Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Имах чувството, че съм топка за пинг-понг, която се мята напред-назад между Пудъл Спрингс и Лос Анжелос. Този път дойдох откъм Долината и излязох право на Кауенга. Булевард „Холивуд“, както обикновено сутрин, приличаше на проститутка без грим.

Паркирах недалеч от Уилтън и се върнах пеша до Уестърн Авеню. В джоба си усещах снимката на Сондра Лий. Време бе за разговор с Лари/Лес.

Дебелото старче от кантората за недвижими имоти беше все тъй превито одве над бюрото си. Стълбите отново ме лъхнаха на застояла влага и вкиснати съдби. Вратата на Викторовото студио бе отключена и аз влязох, без да чукам. Него го нямаше, но стаята не беше празна.

Жената седеше на въртящия се стол, с отметната глава и увиснали надолу сковани ръце. Насред челото й зееше дупка. Плътта наоколо бе подпухнала и белезникава. Кръв не се виждаше, но я подуших. Вероятно засъхнала — черно петно отзад на пода. Устата отворена, а смъртта бе изкривила устните в ухилена гримаса, която — уви, тъй добре познавах.

Стомахът ми се сви. Миризмата на кръв не прикриваше изцяло едва доловимия, но безспорен лъх на барут. Затворих вратата и отидох да разгледам отблизо трупа.

Лицето беше познато, но ми трябваше време, за да се сетя откъде. Беше блондинката, която спореше с Виктор в бара на Рино. Докоснах бузата й. Студена. Побутнах едната ръка — скована. На пода отзад чернееше локва засъхнала кръв.

Знаех какво ме чака рано или късно, но преди това отворих кантонерката. От снимките нямаше и следа. Претърсих цялото студио. Друго като че ли не липсваше. Отново погледнах мъртвото лице, поех дълбоко въздух и се обадих в полицията.

Първи довтасаха двама помощник-шерифи от управлението на Западен холивуд в Сан Висенте. Обичайните отегчени физиономии зад обичайните тъмни очила. Единият приклекна до трупа, а другият се зае да ме разпитва.

— Пипал ли си нещо?

— Телефона.

— Защо? — Тонът му не остави съмнение, че за мое добро е желателно причината да бъде много уважителна.

— За да ви повикам.

— Той кимна.

Колегата му се изправи.

— Отдавна е мъртва.

Първият само изръмжа.

— Я да чуем какво ще кажеш — обърна се към мен.

— Аз съм частен детектив. Дойдох да се видя с Лари Виктор.

— Частно ченге значи? Как ти се струва, Хари? Върви ни, няма що! Човек вече не може да мръдне, без да налети на частно ченге.

— Късмет — съгласи се Хари.

— И защо търсиш този Виктор?

— Да го питам нещо във връзка със случая, над който работя.

— Документ за самоличност имаш ли?

— Имам, разбира се.

Извадих портфейла и му показах разрешителното. Адресът беше все още на старата ми кантора в Лос Анжелос.

— Какъв случай разследваш?

Поклатих глава.

— И без това ще трябва да разправя всичко на полицаите. Не ми се повтаря.

— Ще повториш и ще потретиш, ако ние кажем. Какъв е случаят?

— Засега няма отношение към това убийство. Ако се намери връзка, тогава, няма как, ще ви кажа. Но не и сега.

— Виж какво, професоре, няма ти да кажеш кое има отношение и кое няма. Ние решаваме.

— Ами? Вие, малките, доста хляб ще има да изпапкате преди да ви поверят истинска работа. Ей сега ще довтасат криминалните и вие ще изхвърчите пак на улицата да пишете паркингови глоби.

— Хайде, всезнайко, ръцете зад гърба! — разпореди се Хари.

В този миг се появи Бърни Оулз, запалил една от миниатюрните си пури. Имаше вид на човек, който добре е закусил и е направил сутрешната си гимнастика. Бърни е главният следовател на Прокуратурата.

— Пак ли дразниш патрулните, Марлоу?

Заместник-шерифчетата не че застанаха мирно, но видимо се изпънаха. Хари замръзна с ръка върху белезниците.

— Оулз — представи се Бърни. — От Прокуратурата.

— Да, господин лейтенант.

Бърни се усмихна и кимна към вратата.

— Оттук нататък ние поемаме.

Двамата излязоха. Оулз заобиколи бюрото, за да погледне убитата. Среден на ръст, русоляв, с щръкнали посребрени вежди. Зъбите му бяха равни и бели, а светлите сини очи — безметежно спокойни. Гласът му бе приятен, по полицейски нахакан и някак си прекалено небрежен, за да му се довери човек. Водеше със себе си двама подчинени, и двамата цивилни. Те дори не ме погледнаха.

— От упор — констатира Оулз, докато оглеждаше трупа. — Малокалибрен пищов. Изходното отвърстие в такива случаи е по-голямо от входното.

— Съдебният лекар ще дойде всеки момент, лейтенанте — обади се единият от помощниците му.

Оулз кимна разсеяно.

— Познаваш ли я? — кимна към убитата.

— Не.

Той се вторачи в мен.

— Ще се будалкаме ли?

— Рано е още.

Повторно кимване. Появи се лекарят, ниско дебело чиче по костюм с жилетка и голяма пура, затъкната в ъгъла на устата. Зад него пристъпваха двама лаборанти, които незабавно взеха да ръсят стаята с прах за снемане на отпечатъци.

— Ела с мен — рече Оулз и ме изведе в тесния коридор. — Да чуем какво ще кажеш.

Пое дим с целите си дробове и го издиша бавно в сумрака.

— Издирвам едно лице. От Пудъл Спрингс. Следата ме доведе тук. Говорих с наемателя на студиото каза, че не може да ми помогне. Познавал човека, но бил в чужбина и нямало да се върне. Тръгнах си, но като се поогледах и ослушах установих, че някои неща не се връзват и дойдох пак да поговорим. Вратата беше отворена, влязох и я намерих.

— Лари Виктор ли се казва този наемател?

— Поне така пише на вратата.

— Сега къде е, знаеш ли?

— Не.

— Нещо друго да ми кажеш?

— Не.

— Предполагам, че е излишно да питам за името на клиента ти.

— В моя бизнес, Бърни, няма да стигна далече, ако без нужда взема да споделям с ченгетата каквото знам.

— А кой решава дали е необходимо?

— Все ще се споразумеем — свих аз рамене.

— Дано.

Оулс извади пурата-играчка от устата си, огледа я мълчаливо, сетне я пусна на пода и я стри с тока на обувката си.

— Дръж връзка — заръча той и влезе пак в студиото.

Погледах след него, но вътре нямаше място за мен. Затова си тръгнах.