Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дадохме първия си прием по повод откриването на зимния сезон. По-скоро Линда го даде. Направих опит да се спася. Не стана. В пет и половина, когато заприиждаха първите гости, бях налице, издокаран в бял смокинг, който много харесваше на Линда. На мен — не. Хората пристигаха един след друг, а Линда им се радваше като на хладен повей през август, макар да знаех със сигурност, че не може да понася всеки трети човек. Моето средноаритметично беше далеч по-съществено и растеше с напредването на нощта.

Трябва да имаше двеста души. Тино се грижеше за бара, прекрасен в черния си смокинг, който му лежеше като изваян — само прислужниците-азиатци умеят така да носят дрехи.

Пратениците от фирмата, нагърбила се с грижата за напитките и храната, се движеха с балетна стъпка из тълпата, понесли сребърни подноси с шампанско и хапки. Облегнах се на бара с чаша скоч в шепата.

— Значи вие сте новият съпруг — произнесе женски глас.

— Предпочитам да ме наричат „последната любов“.

— Как няма да предпочитате. Казвам се Маузи Феърчайлд. С Линда се познаваме от сто години, но не забравяйте колко сме млади.

Първото, с което правеше впечатление, бе уханието на навалени от дъжда цветя. Второто — че роклята от люлякова коприна бе полепнала по нея като люспа на гроздово зърно. Косата й беше по-светла от първоначалните намерения на Дядо Господ, а кожата — равномерно загоряла, от което безупречните й зъби изглеждаха още по-бели. Червилото беше в цвета на роклята, а долната устна — да я схрускаш.

— Да ви предложа нещо към газирания сок? — попитах аз.

— Много сте мил. Мартини с водка, лед и малко лимон. Предварително разбъркано.

Погледнах Тино. Той вече приготвяше мартинито. Не си губеше времето да слуша какво му казват.

— И ако може — двойно — додаде Маузи. Тино се усмихна, като че ли са му доставили неизмеримо удоволствие, и доля водка в шейкъра. — Да имате цигара? — Извадих пакета и й предложих. — Господи! Кемъл! Дано не припадна.

Пое цигарата и се наклони към мен, докато протягах запалената клечка. След което си остана наведена към мен — вдишваше дима и ме оглеждаше с примижали очи. Делеше ни пушекът.

— Добре го докарвате — казах. — Колко съм упражнявал този поглед пред огледалото, но така и не го усвоих.

— Не ви е срам. Ако припадна, ще ми направите ли изкуствено дишане уста в уста?

— Не — казах и се почерпих и аз една цигара.

— Значи не сте като другите. Познавате ли първия мъж на Линда?

— Да.

— Нали е голяма досада? Взема се толкова на сериозно. Вие вземате ли се на сериозно?

— Само в четвъртък. Тогава ми е денят за педикюр.

Маузи се усмихна и дръпна не на шега от мартинито. Пресегна се и опипа ръката ми.

— Олеле, какви бицепси.

Премълчах. Всякакъв отговор би прозвучал глуповато.

— Детективите бият ли се, господин Марлоу?

— Понякога. Но обикновено една добре премерена фраза поставя престъпника на мястото му.

— А пистолет носите ли?

— Не. Не знаех, че ще бъдете тук.

До нас се приближи възрастен екземпляр с кожа на гущер и къса побеляла коса. Подхвана Маузи за лакътя. Усмивката й грееше, без да топли, когато се обърна към него.

— Господин Марлоу, това е моят съпруг — Мортън Феърчайлд.

Той кимна с безразличие.

— Приятно ми е — каза и я поведе по посока на дансинга.

— Май не му допаднах — оплаках се на Тино.

— Не, господин Марлоу. Просто не иска до жена му да има едновременно и бар, и мъж.

— От твоите очи нищо не може да убегне.

— Само което не бива да забелязвам, господин Марлоу.

Появи се Линда с някакъв мъж.

— Скъпи, искам да се запознаеш с Корд Хавък. Корд, това е моят съпруг, Филип Марлоу.

— За бога, Марлоу, толкова ми е приятно! — протегна той огромна четвъртита лапа. Стиснах я. Много добре знаех кой е. Бях го гледал в три-четири ужасно слаби филма. Мъж-мечта, метър и осемдесет висок, правилни черти на лицето, волева брадичка, раздалечени бледосини очи. Безупречно равни зъби. Дрехите му стояха не по-зле от Тиновия смокинг. — Наистина се радвам, Марлоу, че тази сладурана най-сетне попадна на свестен мъж. Този брак ми разби сърцето, а и не само моето, но слава богу поне, че е щастлива.

Усмихнах му се обаятелно, а той протегна чашата си към Тино без дори да го погледне. Тино незабавно я напълни догоре с бърбьн. Едната трета отиде с първата глътка.

— Другата седмица ще ходим на премиерата на последния му филм — осведоми ме Линда.

— Гангстерска история — поясни той и ликвидира втората третина от бърбъна. — На теб, Марлоу, сигурно ще ти се види прекалено кротка.

— Несъмнено. По това време на деня обикновено душа алигатори. С голи ръце.

Хавък отметна глава и се изсмя гръмогласно.

— Браво, Фил — похвали ме той и отново протегна чаша към Тино. — Можеш да ми благодариш, момчето ми. Бях подложил Линда на голямо преследване, преди да те срещне.

— Корд, прекрасно знаеш, че не си ме преследвал. Просто се опитваше да ме вкараш в леглото.

Той пак беше заровил муцуна в чашата, но я извади, за да ме сръга в ребрата:

— Ти поне ме разбираш, а Фил?

Докато изричаше това, очите му сновяха из залата. Не беше от тези, дето ще изтърват нещо. Забеляза някого, преди да успея да отговоря дали го разбирам.

— Ей, Мани! — провикна се и хукна през трапезарията към плешиво човече с лукав вид, плътен загар и разкопчана риза. Яката беше грижливо извадена над ревера на кремавото карирано сако от камилска вълна.

— Не е било лесно да удържиш и да не се катурнеш с него в леглото — обърнах се към Линда.

— Той обикновено изпада в несвяст доста преди да се стигне до леглото.

И се изправи на пръсти, за да ме целуне леко по устните.

— Насред обществено място! — възмутих се аз.

— Искам всички да знаят кой на кого принадлежи.

— Важното е ние с теб да сме наясно по въпроса.

Линда се усмихна и ме потупа по бузата.

— Наясно сме, обич моя, как да не сме наясно.

Кимнах, а тя се понесе да посреща поредния гост. Маузи Феърчайлд изглежда, се беше отървала от съпруга си, защото се зададе под ръка с висок мургав мъж с добре скроен костюм. Спря, поръча ново мартини на Тино и се обърна към мургавия.

— Запознай се с щастливия младоженец. Господин Марлоу, това е господин Стийл.

Стийл протегна ръка. Очите му бяха трезви и безизразни, а от гладкото лице лъхаше здраве. Целият му вид говореше, че не си поплюва и ти трябва да си отваряш очите на четири. Ръкувахме се. Появи се съпругът на Маузи и я отмъкна.

— Имаше един Стийл, Арни Стийл — завързах аз разговор. — Въртеше разни далавери в Сан Бърду и в Ривърсайд.

— Нима? Казаха ми, че сте частно ченге.

— Когато не забавлявам гости и не раздигам маси след поредната партия бридж.

— Добре сте се уредили с тази женитба, голяма пара е това…

— Ще ми стигне. Та чух, че този Стийл зарязал далаверите преди четири-пет години и купил имот в пустинята.

— Навреме се е усетил.

Плешивото човече с тъмния тен и разкопчаната риза се доближи до Стийл.

— Извинявай, Арни — рече, — но искам да те представя на Корд Хавък, киноартиста. Много нашумя тази година. Двамата сме намислили един бизнес, може да те включим и теб.

Стийл ми кимна с каменна физиономия, а плешивият го избута с рамо от моята компания. Стийл ми хвърли последен поглед над главата му:

— Пази си здравето, ченге.

Кимнах и аз. Тино си влезе в ролята и с изящен замах ми доля чашата. Обърнах гръб на бара и почти опрях нос и всичко останало в русо маце с безразсъдно деколте, къркано за двама моряци. Очите й — много големи и много сини.

— В киното ли работите, господин Марлоу?

— Не ме взеха. Предпочетоха един кон.

— Някой каза, че ште от киното.

Не сполучи със с-то. Облегна се отгоре ми и банелите на сутиена без презрамки се врязаха в ребрата ми.

— Аз пък съм в киното.

— Така и си помислих.

— Актриша шъм. — С-тата определено й създаваха главоболия. — Главно в пиратски филми. Знаете за какво става дума — обличат ме в деколтирани рокли и ме карат да се навеждам пред камерата. Режисьорът ми вика — хайде, Чери, едно поклонче. Всички ме знаят.

— Сега и аз ви знам. — Не лягаше отгоре ми в изблик на страст, а за опора. — Сама ли сте, или някой ви доведе?

— Ами да, господин Стийл. Кой ще ме пусне в такава къща, ако не съм с него или някой друг.

— А, не вярвам, сигурно имате достъп навсякъде.

Тя се усмихна, хлъцна и бавно взе да се свлича. Подхванах я под мишници, изправих я, подпъхнах една ръка под коленете, друга зад гърба и я вдигнах точно когато силите я напуснаха и тя се отпусна безжизнено.

Тино заобиколи бара.

— Кажи на господин Стийл, че искам да говоря с него. Той кимна и се плъзна през тълпата без видимо усилие и без да се блъсне в никого. Видях го да казва нещо на Стийл, който се обърна да ме погледне. Изражението му остана непроменено, но кимна, хвърли едно око към вратата и ме посочи някому с глава.

От стената се отлепи флегматичен момък с дълга русолява коса и се запъти към мен.

— Аз ще я поема — каза.

— Доста е тежичка, ще се справиш ли?

Русият само се усмихна и протегна ръце. Прехвърлих му я и той я изнесе в мрака на нощта. След около две минути се върна.

— Сложих я да легне в колата. На задната седалка, по гръб. Веднага захърка.

— Благодаря.

Той кимна и се върна на поста си при вратата. Стийл нито веднъж не погледна било към него, било към мен.

— Как е дамата, господин Марлоу?

— Отспива си в колата, Тино.

— Може би в това отношение ще й провърви повече, отколкото на вас.

— Да, ама ще изпусне най-интересното.

— Прав сте, господине.