Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Бяхме в стаята за разпити в полицейското на Пудъл Спрингс. Освен мен, специалния, гост, присъствуваха една стенографка с коса като розово фламинго, сержант Уайтстоун от Пудъл Спрингс, Фокс, лейтенант Уилтън Кръмп, главен следовател на Ривърсайд, и гвоздеят на програмата Бърни Оулз. Кръмп беше със закръглени рамене, дълги ръце и къс врат, с широк и плосък нос между свинските очички. Китките на ръцете му бяха целите в косми. Беше се издокарал в черен костюм с жилетка и борсалино на главата, килнато на тила.

— Дай да се разберем, Марлоу — започна той. През цялото време дъвчеше тютюн и плюеше в картонена чаша, която стискаше в ръка специално за целта. — Известно ми е, че си зет на Харлан Портър и държа да те осведомя, че това не ми прави никакво впечатление.

— Жалко! — разочаровах се аз. — Тъкмо щях да те каня на танц.

Както държеше чашата в лявата си ръка, той бръкна с дясната под сакото си и измъкна плетен кожен каиш. Показа ми го с усмивка — широка, гадна, изплескана с тютюн усмивка, и леко се плесна по хълбока с каиша.

— Не разполагам с много време, Марлоу. И нямам никакво време за шегички и игрички. В течение на една кратка седмица намираш два трупа и двата — застреляни в главата с малокалибрен пистолет. Имаш ли да кажеш нещо по въпроса?

— Късмет и толкоз.

Кръмп се плесна отново по бедрото и се наведе към мен. Дъхаше на човек, пийнал уиски, а след това смукал сен-сен. Беше толкова близо до мен, че забелязах червените жилки в очите му.

— Внимавай, Марлоу! — гласът му издаваше, че едва се сдържа. — Много внимавай.

Усмихнах се вежливо.

— Значи ние сме тъпи полицаи — продължи Кръмп, все тъй долепен до мен, — а ти умното, богато, частно ченге знаеш неща, за които ние и представа си нямаме.

— Не съм богат — поясних аз. — Жена ми е богата.

Кръмп продължи, все едно че нищо не съм казал.

— Само че съобразихме да си зададем въпроса, дали пък не съществува връзка между двата трупа. И дали не разправяш едно на ченгетата в Лос Анжелос, а на нас друго. Лейтенант Оулз например, толкова силно си зададе тези въпроси, че си направи труда да пристигне чак тук, след като му се обадихме и го известихме, че сме имали удоволствието да разговаряме с теб.

Оулз се беше облегнал на отсрещната стена, нахлупил шапка до очите, кръстосал ръце пред гърдите.

— И нека попитаме също така — обади се гой, — докато Кръмп не ми е изкарал и на мен ума, какво търсиш на Уестърн и Сънсет в три и половина през нощта с Ейнджъл Виктор, която случайно се оказва съпруга на главния заподозрян в убийството на Лола Фейтфул.

— Ако не ми даде задоволителни отговори — намеси се Кръмп, — няма да мине само с едно сплашване.

И изгледа кръвнишки Оулз, след което прехвърли същия поглед върху мен.

— Ако убедиш този смрадлив лешояд Да не се завира в лицето ми — обърнах се към Оулз, — може и да поговорим.

Все тъй наведен към мен, Кръмп ме плесна с каиша отстрани по коляното. Болката прониза крака ми и в двете посоки и стигна до слабините. Кракът ми моментално запулсира. От ъгъла на устата му се проточи тютюнева лига.

— Смрадлив лешояд, значи! — изсъска той.

Все тъй облегнат с кръстосани ръце на стената, Оулз произнесе спокойно:

— Прибери бича, Кръмп.

Кръмп се изправи и го изгледа убийствено:

— Върви по дяволите! Той е мой затворник!

Оулз измъкна една от почти невидимите си пури, пъхна я в уста и запали. Сетне се отлепи от стената, прекоси разхлабено стаята и застана точно пред Кръмп с лице, почти опряно в неговото. Докато говореше, от устата му излизаше пушек.

— Или ще разкараш бича — произнесе тихо и кротко, — или ще го прекарам през зъбите ти.

Кръмп политна леко назад, като че ли някой го бутна. Около миг и двамата мълчаха, все тъй почти долепени един до друг. Кръмп пръв не издържа:

— О, по дяволите!

И като скри каиша в задния си джоб, рязко се обърна и напусна стаята. Оулз се усмихна, като че ли само той беше чул някакъв виц, и се върна на предишното си място, да подпира стената.

— Дай сега да поговорим като хората, Марлоу. Спокойно, за никъде не бързаме. Цялата нощ е пред нас. Фокс ще представлява Ривърсайд.

Извадих цигара, запалих и вдишах дълбоко дима. Може би беше време да се разтоваря, да им разкажа онова, което не им беше известно, да ги пусна да се оправят, а аз да се прибера у дома и да си пийна няколко гимлета в компанията на жена си. Щом разберат, че Лес е дължал на Липи пари, че Лес е също така Лари с когото Лола се е карала, преди да свърши като труп в неговото студио, всичко ще си дойде на мястото. Лари ще се разкара, Мюриъл ще остане пак сама, а Ейнджъл с големите очи и сладката усмивка…

— Липи имаше двама телохранители, които му ходеха по петите — казах. — Който го е пречукал, първо е трябвало с тях да се справи.

Оулз нито помръдна, нито се обади.

— Според мен е жена — продължих. — Първо калибърът на пистолета, второ близостта. Липи е бил обърнат с гръб. Скочът беше върху бюфета, явно се е канел да пийне. Но чашата е само една. Може да е имал любовна среща, която е свършила зле.

Оулз свали шапка и я хвана за периферията, отпуснал ръка покрай тялото. Пуретата беше все тъй в устата му, но той заговори без да я вади:

— И ние разбираме от тези работи, Марлоу. Можем да си направим изводите и без теб.

Свих рамене.

— Това е единственото, с което разполагам, Бърни.

Той взе да се потупва с шапката по бедрото, измъкна пурата, избута с език парче тютюн изпод горната си устна и го изплю предпазливо в ъгъла на стаята.

— Да откриеш два трупа за една седмица може да е случайно, но за трийсет и две години полицейска работа за пръв път попадам на чак такова съвпадение.

Не намерих какво да кажа. Затова премълчах.

— Ние полицаите никак не обичаме съвпаденията, Марлоу. Те наникъде не водят. Да вярваш в тях е все едно да вярваш в задънени улици. А ченгетата мразят задънените улици, Марлоу.

— Знам. И на мен не ми харесва. Пречи ми на съня.

— А ти не просто откриваш два трупа за една седмица, ами го правиш докато издирваш Лес Валънтайн, който да вземе да се окаже зет на Клейтън Блакстоун.

— А Клейтън Блакстоун явно те смущава с нещо.

— Аха. И мен не ме лови сън.

Отиде при едно от издрасканите кленови бюра и пусна пурата си в книжна чаша, до половината с кафе. После пак ме погледна:

— Вече нямаш клиент. Няма кого да пазиш. Освен себе си, разбира се.

— Друго не мога да ти кажа, Бърни.

— Може би трябваше да го оставите на Кръмп, той да се разправя с него — обади се Фокс.

— Кръмп е главорез с полицейска значка. Не го понасям — отвърна Оулз.

Всички замълчахме. Розовокосата стенографка беше готова да записва, само дето нямаше какво.

Оулз въздъхна.

— Добре, Марлоу. — После се обърна към сержант Уайтстоун. — Може ли да използвам пандиза ти?

— Разбира се.

— Прибери го тогава. Да покисне в килията. Току-виж си опреснил паметта.

— Какво обвинение ще му предявим?

— По твой избор — отговори Оулз. — Все ще ти хрумне нещо.

След което си сложи шапката и излезе.