Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Линда много мрази да ме няма цяла нощ. И аз самият не обичам, но какво можех да направя. След като обсъдихме този въпрос през по-голямата част от предиобеда, хапнах няколко яйца и легнах да си отспя. Когато се събудих, минаваше четири. Изкъпан и избръснат, ухаещ като пустинно цвете и неуязвим като броненосец, аз потеглих към клуб „Агония“ да докладвам на работодателя си.

В светлината на ослепителното слънце паркингът беше също тъй пуст, както при предишното ми идване. Паркирах на старото място под вертикалната решетка на крепостната стена и минах през същата врата, която пак беше открехната. Това, изглежда, е почеркът на Липи — да държи казиното постоянно отворено за всеки балама. Липсваха само двамата главорези. Липи ставаше небрежен. Прекосих игралната зала и почуках на кабинета му. Отговор не последва. Едва ли биха оставили входната врата отворена, ако в клуба няма никой. Отново почуках. Все тъй нищо. Натиснах бравата. Вратата се отвори, влязох и го видях. Но още преди да го зърна, знаех каква гледка ме очаква. Климатичната инсталация беше забавила разложителния процес, но мирисът на смърт ме лъхна още с отварянето на вратата.

Липи седеше във въртящия се стол зад бюрото, с гръб към мен. Главата му отпусната, брадичката подпряна на гърдите. Ръцете му почиваха върху страничните облегалки, сковани от смъртта, пръстите бяха започнали да подпухват. Косата на тила се беше сплъстила от черната съсирена кръв. А към дъха на мъртвец се прибавяше мирис на опърлена коса. Изходното отвърстие на курушума беше почерняло. Заобиколих писалището и приклекнах пред Липи. Лицето му бе започнало да се подува.

Бавно се изправих и огледах стаята. Никакви признаци на борба, не видях и нещо да липсва. Върху бюфета имаше бутилка хубаво уиски, кофичка за лед с вода на дъното, чаша. Чекмеджетата на кантонерката бяха затворени и заключени. Не личеше да е правен опит да се отварят с желязо или нещо подобно. Върнах се в казиното и го обходих, а празнотата на залата бавно ме проникна. От двамата телохранители нямаше и следа. Вероятно се бяха наредили вече пред борсата на труда.

Въздъхнах шумно в пустотата на казиното. Може би съм сбъркал с професията. С моя талант да откривам трупове е трябвало да стана погребален агент. Върнах се в кабинета. Липи, изглежда, си е седял най-спокойно, зяпал е през прозореца и се е любувал на пустинята, когато някой се е пресегнал през писалището с малокалибрен пистолет и му е теглил куршума. След което се появявам аз и го намирам. Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера на полицията. Поне в най-скоро време нямаше да съм сам.

Двама от патрулиращите по автострадата с ръмжащ на високи обороти мотор изпревариха с трийсет секунди двойката заместник-шерифи от Ривърсайд и с две минути полицейската кола от Пудъл Спрингс. Клубът беше извън тяхната юрисдикция, но това не им попречи да довтасат. Униформените се заеха да душат наоколо, да ме предупреждават нищо да не пипам, да оглеждат местопроизшествието и изобщо да си убиват времето до появата на двамата цивилни от Ривърсайд, придружени от лаборанти и кръглолик лекар-експерт.

Изявлението си направих пред някой си Фокс. Тъмнокос, с опъната кожа, вирнал слънчевите очила високо на челото си.

— Защо ми се струва, че съм срещал името ти в нашия бюлетин? Не беше ли открил труп някъде в Холивуд?

— Природна дарба, какво да се прави — отвърнах скромно. — В разгара на сезона откривам по два-три на ден.

— А може би не само ги откриваш?

— Как позна? Първо им пробивам черепите, ей-така, без повод, а сетне незабавно викам полицията и чакам да започне да ме подозира. А най-обичам да ме разпитват ченгета.

Фокс кимна и се загледа в бележките, които беше водил, докато аз говорех.

— И ние си падаме по тази работа. Нали няма какво друго да правим, освен да се наддумваме с второразредни частни ченгета от пустинята.

— Бях второразрядно частно ченге от Лос Анжелос, но се преместих тук след като се ожених.

— Много ни е провървяло. Значи твърдиш, че Липи те е наел да издириш негов длъжник.

Кимнах.

— Как се казва?

Не отговорих. Фокс пое дълбоко въздух.

— Марлоу, ако си успял да научиш нещо друго, освен как се наднича през хорските ключалки, би трябвало да знаеш, че става дума за убийство и този, който го е вързал, без да се издължи на Липи, е заподозрян. Укриването на името му е предостатъчно, за да ти отнемем разрешителното и да те хвърлим в дранголника.

Кимнах, защото беше прав. Така си бях заврял главата в торбата заради Лари Виктор/Лес Валънтайн, че се чувствувах като щраус с щръкнало нагоре дупе.

— Казва се Лес Валънтайн. Живее в Пудъл Спрингс.

Фокс погледна единия от пудълспрингските полицаи, младо момче с издути бузи и къса руса коса.

— Монсън, да познаваш някой от Спрингс на име Лес Валънтайн?

Монсън кимна и прошепна:

— Може ли да ви кажа нещо насаме, господин сержант?

Фокс повдиг на вежди и последва младока в другия край на стаята. Застанаха до вратата на кабинета и си казаха нещо тихо, а аз, докато чаках, извадих лулата, натъпках я и дори успях да запаля. Лекарят беше приключил с огледа на трупа. Влязоха двама по работни гащеризони с торба за мъртвеца и ниска платформа на колелца. Вкараха криво-ляво вкочанения Липи в торбата, дръпнаха ципа и си тръгнаха. На излизане Липи се блъсна в рамката на вратата.

Двамата приключиха поверителния си разговор и Фокс се върна при мен.

— Монсън каза, че този Валънтайн бил женен за дъщерята на Клейтън Блакстоун.

— Защо трябваше да го шепне?

— Също така твърди, че ти самият си зет на Харлан Портър.

— И това ли трябваше да се шепти?

— И двете. Не искаше да разбереш, че на нас, честните и почтени блюстители на закона, подобни неща все пак ни правят впечатление.

— Наистина ли се впечатлявате?

— Може би не, но някъде по веригата все ще се намери някой.

— За Харлан Портър няма какво да се безпокоите.

— Ами да, какво има да се безпокоим? На мен не ми пука, на теб не ти пука, а пък на шерифа, дето му предстои преизбиране наесен, дори никак. И докато продължава да не ти пука, би ли почакал в казиното, докато се оправим? Може да се наложи да продължим този разговор.

Чаках около час в игралната зала и си пушех лулата, докато лаборантите тичаха напред-назад, а Фокс през повечето време говореше по телефона.

Към седем и половина вечерта излезе от кабинета.

— Бихме искали да поприказваме още малко, господин Марлоу. Ще отскочим до Пудъл Спрингс, че е по-близо.

— Аз съм с кола.

— Монсън ще ви придружи.