Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Следобедът преваляше, когато полицаите най-сетне ме оставиха на мира. Никак не Им се искаше, но нямаше за какво да ме опандизят, освен задето не ме бива като детектив. Докато карах покрай брега към Венис, се опитвах да си дам сметка, доколко не ме бива. Наближавах Санта Моника, когато реших, че лъжицата е прекалено голяма за устата ми и в края на краищата все тая дали ще се имам за добър или лош детектив.

Паркирах зад закусвалнята, където работеше Ейнджъл, влязох и й наредих:

— Кажи на шефа си, че имаш неотложна лична работа и тръгвай с мен.

Очите й се ококориха, но не ме попита нищо. След пет минути бяхме в олдса на път за Холивуд.

— Не е спешно — казах. — Исках само да те измъкна.

— Намери ли Лари?

— Да. Сега те водя при него.

— О, господи! Той добре ли е?

— Добре е, разбира се.

Но не бях убеден, че Лари Виктор някога ще се оправи.

Продължихме без да разговаряме. Дъждът се бе превърнал в ситен ръмеж, колкото да пускам чистачките.

— Помниш ли, дето ти казах, че е женен за друга? попитах по едно време.

— Знам обаче, че не е вярно — заяви тя.

— Така е, права си. Сбърках.

Докато паркирах пред мотела на Лари, дъждът съвсем спря.

Беше двуетажен и всяка врата бе боядисана в различен цвят. Целият втори етаж бе опасан от балкон, със стълби от двете страни. Канцеларията в единия край беше издадена напред под прав ъгъл, облицована с изкуствен материал, имитиращ камък.

Двамата с Ейнджъл се качихме до стаята на Виктор. Почуках на вратата.

— Аз съм, Марлоу.

Чуха се стъпки, вратата се открехна и той надникна предпазливо. Направих крачка встрани, за да види Ейнджъл.

— Лари! — тихо рече тя. — Аз съм, Лари!

Виктор затвори, свали предпазната верижка и пак отвори, този път широко, а Ейнджъл като че ли от само себе си се озова в прегръдките му.

— Лари, Лари — повтаряше. — Господи, Лари!

Облегнах се на вратата, запалих цигара и се загледах в дъждовните облаци, които се разкъсваха и отваряха път на слънцето. После влязох в стаята. Ейнджьл и Лари седяха на леглото и се държаха за ръце. Тя не откъсваше поглед от него, сякаш той бе персийският цар.

— Мюриъл Блакстоун е мъртва — обадих се след малко. — Баща й също. Като се има предвид що за човек беше, патардията ще е голяма. Как ще се оправяш оттук нататък си е твоя работа.

— Какво? — попита Виктор. — Кой?

— Забрави всичко — продължих аз. — Аз ще те забравя и ти ме забрави.

— Това е жената, за която ми каза, че Лари е женен — обади се Ейнджъл.

— Бях заблуден.

— Да. Понякога лесно се заблуждаваш — заяви Виктор.

— Нито те познавам, нито те знам къде си — настоях аз. Извадих останалите четиристотин долара от портфейла си и ги оставих върху евтиното писалище до вратата. — Не ми се обаждай и не ме търси повече.

Обърнах се и излязох. Виктор ме последва навън на балкона.

— Почакай малко. Ами ако дойде полицията?

— Ще дойде. Ако научи къде си.

— Ами какво да правя?

— Стой по-надалеч от мен. И се грижи добре за това момиче.

Ако само чуя, че не си бил добър съпруг, ще те открия вдън земя и ще те направя на пелте.

— Чакай бе, Марлоу, защо ми говориш така? В края на краищата, толкова неща преживяхме заедно!

— Помни какво ти казах.

Обърнах се и тръгнах. Чух Виктор да вика подире ми:

— Марлоу! За бога, Марлоу!

Но не спрях.

Чух и гласа на Ейнджъл:

— Довиждане, господин Марлоу. Благодаря ви. Махнах й, без да се обърна. Миг по-късно бях в колата и карах по булевард „Уилкокс“.