Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (5)

ПЕТА ГЛАВА

В края на краищата си намерих кантора, в по-забутан квартал, ако въобще може да се каже, че в Пудъл Спрингс нещо е забутано, над една бензиностанция. Обикновена двуетажна псевдокирпичена постройка с фалшиви греди, стърчащи от покрива. Външната стълба край дясната стена водеше до стая с умивалник и евтино чамово писалище, останало от предишния наемател, продавал я застраховки, я нещо друго. Само че не изкарал достатъчно, за да плати наема, и дядката, който беше собственик на къщата и продавач в бензиностанцията, го беше изритал преди месец. Освен писалището, разполагах със скърцащ въртящ се стол, сива метална кантонерка и календар с изображение на куче, дърпащо долнището на банския на малко момиченце.

— Ужасно — заяви Линда от пръв поглед.

— Изчакай първо да видиш някой от клиентите.

— Дай да извикам човек да…

— Това ми е по кесията.

Жена ми кимна.

— Ще ти свърши работа. А сега да вървим да обядваме. Телефонът иззвъня. Линда вдигна слушалката.

— Детективско бюро Филип Марлоу. — Заслуша се, сбърчи нос и ми я подаде. — Трябва да е клиент. Звучи ужасно.

— Ало!

Чу се познат глас:

— Марлоу! Мани Липшулц на телефона.

— Колко мило.

— Добре де, сбърках, че ти пратих момчетата. И друг път съм грешил.

Премълчах.

— Ако вече действуваш, дай да поговорим.

— Говори.

— Можеш ли да дойдеш?

— В клуб „Агония“ ли?

— Аха. Нали знаеш къде?

— Малко извън обсега на тукашната полиция. Кога?

— Сега.

— След половин час съм при теб.

И затворих.

Линда ме гледаше, скръстила ръце. Бутнах скърцащия стол назад, преплетох пръсти на тила си и широко й се усмихнах. Беше с бяла рокля без ръкави, бели сандали на висок ток, десният потропваше по пода, а на главата й се; мъдреше смешна бяла шапчица с едва загатната воалетка.

— След половин час ли каза?

— Няма как, пръв клиент. Нали трябва да си изкарвам хляба.

— А нашият обяд?

— Обади се на Тино, може да се навие да ти прави компания.

— Няма да ходя на обяд с прислужника си!

Станах от стола.

— Пътем ще те оставя в къщи.

Тя кимна, обърна се и тръгна пред мен. Когато спрях пред нас, не ме целуна за довиждане, макар че си направих труда да заобиколя колата и да й отворя да слезе. Чаровникът Марлоу. Кавалер и половина.

Клуб „Агония“ беше на североизток от Пудъл Спрингс, малко след граничната линия с Ривърсайдската община. Прочут актьор си беше построил замък насред пустинята, но след рязък обрат в съдбата заради афера с петнайсетгодишно момиче замъкът се превърнал в спомен от миналото. Приличаше на бардак за богати мексиканци, целият в бял хоросан и червени тухли, с фонтани в двора и пълзящи рози по стените. На дневна светлина имаше леко мърляв вид, като на застаряла кинозвезда. Не видях спрели коли в дъговидната алея пред входа, застлана с чакъл. Някъде зад къщата бръмчеше като щурче климатична инсталация.

Паркирах олдсмобила под подвижната желязна решетка на крепостната стена в задния двор и прекосих свежата мрачина на покрития коридор към двете големи врати от резбован махагон. Едната беше леко открехната. Бутнах я и се озовах сред неочаквания хлад на замъка. Приятно усещане след пърлещия пустинен зной, но и някак си неестествен, като отморяващ допир на балсаматор. Някъде от дясната ми страна изникнаха двамата главорези, с които се бях спречкал преди два дни.

— Носиш ли патлак? — попита по-високият.

— Да. На такова място човек не знае дали няма да се наложи да застреля някого.

По-дребният се губеше в мрачината на отворената врата вдясно. Виждах как светлината от стаята се отразява в пистолета му.

— Липи не е въоръжен — подметна високият.

Аз само свих рамене, разтворих сако и той ловко измъкна желязото изпод мишницата ми.

— Петсантиметрово дуло — забеляза, след като го разгледа. — Не го бива от разстояние.

— Стрелям само в упор.

Той ме поведе през просторната зала с игрални маси — за двадесет и едно, за зарове и за рулетка. Покрай лявата стена в дъното — полиран махагонов бар с изкусно наредени пред огледалната витрина бутилки. Светлина проникваше единствено през дълги тесни прозорци високо в стените, вероятно замислени да приличат на амбразури. От тавана висяха незапалени кристални полилеи. Дребният вървеше на пет крачки зад мен. Сигурно беше прибрал пищова си, но все пак не исках да разбере, че се оглеждам.

В края на бара се слизаше по три стъпала на ниска площадка с врата за просторния кабинет на Мани Липшулц. Той самият се беше разположил зад писалище колкото билярдна маса.

— Здрасти, Марлоу — поздрави ме той. — Сядай. Нещо за писне?

Стана, заобиколи страничния бюфет от розово дърво, извади отвътре кристална гарафа и напълни до средата две ниски чаши от дебело стъкло. Подаде ми едната и пак се върна зад бюрото.

— Всичко е наред, Ленард — рече на високия. — Изчезвайте.

Ленард и другарчето му се стопиха безмълвно в полуздрача. Отпих скоч, при това по-добър от този, на който бях свикнал, макар жена ми да разполагаше с десет милиона.

— Радвам се, че все пак дойде, Марлоу.

— Аз също. Нали трябва да си изкарам насъщния.

— Ти не беше ли женен за щерката на Харлан Потър?

— Това просто означава, че тя самата няма защо да си вади хляба.

Липшулц кимна.

— Имам един проблем, Марлоу.

Зачаках мълчаливо.

— Както се досещаш, дейността ни тук излиза малко от рамките на позволеното.

— Да, досетих се.

— А зададе ли си въпроса, защо не ни е докопала дългата ръка на закона?

— Не, но ако го бях задал, щях да си отговоря, че явно имаш гръб с достатъчно пари, за да пресече попълзновенията на всякакви ръце.

— Сече ти пипето, Марлоу — усмихна се той. — Знаех си го още преди да те проверя, какъв си, що си.

— Щом като имаш такива връзки, защо опря до мен?

Събеседникът ми тъжно заклати глава. Камбестият му нос много пасваше на червендалестото лице, а напомадената черна коса с път по средата беше гладко сресана от двете страни на кръглата глава.

— Не стават за тази работа. Дори ако искаш да знаеш, не ми ли помогнеш, връзките ще изпратят хора да говорят с мен. Разбираш ме добре.

— В такъв случай е редно да се оградиш с по-кадърни помощници от тия двама хубостници.

— Така е, ама да не мислиш, че е лесно да докараш тук нещо свястно, туй не ти е Лос Анжелос. Пустинята не е по вкуса на всеки. Само да знаеш как се зарадвах, като научих за твоето идване. Чувал съм за теб от времето, когато кантората ти беше в Холивуд.

— Значи ти излезе късметът. Какво искаш от мен?

Той ми подаде разписка за сто хиляди доларов дълг, подписана Лес Валънтайн със ситен, четлив почерк. И се облегна назад, докато ме чакаше да вникна в дълбокия смисъл.

— Аз да приема разписка за сто бона! Представяш ли си! Явно годинките си казват думата.

— Все пак как стана това?

— Семейството има пари и той винаги се е издължавал.

— Значи липсата на стоте хилядарки лъсна, когато един ден господин Дебел Гръб направи внезапна ревизия.

— Не той, счетоводителят му.

Климатичната инсталация пълнеше стаята с хлад, ала Липшулц се потеше. Измъкна копринената декоративна кърпичка от джобчето насакото и си избърса врата.

— А сетне господин Блакстоун лично ме посети. Пристигна с лимузината, седна ей тук, на твоето място, и ми даде трийсет дни срок да покрия загубата.

— Или?

— Господин Блакстоун не признава „или“, Марлоу.

— Значи от мен искаш да открия този, който ти е вързал тенекията?

Той кимна.

— Аз намирам хората, Липшулц, но не ги притискам до стената.

— Друго не искам от теб, Марлоу. Вътре съм със сто бона. Ако не си ги получа, пиши ме умрял. Само го намери и поговори с него.

— Ами ако ги няма? Такива като него, дето губят по сто хилядарки на вечер, рядко задържат пари.

— Този е мангизлия. Жена му има поне двайсет-трийсет милиона.

— Тогава защо не ги искаш от нея?

— Не ми вярва. Нейният Лестър не бил способен на такова нещо. Казах й да го пита, но го нямало, правел рекламните гнимки за някакъв филм северно от Лос Анжелос.

— Как така не си я посдрусал?

Липшулц поклати глава.

— Тя е дама.

— Ти пък си кавалер.

— Какво да правя — сви той рамене. Повярвах му, колкото вярвам на кент флош роял от първо раздаване, но нямаше смисъл да споря.

— Ако измъкнеш парите, за теб десет процента.

— Тарифата ми е сто на ден плюс разноските. Липшулц кимна.

— Чух, че си бил голям балама.

— И други го мислеха. Сега отбиват двайсет години в Сан Куентин.

— Чух също, че се имаш за много корав.

— Къде да го търся този?

— Валънтайн, Лес Валънтайн му е името. Живее някъде в Пудъл Спрингс, близо до тенис-клуба. Да проверя ли точния адрес?

— Нали съм професионален следотърсач, сам ще го намеря. Може ли да задържа разписката?

— Може, разбира се. Направил съм няколко копия.

Даде ми сто долара като начало и явно натисна копче, защото се появи Ленард в съпровод на второто си аз и ми върна пищова. Малкият се държеше на разстояние, за да не би да го отнесе. После ме изпратиха през игралната зала право в яркия зной на деня. Не ме изпуснаха от поглед, докато се качвах в олдсмобила. Потеглих, а жежкият вятър ме забрули през отворените прозорци.