Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Издателство: „Интерпринт“, София, 1991

Съвместно издание със списание „Панорама“

Raymond Chandler and Robert B. Parker, POODLE SPRINGS

G. P. PUTNAM’S SONS, New York 1989

© Robert B. Parker, College Trustees Ltd. and Philip Marlowe B. V.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
АвторРеймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание1989 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПлейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година. Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: „История от Пудъл Спрингс“. Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено „Реймънд Чандлър говори“, съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.[неработеща препратка]

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

В шест сутринта ми донесоха топло кафе и стара кифла. Седнах и хапнах. Главата ме болеше, коляното пулсираше ритмично. Докоснах мястото, където ме цапардоса Кръмп. Беше подуто и натъртено. Стомахът ме присвиваше, докато пиех кафето. Бях спал най-много два часа.

Към десет и половина по коридора се зададе друг пазач и спря пред моята килия.

— Окей, Марлоу, свободен си.

Надигнах се сковано и закуцуках след него по коридора, после нагоре по стълбите до приемната. Там ме чакаха Линда и някакъв тип в бял костюм и ярка риза.

Мъжът каза:

— Господин Марлоу, аз съм Хари Симсън. Съжалявам, че толкова се забавихме, но трябваше да чакаме да отворят съда, за да ни издадат документа за освобождаването ви.

Беше загорял от слънцето, обут в лъскави черни обувки със златна верижка, прекарана през езика на всяка. Ризата му беше разкопчана почти до пъпа и гърдите му приличаха на дъска за пране, от едновремешните. Космите по гърдите бяха побелели. Имаше гъсти мустачки, а в твърдата чуплива коса забелязах още бели косми. На малкото пръстче на едната ръка имаше пръстен. Пудълспрингски адвокат. Още малко и ще започне да ми вика „миличък“.

Линда стоеше малко зад него. Уста не отваряше. Очите й се бяха вкопчили в мен и почти физически усещах тежестта на погледа й. Взех си обратно вещите, подписах разписка за получаването им и тримата си тръгнахме. Зад нас не прозвучаха сирени. Кадилакът на Линда беше паркиран до надписа Паркирането забранено. Само за полицейски коли, редом с открит мерцедес, за който веднага се досетих, че е на адвоката.

— Твоята кола къде е? — попита тя.

— Отзад.

— Ще дойдеш с мен, а после ще пратя Тино да я докара. Видът ти е ужасен.

Едва ли обаче колкото самочувствието ми.

— Може да ви викат на съд — обади се Симсън. — Ще се опитам да предотвратя каквото мога, но не гарантирам, макар че името на господин Потър все нещо означава.

— Повече от моето.

Линда отвори дясната врата на кадилака.

— Влизай, мили.

— Да предам ли нещо на баща ви? — попита адвокатът.

— Само му благодарете. Аз ще му се обадя по-късно. Тя заобиколи колата, пъхна се зад кормилото и ние потеглихме.

Когато пристигнахме у дома, ми рече:

— Изкъпи се и поспи. После ще говорим.

Бях прекалено уморен, за да й противореча. Направих каквото ми каза, само че в обратен ред.

В шест часа вечерта се чувствувах вече почти човек. Изкъпан и избръснат, седях край басейна по копринен халат и притисках до коляното си гумен контейнер с лед. Тино ми поднесе двоен гимлет с водка и лед, единичен за госпожата. Гимлетът имаше сламен цвят и беше бистър като сълза в квадратната чаша от дебел кристал. Ветрецът, който придружи здрачаването, вълнуваше леко повърхността на водата. Потопих нос в гимлета и усетих как нервните ми окончания се разхлабват до пълно облекчение. Погледнах Линда. Седеше странично в шезлонга, опряла крака на каменния под, приведена напред, обвила чашата в ръце, събрала колене.

— Татко е бесен — каза.

— Много важно — отговорих аз.

— Той те измъкна от пандиза.

— Много важно — повторих. — Ти как си?

Жена ми бавно поклати глава и наведе очи към чашата, като че ли на дъното й щеше да намери отговора, който не й идваше на езика.

— Не ми е за пръв път, Линда. Риск на професията. Също както скуката и дюстабана.

— В полицията казаха, че си пречел на разследването.

— В полицията казват, каквото им отърва. Искаха да научат от мен нещо, което не можех да им кажа.

— И затова те напъхаха в затвора? Законно ли е?

— Вероятно не, но постоянно го правят. След време започваш да им влизаш в положението.

— А законно ли е да не им кажеш каквото знаеш?

— Отговорът е пак същият. Не можеш да си вършиш работата и да запазиш самоуважение, ако оставиш на полицията да решава как трябва да постъпваш.

— Откровено казано, не виждам как е възможно едновременно да си вършиш работата и да уважаваш себе си.

— Понеже е свързано с периодични отбивки в затвора ли? Или защото съм принуден да имам вземане-даване с нисшите съсловия?

— По дяволите, Филип, не е честно! Не нося вина за богатството на баща си!

— Така е, права си. Но и аз не съм виновен. В едно нещо обаче можеш да си сигурна — в страна като нашата няма начин да натрупаш в хралупката колкото Харлан Потър, без да минеш тук-таме по диагонала и да нарушиш някои правила, или без да прекараш поне част от времето си в компанията на хора, с които не би яла хляб и сол.

Линда заклати бързо-бързо глава.

— Нищо не знам за това. Не искам и да знам. В едно обаче съм сигурна — че ние с теб не сме женени в смисъла, в който аз го разбирам. По цели нощи те няма. Нито знам къде си, нито какво вършиш. Може да те убият без изобщо да разбера. Събуждам се сутринта и научавам, че си в затвора. Моят съпруг. Тук. В затвора на Спрингс.

— Какво ли ще ти съобщят по обяд?

— По дяволите, Марлоу, не бъди сноб на тема бедност! Това са мои приятели и тяхното мнение значи нещо за мен. Искам и за теб да започне да означава нещо. Ще ми е неприятно, ако разбера, че ми се надсмиват зад гърба заради теб.

— Те от всяко положение ще ти се подиграват. И не защото съм частен детектив, не защото съм прекарал нощта в затвора. Ще се смеят, защото съм неудачник. Защото нямам пари. В тази наша велика република по това се съди за човека, миличка.

— Но аз имам пари, достатъчно и за двама ни!

— Поради което, както се опитвам от известно време да ти обясня, не мога да ги ползувам. Единственият начин да се спася от провала е, като запазя свободата си, като съм съвършено волен, единствен господар на себе си. Аз, Марлоу, сър Галахад от тинята. Аз решавам какво да правя. Никой не може да ме купи, да ме насили да действувам против волята си, дори с любов. Ако имаш пари, си постигнал много, но с цената на какво?

Речта беше твърде дълга за мен. Прокарах я с малко гимлет. Не помогна. Гимлетите са за ранни следобеди в тихи барове, където масите са лъснати, светлината се процежда през бутилките, а барманът е с колосана бяла риза, със запретнати ръкави. На чаша гимлет трябва да се държите за ръце през масата, нищо да не казвате, а всичко да си знаете. Оставих чашата върху бамбуковата масичка. Линда дори не бе докоснала своята, използуваше я само да се взира в нея.

— Когато си легнем — каза тя монотонно, — ако случайно си у дома, върху скрина до портфейла и ключовете от колата ти има пистолет.

— Едно време спях с пищова между зъбите, но тук в пустинята реших, че не е толкова опасно.

Тя вдигна очи от гимлета и ги впери в мен.

— Нищо няма да излезе — каза накрая и стана, все тъй с чашата в ръце. — Не казвам, че тя си виновен, просто виждам, че не се получава.

Обърна се и влезе в къщата.

Вдигнах почти недокоснатия гимлет и го погледах известно време, без да пия, след което с едно отмятане на китката го лиснах върху плочника, грижливо захлупих празната чаша на масичката, облегнах се в шезлонга и се заслушах в топенето на леда о коляното ми.