Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Тази нощ спах в стаята за гости. Сутринта излязох рано. Пих кафе в едно заведение в Ривърсайд, в което продаваха освен това пълнени със сирене мексикански палачинки и ключодържатели с „истински“ кюлчета злато. Докато карах към къщата на Мюриъл Валънтайн, пустинята ми изглеждаше по-сурова от всякога. Почвата ми се видя спечена и ерозирана като сприхава стара вдовица, а кактусите като че ли имаха по-непукистки вид от вчера. По неприветливото безучастно небе нямаше нито облаче и горещината вече напираше, суха и неотстъпна. Отвори ми млад прислужник и ме накара да чакам в антрето, докато повика госпожа Валънтайн.

Тя най-сетне се появи, неприветлива като пустинята. Очите й бяха зачервени и подпухнали, устните — стиснати.

— Няма го — каза направо. — Търся съпруга ви.

— Разбрах. Не знам къде е.

Връхчето на езика й се стрелна, докосна долната устна и се скри.

— Кога замина?

— Още на другия ден, след като го докарахте.

— Сигурно разбрахте, че Липшулц е убит.

— Да.

— А знаете ли, че работи за баща ви?

Тя се дръпна назад, като че ли й заврях змия в лицето.

— Баща ви е собственикът на клуб „Агония“ — добавих.

Нищо не каза. Гледаше ме с изопнато лице и само от време на време прекарваше език по долната си устна. Аз също я гледах. Стояхме и се гледахме. Накрая се обърнах, излязох и затворих след себе си. Тя явно се чувствуваше по-зле и от мен. Влязох в олдса, постоях известно време, загледан в нищото, дадох газ и потеглих към Лос Анжелос.

Ейнджъл беше на верандата, впила очи в брега. На чинийка до нея съхнеше препечена филийка, а чаят в чашата беше почернял от киснещата се вътре торбичка с провесено етикетче. Седеше в люлеещ се стол, обвила с ръце вирнатите нагоре колене, върху които подпираше брадичка. Столът леко помръдваше, но тя не се люлееше.

— Няма го — каза, щом ме видя.

— Него ли чакаш?

— Да. Не отидох на работа. Не съм в състояние. Трябва да съм тук, в случай че се появи.

— Изгубих му следите. Вече не е там, където го оставих.

Столът помръдна, но Ейнджъл нищо не каза.

Шумът на прибоя, притъпен от пясъка, ме притискаше в гръб. По брега сновяха хора. По-нагоре огромен багер разчистваше дюните, освобождаваше терен за ново игрище.

— Той е мекотело, нищожество, Ейнджъл. Не те заслужава.

— Обичам го — каза тя и сви рамене.

Столът отново се люшна, после застина.

Мислех си за Мюриъл, за лицето й, измито от всякакви чувства, но тъй наранено. Погледнах Ейнджъл. Ще прости ли и това — другата жена? Господи, та тук става дума за втора съпруга! Този непрокопсаник имаше две жени, и двете луди по него! А аз в най-скоро време нямаше да имам нито една.

— Според теб къде може да бъде?

Поклащане на главата.

— Знам само, че ще се върне. Рано или късно.

— Аз вече не съм убеден, Ейнджъл, че той не е убил Липи.

— Изключено.

— А ако е убил Липи, нищо чудно да е убил и Лола.

Тя само поклати повторно глава — мрачно, без да откъсва очи от брега.

Друго нямаше какво да кажа. Ако е убил Лола и е избягал с моя помощ, бях вътре за убийството на Липи колкото и самият той. Усмихнах й се накриво и си тръгнах. Хвърлих един поглед назад — продължаваше да седи неподвижно, загледана в океана.

Отидох да навестя Бърни Оулз. Беше си в килийката. Празно бюро с телефон, въртящ се стол, шапка, окачена за кука на вратата.

— Харлан Потър ли ти спаси кожата? Или издълба тунел?

— Потър — отвърнах.

— Бас ловя, че той и щерка му са примрели от радост.

— Трябваше да им правим изкуствено дишане.

Седнах на простия дървен стол срещу бюрото му. По стените нямаше картини, писмени похвали в рамки, нито дори прозорец. Оулз беше убил, доколкото знам, поне девет души, някои от тях — както са си мислели, че го държат на мушката. А ето, че кабинетът му беше безличен като келнер.

— Не ми изглеждаш добре, Марлоу. Сякаш нито си спал, нито си ял като хората.

— Лес Валънтайн и Лари Виктор са едно и също лице.

Той седеше килнал стола назад, единият крак, подпрян на извадено чекмедже. Свали обаче крака, завъртя се в стола и стъпи здраво на пода, с двата крака.

— Това сигурно ли е? — Виждах как предъвква новината. — Не бяха ли женени и двамата?

— Бяха.

— От колко време знаеш?

— Отпреди убийството на Лола Фейтфул.

— Ако ни беше казал, Липшулц можеше да е жив.

— Прав си.

Оулз се размърда в стола, сплете пръсти на тила и пак опря крак на чекмеджето.

— Пустинникът Марлоу — рече. — Зоркото око на кинозвездите.

Премълчах. Бях си го докарал с честен труд.

— Не смяташ ли, че този път кри картите, докато стана твърде късно? Че заради теб очистиха човек? Липи си го просеше повече от всеки, ако питаш мен, но този път можеше и да отърве кожата.

— Никой не заслужава такъв край, Бърни.

— Ами да, защо не пролееш някоя сълза? И докато ревеш, би ли ми обяснил защо ни държа досега в неведение?

— Защото не мислех, че е той.

— Не си мислил… Кой те е назначил да вземаш такива решения? Та това е полицейска работа, момчето ми!

— Той е несретник и мухльо, но жена му е прелестно момиче, което го боготвори.

— За коя жена става дума?

Свих рамене.

— Ще стигна и дотам. Все още не съм сигурен, че е той, но трябва да призная, че колкото повече се замислям…

— Значи се завираш между шамарите заради случаен човек, само защото има прелестна женичка?

— Изглеждаха толкова щастливи, Бърни. А това е рядко явление. И си рекох, че ако го докопате, ще го хвърлите в пандиза преди адвокатът му да успее да си отвори чантата.

— Знаеш, че не съм такъв човек, Марлоу.

— Знам, Бърни, но знам също, че няма да обърнеш гръб на удобен случай като този. Скарал се с жертвата малко преди да я убият, миналото му, меко казано, не е безупречно…

Обърнах длани нагоре и разперих ръце.

— Според бармана, скандалът с Лола избухнал, след като тя му показала някаква снимка. Да знаеш нещо по въпроса?

— Лари държеше папка със снимки на голи жени. Открих ги, докато претърсвах студиото.

— Сега ги няма. Чии бяха снимките?

— На разни жени, в предизвикателни пози. От онези, за които преди двайсет и пет години можеха да се вземат доста пари.

— Сега обаче ще протегнеш крака от глад, ако разчиташ на това. Стават само за шантаж.

Свих рамене.

— Окей, Марлоу, сега да чуем всичко от началото — бавно, с подробности, всичко да ми се изясни. И след като чуя цялата история и се уверя, че този път не ме мотаеш, ще повикам стенографката да повториш всичко пред нея.

И като навири крака върху бюрото, той си килна стола назад до край и преплете пръсти на корема си.

— Почвай! — нареди.

Разказах му, кажи-речи, всичко, пропуснах да спомена само за снимката на Сондра Лий, която си беше в багажника ми. Когато стигнах до Блакстоун, Оулз подсвирна. Накрая каза:

— Все още ли си убеден, че Лари, или Лес не е убиецът?

— Не знам, Бърни. Дойдох и ти разказах каквото знам. И на двамата ни е известно, че щом Блакстоун научи, че дъщеря му има за мъж един двуженец, Валънтайн няма да го бъде.

— Дребна работа за Еди Бързата Ръка. Можем да ти предявим следните обвинения: пречене на разследването, подпомагане на престъпник, съучастие в убийство, получаване на сведения по незаконен начин и глупост колкото за три овци.

— Закъснявам и с връщането на една книга от библиотеката. Сега вече всичко си признах и камък ми падна от гърдите.

— Марш да не те виждам.

— А стенографката?

— Не ми трябва стенографка. Но ако те зърна само да сгазиш някъде тревата, Марлоу…

И той махна с ръка. Така се гони досадна винена мушица.

Станах и излязох.