Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Номер двеста двайсет и две на Кенмор се намираше от лявата страна, ако караш по посока на Франклин. Къщата беше насред малка зелена площ и входната врата почти не се виждаше от надвесения покрив на верандата. Беше от удобните прохладни домове с просторни веранди отпред, строени когато Лос Анжелос е бил голям и разпрострян във всички посоки, с много слънце и никакъв смог. Хората седели вечер по верандите, пиели чай с лед и гледали как съседите си поливат с маркучи ливадите. Спели на отворени врати, а мрежата срещу комари била закачена само с проста телена кука. Слушали радио и сегиз-тогиз в неделя отскачали с влак до брега на океана, на излет.

Паркирах зад ъгъла на Франклин Авеню и се върнах пеша.

Зелената площ отпред бе в невъзможно състояние. Тревата така беше избуяла, че дори бе изкласила за семе. Къщата плачеше за боя, мрежата срещу комари и друга твар бе изподрана и засукана нагоре като яка на стара риза. Вратата се оказа заключена, но беше тъй разсъхната, че не пасваше с рамката и почти не ме затрудни. Подпрях я с рамо и длан, понапънах се и се озовах вътре.

Лъхна ме на отдавна затворена необитаема къща. Вдясно, през сводест портал, се минаваше във всекидневната. Изтърбушена кушетка с плетена на една кука завивка, отметната, сякаш някой е лежал под нея и тъкмо е станал. Срещу кушетката — огромен стар телевизор на крака. Върху него четвъртит аптекарски буркан с бонбони за смучене, всеки увит в целофан. Тънкият син индиански килим на пода бе протрит до прозирност. Върху бамбуковата масичка, бутната досами кушетката, бяха разхвърлени филмови списания, евтини любовни романчета и пепелник, пълен с угарки, изпушени до филтъра. Късните следобедни лъчи се процеждаха през тънките, посивели от смога пердета, и караха прашинките из въздуха да подскачат и да се превъртат.

Полицията би трябвало да е видяла вече това. Би трябвало да са огледали всичко, както му е редът, и онова, което е от значение, да е вече по кутиите долу в склада на участъка, с налепени етикети. И все пак аз знаех повече от ченгетата и се надявах да зърна нещо, което на тях нищо не им е говорело. Но нещото не беше във всекидневната.

Прехвърлих се в кухнята. Междувременно се стъмни и запалих лампата. Ако полицията следеше къщата, досега да са ме видели и да са довтасали. А съседите ще решат, че съм поредното ченге.

В хладилника имаше половин хляб и пакет масло в чиния, както си е с обвивката. В камерата — бутилка водка. Три-четири лимона съхнеха в стъклена паничка върху кухненския плот, а в долапа открих буркан с остатъци от нес кафе на дъното. На ръба на мивката — коричка сапун. Това бе всичко. Нито следа от брашно, сол, месо, катофи. Хляб, масло, водка и нес кафе. Лимоните бяха вероятно срещу скорбут. Надникнах зад хладилника и под мивката, отворих празните шкафове.

Извадих мрежичката на канала на мивката и надникнах вътре, доколкото се виждаше. Проверих фурната, повдигнах краищата на линолеума, да не би да има пъхнато нещо. Заврях нос чак в стъкления глобус на лампата.

Това и правех, когато чух глас:

— Стой, не мърдай!

В кобура под мишницата си имах пищов, но той със същия успех можеше да е в багажника на колата, както се бях покатерил върху стола с вдигнати нагоре ръце. Стоях и не мърдах.

Бяха двама. Единият момче калифорнийче — много загар, много мускул и мозък, колкото да се досети от коя страна е дръжката на тоягата. Беше по бели панталони, риза на цветя и с автоматичен армейски четирийсет и пет калибров колт в ръка. Държеше го небрежно, както е прието в Калифорния, без да се цели конкретно, но, общо взето, насочен към мен. Другият беше по-нисък и по-слаб, с черни мустаци, а тъмната дълга коса бе сресана назад. В матовите черни очи не прозираше никакво чувство. Гласът беше неговият.

— Е, мой човек, започвай да споделяш кой си и какво дириш, покатерен на стола.

— Кой пита?

Той се усмихна безизразно и кимна към автоматичния пистолет в ръката на калифорнийчето.

— А, той ли? Виждал съм го и преди. Не ми прави впечатление.

— Я колко си бил корав. — Погледна приятеля си. — В днешно време всички са такива.

Щях да го слисам повече, ако бях си мърдал ушите.

— Да го продупча ли, Еди? Колкото да разбере, че не се шегуваме.

Еди поклати глава.

— Казвам се Гарсия представи се той. — Еди Гарсия. — кимна към другия. — А това е Джей Дий. Нали е хубав?

— Красавец. Ако дръпне спусъка, ще улучи ли?

— От две крачки разстояние? — Усмихна се Еди. Все едно, че лъч светлина се плъзна по каменна повърхност. — Ние сме представители на много важна личност, която се интересува от тази къща и нейния наемател. Трябва да му докладваме кой си и защо си тук. Предпочитаме устно, вместо да доставим трупа ти в багажника на колата.

Кимнах.

— Коя е тази важна личност?

Гарсия само поклати глава. Джей Дий щракна предпазителя. Погледнах Гарсия. Другият беше без значение. Празните обсидианови зеници върнаха погледа ми без да изразят нищо. Знех, че окото му няма да мигне.

— Казвам се Марлоу. Частен детектив. Разследвам едно дело. Ако ме отведете при вашата личност, ще му разкажа останалото. Може интересите ни да съвпаднат.

— Знаеш ли чия е къщата?

— На една жена. Казва се Лола и вече не е сред живите.

Гарсия кимна. Впери поглед в мен, но някак разсеяно. Реших, че размишлява.

— Добре — произнесе накрая. — Под лявата ръка имаш ютия. Искам да я разкараш. И ми покажи някакъв документ за самоличност.

— Портфейлът ми е в левия заден джоб.

Той приближи, измъкна пистолета и портфейла и пак се отдалечи — всичко това плавно, като със съшити с конец бавни движения. Пусна желязото в джоба си и отвори портфейла. Погледна фотокопието на разрешителното и ми го върна. Свалих ръце, за да го прибера в задния джоб.

— Окей, ще се повозиш с нас.

Излязохме в индийска нишка Гарсия, аз, Джей Дий. Гарсия седна зад кормилото на линкълна, а ние с Джей Дий се настанихме на задната седалка. Подкарахме по Франклин със затворени прозорци и пусната климатична. И тримата мълчахме.

При Лоръл Каньон се спуснахме по булевард „Сънсет“ и продължихме по него, докато къщите взеха да стават все по-големи, а тревните им площи все по-безлюдни. После през западен Холивуд и Бевърли Хилс към Бел Еър. Подминахме портала на Бел Еър и будката на полицая и навлязохме в самия квартал, докато Гарсия спря най-сетне пред триметрова метална порта, отгоре с остри железа като копия с позлатени краища. От портала излезе охраната по син блейзер и сиви панталони и Гарсия свали прозореца. Онзи надникна в колата и се върна в будката си. Видях го да се обажда по телефона. Миг след това портата бавно се разтвори и Гарсия ни вкара вътре. Не се виждаше никаква къща. Само криволичеща алея за коли, посипана с нещо бяло като натрошени мидени черупки. Фаровете заиграха над гора от разцъфнали храсталаци и ниски дръвчета. Спуснахме се, пак се изкачихме, направихме рязък завой.

Къщата, която се изпречи пред нас, едва ли щеше да побере цяла Калифорния. Най-много Лос Анжелос, но поне хората нямаше да са притеснени. Отвън я осветяваха прожектори — бяла зидария с малки и големи кули и тесни като амбразури прозорци с ромбовидни стъкла. Пред входа беше опънат голям навес и щом спряхме под него, отнякъде изскочиха още двама с блейзери и отвориха вратите на колата.

— Да не работите за Уолт Дисни? — попитах аз.

— Има нещо показно — съгласи се Гарсия, докато слизаше.

Аз го последвах, Джей Дий след мен.

— Ти чакай тук, Джей Дий — нареди Гарсия.

— Много ли ще се бавиш, Еди? Имам една работа, която трябва да свърша тази нощ.

Гарсия спря, бавно обърна глава и погледна калифорнийчето. Нищо не каза. Джей Дий пристъпи от крак на крак и направи опит да се усмихне.

— За никъде не бързам.

Гарсия кимна и тръгна към входа. Изглежда не влагаше усилия в ходенето — той просто се плъзгаше. Последвах го. Единият блейзер разтвори пред нас дясното крило на входната врата — три метра висока, от ковано желязо, цялата в шипове.

Пристъпих в коридор, застлан с каменни плочи, по цялата дължина на къщата. Френските прозорци в дъното отвеждаха в осветена от прожекторите зеленина. Вляво се издигаше огромно вито стълбище, от двете страни видях врати. Таванът беше висок поне десет-дванайсет метра и от него се спускаше грамаден железен полилей с примигващи свещи. Истински восъчни свещи върху гигантско желязно колело. Сигурно имаше стотици. Единствената светлина в коридора идваше от тях.

Каменният под бе застлан с ориенталска пътека от единия до другия край, по стените имаше гоблени със средновековни рицари, яхнали тлъсти коне със стройни крака.

Вратата се хлопна зад нас. Появи се икономът, отвори ни вратата вдясно и я придържа да минем.

— Ако обичате, последвайте ме — каза той и мина пред нас.

Прекосихме библиотека с рафтове до тавана и горящи гигантски свещи в двуметрови свещници. В камината с кон да препускаш. Вдясно от нея се отвори нова врата и ние последвахме иконома в помещение, което, ако беше три пъти по-малко, можеше да служи за кабинет. Отсрещната стена беше цялата в стъкло и оттам се излизаше на басейн, зад който се виждаше огряната от прожекторите градина. Басейнът бе проектиран да изглежда като насред джунглата — тропически лиани и растения се спускаха почти до лазурносинята вода, а в най-далечния край шуртеше осеян с бели камъни водопад. Покрай друга стена имаше бар, телевизор, светещ глобус колкото земния, меки мебели от зелена кожа върху зеления мраморен под, осеян с ориенталски килими. До дясната стена имаше писалище, на което можеше да кацне хеликоптер, а зад него, облечен в истински смокинг от червено кадифе с ревери от черна коприна, седеше мъж с остри черти, леденобяла много късо подстригана коса и неестествения загар, с който всеки в Южна Калифорния се опитва да докаже, че не живее там, където има смог. Бях виждал вече портрета му на една стена.

Пушеше бяла глинена лула, дълга трийсет сантиметра — като от старинните холандски картини.

Погледна ме както вълк гледа агнешка пържола и пъхна лулата в уста.

— Името му е Марлоу, господин Блакстоун — представи ме Гарсия. — Има се за много мъжествен и крайно забавен.

Гласът на Блакстоун прозвуча като пясък, сипван през фуния.

— Съмнявам се да е дори едното.

— Намерихме го в къщата на Кенмор Авеню. Тъкмо я претърсваше.

Старият кимна. Дългата лула беше все тъй в устата му. С дясната ръка бе обхванал огнището.

— Защо?

— Твърди, че е частно ченге. Има калифорнийско разрешително и пистолет.

— Друго? — Не казва. Иска да говори с вас. Затова го доведох.

Блакстоун кимна в знак на одобрение, макар че Гарсия нямаше вид на човек, на когото му пука дали ще му одобрят действията. От друга страна, и Блакстоун нямаше вид на човек, на когото му пука дали на Гарсия му пука. Не бяха хора, които лесно издаваха мислите си. Блакстоун прехвърли погледа си върху мен. Бледосини, почти сиви очи.

— Друго? — престърга пясъчният шепот.

— Разбрах, че там живее някоя си Лола. Името й изплува във връзка със случая, който разследвам.

— И?

— И реших да огледам къщата, да видя дали ще открия нещо.

Той зачака. Аз също. Гарсия и той. Еди Гарсия можеше да чака до свършека на света.

— И?

— Какво по-точно ви интересува?

Блакстоун прехвърли очи от мен към Гарсия и обратно.

— Може би ще трябва да прекратите опитите да ме сплашите и да споделите и вие малко сведения. Току виж се оказало, че не сме противници.

— Противници — повтори старецът и издаде някакви звуци, които нищо чудно според него да минаваха за смях. — Интелектуално ченге.

— Жена ми отвреме-навреме ми чете на глас.

Отново същите звуци.

— На всичкото отгоре и жена му грамотна. Знаеш ли, че Лола Фейтфул е мъртва?

— Да. Застреляна в главата с малокалибрен пистолет в студиото на един фотограф на Уестърн Авеню.

— Какво общо има това с теб?

— Аз открих трупа.

Блакстоун се облегна назад и издаде долната си устна напред — може би с половин милиметър.

— Ти!

— Да. И това ме накара да си задам въпроса, кой може да я застреля.

— Имаш ли теория?

— Нищо дотам сигурно, че да мине за теория.

Гледа ме втренчено известно време, сетне Гарсия, пак мен.

— И аз бих искал да знам кой й е теглил куршума.

— Така си и помислих, когато вашите момчета се нахвърлиха върху мен. Също си рекох, че едва ли знаете много, щом сте оставили двама души да следят къщата, и сигурно това, което се надявате да научите, е твърде съществено, щом единият от тях е главнокомандуващ вашата армия.

— До други изводи да си стигнал?

— По-важни са изводите, до които не съм стигнал. Не можах да проумея дали се интересувате от убиеца на Лола заради нея или заради самия него.

Отново същия безизразен втренчен поглед. Отново го прехвърли върху Еди и по всичко личеше, че в неговия случай това е най-близкото до нерешителност.

— Не познавам Лола Фейтфул — изрече накрая.

— Значи ви интересува кой е убиецът.

— Ченгетата са се спрели на фотографа.

— Ченгетата се спират на очевидното. И в повечето случаи са прави.

— И твоят избор ли пада върху него?

— Не.

— Защо?

— Не ми прилича на убиец.

— Това ли е всичко?

— Аха.

— Бил ли си полицай?

— Да. Но вече не съм. Полицаите не могат да решат подобно нещо — че даден човек не прилича на убиец. Те са видели прекалено много садисти, които приличат на певци от църковен хор. Те нямат време да се замислят кой на какво прилича. Принудени са да хвърлят всичко в ситото и да гледат какво остава на дъното.

— Виждаш ми се прекалено романтичен, Марлоу.

— За разлика от вас, господин Блакстоун.

— Рядко ми се случва.

— Знаете ли, че познавам дъщеря ви?

Нищо не каза. Изглежда по този начин изразяваше учудване.

— Не, не знаех.

— Омъжена е за въпросния фотограф.

Стаята заглъхна откъм всякакъв звук, ако не броим въздуха, който старият издиша през носа. Това бе кротка въздишка. След нея тишина. Рискувах, като му го казах. Може би не знаеше за връзката между Лес и Лари. Ако повярвам в това, със същия успех мога да вярвам в Дядо Мраз. Рано или късно щеше да научи, че познавам Мюриъл, Лес и Лари, и ако беше опасно да му го казвам сега, щеше да е дваж по-опасно да разбере, че крия от него. Усетих зад гърба си присъствието на Гарсия, с моя пистолет в джоба.

Блакстоун остави върху писалището идиотската си лула, подложи възлести ръце под брадата си и ме погледна.

— Господин Марлоу, може би трябва все пак да пийнем по чашка.