер!

— И сигурно добре играете…

Мистър Къст се объркал малко.

— Да… струва ми се, че добре.

— Това е увлекателна игра, нали? Изисква голямо умение.

— Много е увлекателна, много. Едно време често играехме, особено по обяд. Да знаете как се сближават непознати хора на партия домино!

Той се изсмял.

— Спомням си един човек — не съм го забравил, защото ми каза нещо, — просто се заприказвахме с него на чаша кафе и после започнахме да играем. И представете си, след само двадесет минути имах чувството, че съм го познавал цял живот!

— И какво ви каза? — попитал Поаро.

Лицето на мистър Къст се помрачило.

— Той ме порази тогава, направо ме порази. Обясни ми, че съдбата на всеки е написана на ръката му. Показа ми линиите на своята ръка — на нея пишело, че на два пъти ще бъде на косъм от удавяне, и наистина на два пъти за малко да се удави. А после погледна моята и ми разправи поразителни неща — че преди да умра, ще стана един от най-известните хора в Англия. Че цялата страна ще говори за мен. Но рече също…

Мистър Къст се запънал.

— Да?

Погледът на Поаро го привличал с магнетична сила. Къст се втренчил в него, извърнал очи, сетне отново ги забол в Поаро като хипнотизирано зайче.

— На ръката ми пишело, че ще умра от насилствена смърт. После се засмя и ми рече: „Май ще умрете на ешафода“. След това пак се засмя и каза, че се шегува…

Къст млъкнал. Очите му се откъснали от Поаро и зашарили неспокойно из стаята.

— Главата ми… много страдам от глава. Понякога главоболията са жестоки. А има моменти, когато не знам… не знам…

И отново замълчал. Поаро се навел напред и казал тихо, но уверено:

— Но вие знаете, че сте извършили убийства?

Мистър Къст вдигнал очи. Погледът му бил искрен и прям. Вече не се съпротивлявал. Изглеждал странно примирен.

— Да — промълвил. — Знам.

— Но не знаете защо сте ги извършили, прав ли съм?

Къст поклатил глава.

— Не. Не знам.