Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Издателство: „Интерпринт“, София, 1991

Съвместно издание със списание „Панорама“

Raymond Chandler and Robert B. Parker, POODLE SPRINGS

G. P. PUTNAM’S SONS, New York 1989

© Robert B. Parker, College Trustees Ltd. and Philip Marlowe B. V.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
АвторРеймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание1989 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПлейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година. Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: „История от Пудъл Спрингс“. Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено „Реймънд Чандлър говори“, съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.[неработеща препратка]

Външни препратки

ДЕВЕТА ГЛАВА

Нямах сили да шофирам три часа обратно до Пудъл Спрингс, затова хапнах една пържола в закусвалнята на Ла Сиенега и се установих за през нощта в смотан капан за хлебарки на булевард „Холивуд“, където, ако пуснеш двайсет и пет цента в специалния автомат, леглото се друса една минута. Нямаше обслужване по стаите, но мъжът от регистрацията обеща да ми продаде срещу долар половинка ръжено уиски.

Посръбвах от уискито, докато разговарях с Линда по телефона. Сетне заспах и сънувах пещера с полуотворена дъсчена врата, а от тъмата се носеше непрестанен кикот.

Сутринта взех душ и се обръснах, закусих яйца с препечени филийки в закусвалнята на Шуоб и обърнах три чаши кафе. Натъпках си лулата, запалих, качих се в олдса и бавно подкарах към Лоръл Каньон. При булевард „Вентура“ се включих в Път 101 и потеглих на запад през планините на Санта Моника, после на север, покрай брега.

Сан Бенедикт изглежда така, както според туристите трябва да изглежда Калифорния. Бели хоросанови къщи с червени керемидени покриви. Океанът кротко се плиска в брега, където хрисими палми растат в парка в дълги и стройни редици.

Търговската палата се намираше сред грозд от псевдоиспански постройки, нечия нескопосана представа за хасиенда, на около две преки от брега, горе на билото. Плешивият чиновник беше с ръкавели и тиранти, а димящата в устата му зловонна пура не струваше и петте цента, които бе платил за нея.

— Казвам се Марлоу — представих се аз. — Вчера се обадих да питам има ли тук филмова компания, която да снима.

Плешивият извади пурата от устата си, за да отговори:

— Аха, аз лично разговарях с вас, ей тук съм отбелязал — взря се гордо в отворената тетрадка-дневник. — Компанията се казва НДН и снима „Мрачно приключение“, както ви казах.

— А знаете ли къде са днес?

— Как да не знам! Всеки ден ги караме да ни уведомяват, за да отбиваме движението или да насочваме хората към снимачната площадка, според случая.

— Умно.

— Кое от двете ви интересува?

— Снимачната площадка.

— Я да видим къде са. — Той разрови купчината книжа върху бюрото си. Листовете бяха скачени с голяма метална скоба. Облиза палец. — Днеска снимат… — Прелисти няколко хартийки, повторно близна пръст, обърна на една циклостилна страница, зачете се за миг. — Снимат на ъгъла на Секвоя и Есмералда. То е едно игрище. — Вдигна очи към мен с широка дружелюбна усмивка и прехвърли пурата в другия ъгъл на устата. Зъбите му, когато се усмихна през вонята, бяха жълти. — Спускаш се в ниското, сетне вляво шест преки покрай водата, няма начин да не ги видиш. Наоколо не можеш се размина от техните коли, фургони и какво ли не.

Благодарих, излязох, върнах се по обратния път, свих вляво и продължих по бреговата линия. Плешивият излезе прав. нямаше начин да ги подмине човек.

Паркирах зад един камион, накамарен догоре с апаратура, и влязох на снимачната площадка. Колкото пъти съм ходил по такива места, съм се изумявал от лесния достъп. Никой не ме попита кой съм. Никой не ми нареди да се разкарам. Никой не ми предложи пробни снимки. Спрях някакъв човек до фургончето за закуски. Беше без риза и голото му шкембе преливаше над късите панталони.

— Кой ви е началникът? — попитах.

— Ама че въпрос. Ти от студията ли си?

— Не, търся един човек. Кой отговаря за личния състав?

Събеседникът ми сви рамене.

— Джо Кинг е продуцент на филма.

— Къде да го намеря?

— Последно го видях при оператора. — Понеже и в двете ръце държеше по една картонена чаша кафе, тръсна шкембе по посока на камерите. — Ей там, където са прожекторите.

Тръгнах накъдето ми каза и се запровирах през омотани кабели и стърчащи генератори. Екипът явно беше пристигнал още с росата, защото пръстта беше окаляна, тревата — стрита в калта от апаратурата и хората, които я бяха инсталирали. Филмите оставят мръсотия и бъркотия дори преди да са започнали да ги снимат.

Няколко души се бяха скупчили зад камерите, а главният оператор оправяше нещо по прожекторите.

— Кой от вас е Джо Кинг?

Към мен се обърна висок млад мъж. Гъвкав, с подвижни стави, излъчващ невероятна вродена невъзмутимост. Имаше очила с кокалени рамки, а ръкавите на бялата му официална риза бяха навити над лактите.

— Аз съм Джо.

Показах му фотокопие на калифорнийското си разершително, скътано зад целофановата преграда на портфейла ми.

— Казвам се Марлоу. Търся един фотограф — Лес Валънтайн.

Кинг внимателно огледа разрешителното, сетне вдигна очи към мен — дружелюбно, сякаш сме на излет.

— Нищо не ми говори това име.

— Казаха ми, че прави рекламните снимки.

Той поклати глава.

— Не, имаме си щатен фотограф от студията. Гъс Джонсон. Не познавам никакъв Лес Вал… как беше…?

— Щяхте ли да знаете със сигурност, ако работеше тук?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Защо не поостанете да видите как снимаме. Звездата ни е Елейна Сейнт Сиър.

— Имам снимка на Теда Бара[1] в колата. Ще си я гледам на връщане.

Кинг сви рамене и пак се обърна към камерата, а аз тръгнах към колата.

Докато карах край брега, мислех за няколко неща. Първото и най-важно Лес Валънтайн не бе това, за което го представяше жена му. Или за което той се представяше. Нямаше ателие в Лос Анжелос. Не беше фотографирал Сондра Лий. Не правеше снимки в Сан Бенедикт. След два дни по следите му знаех за него по-малко, отколкото в началото.

Бележки

[1] Американска актриса от нямото кино, от периода на Първата световна война. — Б. пр.