Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Беше твърде късно за кантората и прекалено рано, за да се прибера в мебелираната квартира и да започна да броя стените. Имаше време за това. Щях да си наредя една шахматна задача, да си налея чашка, после още една, да си пуша лулата. Но още бе рано. Ако започна от сега, вечерта щеше да е безкрайна.

Затова бавно подкарах по Холивуд, зяпах сутеньорите, проститутките, туристите от Прейнфийлд, щата Ню Джърси, които се оглеждаха за кинозвезди, цариците на абитуриентските балове от Шакопий, щата Минесота, вече ветеранки от кушетките на лъжережисьори. Всички бяха наизлезли — стреснати, изгарящи от нетърпение, сърдити, отчаяни, праведници и грешници, изпомешани, забързани, мотаещи се безцелно, пробиващи си път със зъби и нокти, жадуващи за шанс, за добра дума, за пари, за любов, търсещи легло за една нощ, малко наркотик, чашка алкохол, нещо за хапване, повечето сами, почти всички самотни.

Намерих местенце за паркиране до отсрещния тротоар и влязох в бара на хотел „Рузвелт“. Поръчах си двоен гимлет с водка и седнах в най-отдалечения край да си го пия. Работното време бе привършило и вечерната тълпа вече прииждаше.

Загледах се в светлините на бара, пречупени през сламено-жълтия коктейл. Отдавна не бях идвал тук — от времето, когато си пиехме гимлетите с Тери Ленъкс, от времето, когато за пръв път срещнах Линда Лоринг. Щерката на Харлан Потър — злато, диаманти, коприна и парфюм, който струваше повече от месечната ми заплата. Толкова време мина оттогава, а аз пак бях на същото място в най-отдалечения край на бара и пак пиех. Сам.

Лошо, Марлоу. А най-лошото е, че няма друг начин.

Допих, станах и си тръгнах.

В квартирата миришеше на спарено, на душно — така миришат необитаваните стаи. Оставих входната врата широко отворена, разтворих и прозорците в хола и зачаках да се проветри. Облаците не само че се бяха разкъсали, но се бяха и оттеглили на запад, добили багрите на залязващото слънце. Оставих всичко разтворено и отидох в кухнята да си забъркам чашка. Сипах си скоч, лед и сода и го понесох към хола. Там заварих Линда. Беше влязла и затворила след себе си. Зад нея, на пода средно голям сак. Беше по лек розов костюм, сьс смешно розово шапче на главата, бели ръкавици и бели обувки. Сакът, в който бе сгънала някои вещи от първа необходимост, бе розов с бяло по краищата и с нейните инициали — Л. М.

— Отдавна ли си в града? — попитах.

Тя не отговори, само ме погледна с огромни, едновременно тъмни и сияйни очи.

— Да не си дошла да си търсиш правата? — продължих аз. — Мога да ти дам половината си амуниция.

— Дойдох да правим любов — обяви тя.

— Бях останал с впечатлението, че се развеждаш.

— Така е. И двамата се развеждаме. Но това няма нищо общо с правенето на любов.

— Виждаш ми се много уверена. И чанта дори си спретнала. Ами ако ти откажа?

Линда се усмихна и поклати глава. Изплаших се, че ако продължа да се взирам в очите й, ще изчезна завинаги.

— Позна — предадох се. — Вероятността да те върна е нищожна.

Тя се усмихна още по-широко, все тъй безмълвна, все тъй таяща вечността в дъното на погледа си. Вдигна ръце, свали смешната розова шапка и я остави върху масичката.

— Все пак искам да си изясним какво означава това за двама ни — настоях аз.

Тя бавно кимна.

— Означава — рече някак си разсеяно, като че ли се вслушваше в оркестър, свирещ само за нея, — че се обичаме прекалено много, за да се откажем един от друг. Можем да прекратим брака, но не можем да сложим точка на обичта. Вероятно няма да можем да живеем заедно. Но трябва ли това да ни пречи да сме един до друг, да се любим?

— Аха. Ясно. Такава била значи работата.

— Да.

— Намирам доводите ти за напълно основателни.

Линда разкопча сакото на костюмчето, свали го, дръпна ципа на полата и тя се свлече в краката й. Съблече и бельото, пусна го на пода, застана пред мен и продължи да се усмихва.

— Как предпочиташ — тук в хола, на килима, или да се оттеглим все пак в спалнята? — попитах аз.

Имах чувството, че съм се отлепил от гласа си, че действителността се разиграва нейде зад кулисите, а ние сме актьори в поетична сцена, рецитирана от друг. Линда нищо не каза. Кажи, как предпочиташ? — чух отново гласа си.

— Предпочитам и двете.

По-късно, много по-късно, в мрака, някой от нас каза: „Нали завинаги?“, а другият, не знам кой, защото гласовете ни се бяха слели, отвърна: „Завинаги“.

Край
Читателите на „Пудъл Спрингс“ са прочели и: