Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Излязох на Уестърн Авеню, седнах в колата и зачаках. Междувременно се опитвах да проумея какво всъщност възнамерявам да правя. Ясно беше, че се готвя да проследя човек, който не беше обект на моето издирване. И все пак той притежаваше снимка на Сондра Лий и кантора в сградата, пред която е бил глобен Валънтайн. Нямах основание да го следя, като изключим фалша, който лъхаше от него. Ако човек завари в кантората си неканен гост, той не сяда да си пие с него уискито, а се обажда в най-близкия участък.

След двайсетина минути Виктор се появи и тръгна надолу по авенюто. Изчаках го да стигне до ъгъла и щом зави надясно по Сънсет, излязох от олдса и хукнах подире му. При завоя обаче забавих крачка — уж че се разхождам. Пресякох откъм южната страна на Сънсет, и продължих на запад. Виктор крачеше по отсрещния тротоар и имаше петдесетина метра преднина. Стори ми се, че се движи крадешком, но това, изглежда, му беше втора природа. Не се озърташе. Малко преди следващата пряка хлътна в един бар — „Ринос“. Дадох му време да се настани удобно, след което се промъкнах в едно сепаре откъм страната, която гледаше към улицата. Сервитьорката ме изпепели с поглед — сам на маса за четирима.

— Ръгбист съм — осведомих я аз. — Чакам съотборниците си.

— Всички сте големи шегобийци. Ще пиете ли нещо?

Поръчах гимлет с много лед и бавно го засмуках с надеждата, че ще се пребори с остатъчния вкус от Викторовия смъртоносен. Той самият седеше на бара, покатерен на едно от високите столчета, прегърбен над чаша с нещо, което — като го знаех вече какво пие — сигурно имаше вкус на стар парцал за чистене на лула.

Към него се беше наклонила блондинка с възкъса пола, седнала странично на столчето и кръстосала крака. Очите й бяха намацани със зелени сенки, а устните — с много ярко червило. Деколтираната блуза без ръкави, в зелено и червено, се беше повдигнала отзад над полата. В бара освен нас тримата имаше и една едрогърда рижа жена на преклонна възраст, пристегната в бял пуловер, целият обшит с лъскави пайети и разнищен на единия ръкав. Пиеше коктейл, а докато я наблюдавах, барманът й донесе нов и посочи с ръка, че Лари Виктор черпи. Тя го пое, кимна в знак на признателност и без да губи време потопи нос в чашата. Лари й отдаде чест с два пръста и пак прехвърли вниманието си върху блондинката.

А тя го изискваше. Не чувах какво говори, но яростното ръкомахане и бързината, с която мърдаха устните й, не оставяха съмнение за яда, бушуващ в душата й. Той само клатеше глава и сегиз-тогиз промърморваше нещо.

Заведението имитираше каубойски бар, с псевдочамова облицовка, препарирани глави на дългорого говедо тук-таме по стените и литографии на същата тема. Беше доста мрачно, което се подсилваше и от грейналото навън южнокалифорнийско слънце. Лъхаше хладина и щеше да е може би и тихо, ако рижата не захранваше джукбокса с монети. Прохладният бар в горещ летен следобед е твърде приятно местенце.

Русата извади от чантата си нещо, което ми заприлича на снимка, и го сложи пред Виктор. Той измъкна от горното джобче на безформеното си спортно сако чифт очила без рамки, сложи ги и погледна фотографията, но веднага я закри с длан и смутено се озърна. Сетне я бутна обратно към русата, свали очилата и ги прибра. Тя върна снимката в чантата. Цялата операция едва ли продължи повече от двайсет секунди, но докато Виктор се оглеждаше наоколо с очилата на носа, успях да проумея какво ме смущава в него. Като се изключи косата, приличаше досущ на Лес Валънтайн от семейния портрет. А прическа лесно се променя.

Той изведнъж стана, плесна една десетачка на тезгяха и излезе от бара с решителната стъпка на съпруг, който завинаги напуска жена си. Русата остана да зяпа подире му. Последвах го, като внимавах да не попадна в полезрението й — погледът й би продупчил гърба ми.

Той вече завиваше към Уестърн Авеню. Докато изкара колата, паркирана пред кантората му, аз вече го чаках в олдса със запален мотор. Потегли на запад по Сънсет до магистралата, оттам на юг към булевард „Венис“. Движението по това време, рано следобед, беше слабо. Пуснах две-три коли помежду ни, като от време на време сменях и платната. На него и през ум не му минаваше, че го следят, а освен това явно си имаше други грижи. С виенско колело да го преследвах, пак нямаше да се усети.

Стигнахме така до брега на океана и когато той се вмъкна в тясното пространство зад една вила, аз го подминах и паркирах под маслиново дръвче между две боклукчийски кофи под надпис, който гласеше: Частен паркинг. Отнася се и за теб! Минах покрай дъсчени бунгала с по една кола притисната до задната стена, за да остане място за минаване, и се върнах при вилата. Някога някой беше засадил маслинови дървета край този път и те растяха тук-там, където солта не ги бе поразила, недоразвити и безформени, застлали земята отдолу с подобни на изпражнения и за нищо негодни черни маслини. Тръпчивият аромат на листата им се смесваше с дъха на морето, с мирис на готвено и всепроникващата, трудноопределима смрад на гниещ боклук от препълнените кофи, които си поделяха с леките коли малкото пространство зад къщите.

Зад вилата на Виктор, до тясната циментова пътека, която заобикаляше постройката и отвеждаше до входната врата, имаше пощенска кутия, на която прочетох: Лари и Ейнджъл Виктор. Продължих, без да спирам, подминах две бунгала и пресякох втора циментова пътечка, изпод чиито плочи през пясъка се провираха бурени. Пред мен се стелеха плажът и морният океан.

Погледнах към къщата на Виктор. Той се беше разположил на верандата, вирнал крака на парапета. До него седеше чернокосата тъмноока млада жена, която вече познавах от снимката върху бюрото му. Беше с широка хавайска роба и бели сандали на висок ток. И тя като него бе качила крака на парапета, та роклята й се беше свлякла до средата на бедрата. Пиеха мексиканска бира направо от шишетата и се държаха за ръце. Домашна сцена като тези, дето застрахователните компании така обичат да използуват за рекламни цели. Сгушен зад гигантски тропически храст, аз не откъсвах поглед от тях. Марлоу Зоркото Око, където не го сееш, там никне.

Момичето се наведе и леко целуна Виктор, който я притегли към себе си и дълго не я пусна. Когато приключиха, той се пресегна със заучен жест и машинално си оправи косата. Аз се усмихнах. Еврика! Лес Валънтайн с перука.