Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Издателство: „Интерпринт“, София, 1991

Съвместно издание със списание „Панорама“

Raymond Chandler and Robert B. Parker, POODLE SPRINGS

G. P. PUTNAM’S SONS, New York 1989

© Robert B. Parker, College Trustees Ltd. and Philip Marlowe B. V.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
АвторРеймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание1989 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПлейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година. Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: „История от Пудъл Спрингс“. Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено „Реймънд Чандлър говори“, съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.[неработеща препратка]

Външни препратки

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В дъното главната улица завива наляво. За да стигнеш до нашата къща обаче трябва да продължиш напред, отляво има само един хълм, а отдясно — тук-таме по някоя уличка. Разминах се с няколко коли с туристи, тръгнали да разглеждат палмите в Щатския Парк — явно не им стигаха палмите в Пудъл Спрингс. Отзад, без да бърза за никъде, ме следваше грамаден буик. На една безлюдна отсечка той внезапно даде газ, стрелна се край мен и ми препречи пътя. Спрях и взех да се чудя къде съм сгазил лука. От вътре изскочиха двама в спортно облекло и се затичаха в тръс към мен. В пъргавите им ръчички лъснаха два пищова. Посегнах към лоста, колкото да го преместя на бавна скорост. Протегнах ръка към жабката, но нямаше за кога. Двамата вече бяха до флийтуда.

— Липи иска да говори с теб — изръмжа носов глас.

Имаше вид на евтин главорез. Не си направих труда да го оглеждам. Другият беше по-висок, по-слаб, не по-изискан. Железата си обаче размахваха с професионална лекота.

— И кой е този Липи, ако смея да попитам? Приберете патлаците, не съм въоръжен.

— След като сте разговаряли, си се замъкнал право при ченгетата. Липи не ги обича тези работи.

— Не ми казвай, аз сам ще се сетя — съобразих набързо. — Липи ще да е господин Липшулц, съдържателят на клуб „Агония“, който е извън обсега на пудълспрингските ченгета, а дейността на самото заведение надхвърля рамките на закона. Какво толкова му е дотрябвало да говори с мен, та е пуснал по петите ми не един, а цели двама душегубци?

— По работа, шефе.

— Естетвено. Едва ли сме чак такива дружки, та да му присяда обядът без мен.

По-височкият заобиколи колата и посегна към дясната врага. Сега или никога. Стъпих здраво на газта. Друга, по-евтина кола, би заяла, но не и флийтудът. Той се стрелна напред и високият политна назад. Фраснах яко задницата на буика. Пораженията, нанесени на флийтуда, не се виждаха. Сигурно съм поодраскал предната броня. Насред трясъка отворих със замах жабката и сграбчих пищова, който носех и в Мексико, макар да не бе потрябвал. Когато е с Линда, човек не бива да рискува.

По-ситният се затича. Другият още седеше в прахта. Изскочих чевръсто от колата и стрелях над главата му.

Той се закова на два метра от мен.

— Вижте, милички, Липи желае да разговаря с мен, а това няма да се осъществи, ако съм тъпкан с олово. И никога не размахвайте патлаци, щом нямате намерение да ги пускате в действие. Аз, за разлика от вас, имам.

Високият се изправи на крака и прибра намусено желязото си. След миг и другият последва примера му. Отидоха да си огледат колата. Аз дадох заден и изравних флийтуда с техния буик.

— Ще отида при Липи — рекох. — Има нужда от съвет. Не умее да подбира служителите си.

— Жена ти си я бивало — злобно се обади дребният.

— И всеки нещастник, който я докосне, може да се смята за кремиран. Сбогом, смрадльо. Ще те видя на гробищата.

Газ и флийтуда го нямаше. Свих в нашата улица, която, като всички в квартала, беше задънена, с високи хълмове отстрани, опиращи в планината. Спрях пред къщата и слязох да огледам пораженията. Бронята беше леко изкривена — почти незабележимо, но прекалено много за дама като Линда. Влязох и я намерих в спалнята, загледана в роклите си.

— Виждам, че си се размотавала. Още не си пренаредила мебелите.

— Любов моя! — метна се тя отгоре ми като център нападател. — Къде беше?

— Блъснах флийтуда в друга кола. Обади се да ти доставят още няколко.

— Как стана това? Ти поне внимаваш като караш.

— Нарочно я блъснах. Собственикът на клуб „Агония“, някой си Липшулц, ме спря, като излизах от кантората на посредника. Искаше да говори по работа, но аз бързах. Като се прибирах, двама малоумници с пищови ме настигнаха и взеха да ме убеждават. Аз пък ги треснах.

— Добре си направил. Пада им се. Какъв посредник?

— На недвижими имоти, с карамфил в петлицата. Не ме понита какво е станало с колата ти.

— Престани с тази „моя“ кола. Тя е на двама ни. Сигурно не личи. И без това щях да поръчам една с четири врати за вечерно време. Обядвал ли си?

— Не забелязах да се притесниш, че можеха да ме застрелят.

— Бях се замислила за друго. Баща ми всеки миг ще довтаса и ще започне да изкупува града. Знаеш колко държи на саморекламата.

— Напълно е прав! Не срещнах човек, който да се зачуди кой съм — включително една изумително красива полицайка.

— Явно владее джудо — разсеяно подметна Линда.

— Не използувам мускули в отношенията си с жените.

— Кой знае. Аз определено си спомням, че бях вкарана насила в нечия спалия.

— Ами, насила. Едва те удържах.

— Кажи на Тино да ти даде да хапнеш. Ако продължим в този дух, ще забравя, че си подреждам роклите.