Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Къде е Лари? — повтори Ейнджъл въпроса си. Беше се сгушила на предната седалка до мен. Часовникът на таблото показваше четири и седем.

— На сигурно място.

— Искам да го видя.

— Изключено. Ще отведеш ченгетата право при него.

— Къде е?

— По-добре да не знаеш.

— Аз съм негова жена, господин Марлоу — извърна се тя към мен.

— Затова именно те следяха.

— Следяха ли ме?

— Да не мислиш, че случайно бяха там. Сложили са ти опашка.

Тя се обърна назад и се загледа в светлините на фаровете.

— Значи ме следят?

Все едно, че през последния половин час нищо не се с случило.

— Да.

— Той добре ли е?

Спря да гледа назад, седна върху единия си крак и преметна ръка през седалката. Леко се наведе към мен, докато задаваше въпроса.

— Добре е, Ейнджъл. В безопасност. Много му липсваш.

Тя кимна.

— И на мен ми е мъчно за него.

Бяхме единствените на шосето за Венис. Полицаите ни следваха на две-три коли разстояние.

— Какъв сте?

— Частен детектив. Разследвам един случай.

— Приятел ли сте на Лари?

— Виждал съм го само веднъж, същата нощ, когато избягахме от полицията.

— Тогава защо му помагате?

— И аз не знам.

— Това не е отговор.

Фаровете отзад осветяваха вътрешността на колата. Очите й бяха огромни, тъмни, със сладост.

— Съгласен съм. Според мен той не е убил жената, но имам чувството, че е от хората, които няма да се отърват лесно от полицията. Нито е нахакан, нито има връзки. Ще му лепнат убийството като едното нищо. Ще го съдят по бързата процедура и докато се усети, ще лежи в Чино с доживотна присъда.

— Лари не може да убие човек.

— И аз съм на това мнение. Женени ли сте?

Тя кимна. В този малък жест имаше гордост, доволство, но и нещо повече — закрила. Така би кимнала майка, ако я попитате нейно ли е бебето.

— От четири години.

— Чувала ли си името Лес Валънтайн?

— Не.

— А Мюриъл Блакстоун?

— Не.

Бяхме на булевард „Уилшайър“, при Пасифик завихме наляво и продължихме покрай безлюдния плаж. Лунните струи по вълните само подсилваха пустошта на океана, неговата безкрайност, плискаща се от бреговете на Занзибар.

— Лари много е закъсал, нали?

— Полицията го издирва във връзка с убийство.

— Но той не е убил! Не, неприятностите му са от друго естество. Защо го търсехте още преди убийството?

Луната придаваше, особено величие на сградите — приличаха на мавърски замъци. Излющената мазилка и обелената боя бяха замазани и заличени.

— Отговорете, господин Марлоу.

— Има един съдържател на казино на име Липшулц. Лари му дължи пари. Та той ме нае да го издиря.

Тя кимна, като че ли в отговор на свои си мисли.

— Май не за пръв път се накисва в подобна каша? — попитах аз.

— Той е художник, господин Марлоу. С развито въображение. Не че ми е мъж, но казват, че е гениален фотограф.

— Е, и?

— Импулсивен е, не играе по правилата. Действува според чувствата си. Артистична натура.

— Значи залага на чувствата.

— Да.

— А в такива случаи не винаги се печели.

— Така е, но той трябва да има свобода за интуицията си, разбирате ли? Да му вържеш ръцете, значи да го задушиш.

— Да е имал други главоболия?

Тя помълча, загледана в сребърния океан. Долу на брега, малко над линията на прибоя, спяха бездомници, притиснали до себе си парцаливите си принадлежности.

— Мисля, че е имал женски неприятности.

— Какви по-точно?

— Не знам, не ми е казвал. А и аз не питам.

— Защо?

— Защото го обичам.

Като че ли това бе отговор на всичко.

— Тогава кое те кара да мислиш, че става дума за жени?

— Женски гласове го търсеха по телефона. След това беше много ядосан.

— Аха.

— И…

Тя наведе очи към скръстените си в скута ръце. Аз чаках, заслушан в шума на колелата по асфалта.

— И? — повторих.

— Видях и една снимка.

Аз чаках.

— Снимка на жена. Беше без дрехи и позираше…

Загледа още по-втренчено ръцете си. Ако светлината беше по-добра, сигурно щях да видя как се изчервява.

— Подканващо? — подсказах аз.

— Да.

Едва я чух.

— Ти не го ли попита…

— Не. Снимката беше отпреди да се познаваме. Това време си е само негово. Няма нищо общо с мен.

— Значи му имаш доверие?

— В смисъла, който влагате, да. Той също ме обича.

— И би трябвало.

Спрях до къщата, в която живееха двамата с Лари… когато той не живееше при другата си жена в Пудъл Спрингс. Ейнджъл слезе от нейната страна, аз също слязох и заобиколих колата. Полицаите спряха малко зад нас.

— Ще те изпратя до входа.

— Няма нужда.

Усетих тревожна нотка в гласа й.

— Само колкото да се убедя, че всичко е наред. Аз също съм влюбен — в жена си.

Внезапно тя се усмихна — като слънце след дъждовна нощ.

— Толкова е хубаво, нали?

— Да.

Тръгнахме рамо до рамо към вратата, тя отключи и влезе.

— Благодаря — каза преди да затвори.

Чух дръпването на резето и се върнах при олдса. Когато потеглих, другата кола примигна веднъж с фаровете, загаси ги и остана на пост.