Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Още рано-рано, преди да ме е притиснала жегата, бях на път, поел на запад, към Лос Анжелос. Марлоу, пътуващото ченге. Работи в Лос Анжелос, живее в Пудъл Спрингс. Двайсет часа на ден снове напред-назад по магистралите.

Пустинята беше безлюдна в този ранен час, само търкалящи се бодли, кактуси и някой друг ястреб, реещ се във висините в търсене на закуска. Минах покрай заведение, което предлагаше млечен шейк с фурми. Шейк с фурми! Единствените ми спътници бяха огромни тирове, които или профучаваха край мен по нанадолнището с въздушна вълна, която за малко да ме издуха от пътя или пък, едва пърпорещи, ми препречваха пътя по нанагорнищата.

В града небето изглеждаше високо и чисто. При Спринг Стрийт отбих от автострадата и паркирах. В градското управление под централното стълбище, има малка канцелария. Върху опушения стъклен панел на мърлявата врата пише с черни букви: ГЛОБИ ПАРКИНГ. Влязох. Напреки на стаята-дълъг тезгях, а зад нещо като парапет — три престарели чиновнички. Вдясно от тях — кабинки за индивидуално изслушване на глобените. За всичко опашка. Наредих се на опашка за гишето.

Чакащите бавно се придвижваха напред — старци с овехтели дрехи подаваха опърпани банкноти, напети мъже с елегантни костюми плащаха с чекове и се правеха, че им губят времето с тези глупости и само им пречат на важните съвещания.

Служителката, за която чаках, беше толкова дебела, че главата й стоеше като забучена в раменете, а двойно-тройната гуша се сливаше с гръдния кош. Бялата й коса беше изплакната със синка, а докато издаваше квитанциите, пуфтеше с присвиркване.

Дойде и моят ред.

— Дайте глобата. Как ще платите — в брой или с чек? Усмихнах се, сякаш ей-сега ще направя предложение за женитба.

— Искам една малка услуга. Дори не вдигна очи.

— Само ако ми представите глобата.

Плъзнах по тезгяха листчето с номера на квитанцията, издадена на Валънтайн.

— Бихте ли ми казали къде е било извършено това нарушение?

— Ако ще се оплаквате или ще оспорвате глобата, минете зад парапета да говорите с някого от служителите.

— Нямам оплаквания. Искам само да науча къде е била издадена глобата. Издирвам един човек.

Опашката зад гърба ми взе да мърмори. Жената най-сетне ме погледна. Очи като топлийки и клюнест нос на кокошка.

— Ще плащате ли, че хората чакат?

— Това ли е единственият ми избор?

— Ти какво, номера ли ще продаваш?

— И дума да не става. Само ще си губя времето.

Обърнах се, пробих си път през тълпата и излязох. До централния вход имаше няколко телефонни автомата. Пуснах монета в единия и се обадих в служба „Глоби паркинг“. Отговори възрастен женски глас.

— Тук е Марлоу, от кабинета на шерифа в Енсино. Трябва да установя къде е издадена една глоба.

— Сега сме заети. Попълнете формулярите, както му е редът.

— Слушай, сестро, на мен тези не ми минават, това е важна полицейска работа. Размърдай си задника и веднага ми дай адреса.

Рязко поемане на въздух в другия край на жицата.

— Кой е номерът на квитанцията?

Продиктувах го и пак я подканих:

— По-живо, че работа ме чака.

Пауза, сетне същият глас, по-глух:

— Нарушението е било извършено пред сградата на Уестърн Авеню, номер 1254. И държа да подчертая, че тонът ви не ми харесва.

Затворих без коментар.

Номер 1254 на Уестърн Авеню се оказа между булевард „Холивуд“ и „Сънсет“, от западната страна на улицата, до едно мексиканско ресторантче. Триетажна сграда от тези, дето ги настроиха след войната, когато никой още не подозираше, че Холивуд ще се превърне в помийна яма, и си въобразявахме, че сме водещи в съвременната архитектура. Стъклен куб, чиито прозорци имаха нужда от едно хубаво измиване. Грапав алуминий разделяше стъклата на големи квадрати. Сградата приличаше на грозна кутия за хляб, чиято младост е попреминала.

На първия етаж, зад стъклена врата, фирма за недвижими имоти и застраховки. Възрастен мъж по риза, който спокойно можеше да е роден брат на чиновничката от градското управление, седеше прегърбен и се взираше в старовремска счетоводна книга. Червенокоса дама, сестра на същата чиновничка, но с десетина години по-стара, си лакираше ноктите зад едно бюро.

Вляво от тяхната врата — стълба за нагоре. Асансьор нямаше. На стената висеше указател за наемателите — черен панел, в чиито улеи се пъхат бели букви. Стъклото, което го покриваше, бе оплюто от мухите и помътняло от наслоения с годините смог. Никакъв Лес Валънтайн. Единият от десетте наематели на трите етажа се оказа фотограф. Лари Виктор, Художествени фотопортрети. Същите инициали, рекох си аз. Защо пък не?

Изкачих два етажа. Стълбището смърдеше на котки. Лари Виктор се помещаваше на третия етаж в дъното на коридора. През матовата стъклена врата се процеждаше мътна светлина. Видя ми се дневна, сякаш отсреща има прозорец или капандура. Надписът гласеше: Лари Виктор, Фотограф. Рекламни снимки. Портрети. Почуках. Отговор не последва. Натиснах дръжката — заключено.

Не носех колекцията си от шперцове, но в джоба ми имаше едно оръдие на труда, което бях задигнал от специалист по чужди сейфове и тавани. Приличаше на зъболекарски инструмент за почистване на зъбен камък, само че острието беше по-издължено. Пъхнах го в пролуката между ключалката и вратата и леко го завъртях, за да отслабя натиска на езичето. Ключалката беше с пружина и веднага поддаде. Затворих след себе си и се огледах наоколо.

Стаята ми напомни за кантората, в която съм прекарал половината си живот. Вехто писалище, разклатен въртящ се стол с разнищена възглавница на седалката, стара дъбова кантонерка, голям бял лист хартия, залепен за стената, два фотоапарата върху стативи с групирани край тях осветителни тела. Единият беше „Ролейфлекс“, другият — „Канон“, 35-милиметров. Светлината проникваше през мръсна капандура с гъста телена мрежа. Върху писалището имаше телефон и комплект писалка и молив от оникс.

Заобиколих писалището и седнах на въртящия се стол. Може да не е тази сграда, разбира се. Какво му пречи на Валънтайн да паркира тук, а да продължи пеша по булевард „Холивуд“ в търсене на кинозвезди. Или надолу по Сънсет, където пада живот. А може и да вземе такси за Бейкърсфийлд — там има и едното, и другото.

Ала все пак колата е била глобена тук, отпред, а в сградата има фотограф със същите инициали. Направих бърза инвентаризация на писалището. Най-отгоре имаше снимка на чернокоса жена, около двайсет и пет годишна, с големи тъмни очи. Чекмеджетата се оказаха тъпкани предимно със сметки, голяма част неплатени, включително други три глоби за неправилно паркиране. В средното намерих карта на голям Лос Анжелос, в долното ляво чекмедже имаше телефонни указатели, а в дясното — бутилка евтин скоч с липсващи сто и петдесет грама. Станах да преслушам кантонерката. В най-горното отделение — застраховка за лека кола, неотворено шише от същото уиски, пакет книжни чаши и голям жълт плик с метална закопчалка. Отворих го. Колекция лъскави снимки 20 на 25 сантиметра. Голи жени, изпълняващи разни номера, много от тях стари като света. Останалите две отделения се оказаха празни.

Взех плика, отнесох го със себе си при писалището, седнах пак на стола и се залових да разглеждам по-внимателно съдържанието. А то си беше чиста порнография, в големи количества, с доста добро фотографско изпълнение, някои заснети може би пред същия този бял лист хартия от дясната ми страна. Снимки на съешаващи се люде отдавна бяха спрели да гъделичкат либидото ми и тези нямаше защо да правят изключение. А дори да имаха шанс да стимулират нещо в мен, прекаленото изобилие би погасило всяка готовност на организма — като при преяждане със сладко.

Освен дето бяха чудесно осветени и фокусирани, обектите бяха и доста привлекателни. Известно е колко много актриси се озовават в Холивуд и не след дълго стават звезди, макар че повечето си остават звездички в очакване на голямата роля. Мъжете на снимките бяха само реквизит за жените — смътни фигури, често без лица, нищо повече от лампионите в дъното на стаята или крака на леглото, върху което се разиграва действието.

Запрехвърлях снимките, но на една се спрях. Ето я — по-млада, но не по-малко гола отколкото преди няколко дни. Сондра Лйй, позираща сама, подканваща, със същата усмивка и същите празни очи. Отделих я от купчината, свих я на руло откъм късата страна, прихванах я с ластик и я пуснах във вътрешния джоб на сакото. Прегледах снимките докрай, без да срещна друга позната, станах и прибрах плика в кантонерката. Отново се върнах при въртящия се стол, качих крака върху бюрото и се замислих. Съвпаденията се трупаха едно връз друго — фотограф, същите инициали, снимка на Сондра Лий.

Както разсъждавах, чу се стържене на метал върху метал, сетне и безпогрешното пъхане на ключ в ключалка. Нямаше къде да се скрия. Затова си останах така, с вирнати крака. Ключът се превъртя, вратата се отвори и в стаята влезе мъж с вид на мистър Южна Калифорния. Въздлъжка руса коса, сресана назад, загоряло лице, стройна фигура, средна височина. Облечен в кремаво спортно сако, бели панталони и черна риза с голяма яка, извадена над реверите. Закова на място, щом ме зърна, дръпна сепнато глава назад, повдигна вежди и се вторачи в мен. Побързах да го предупредя:

— Внимавай да не се объркаш. Аз не съм ти.

— Виждам. Тогава кой си, по дяволите?

— Първо ти кажи кой си.

— Аз?! Та това е моят кабинет!

— Аха! Значи си Лари Виктор.

— Позна. Но аз все още не знам кой си. Нито защо седиш на стола ми и как си влязъл тук.

— Малка гатанка, а?

Не беше затворил вратата, в случай че се наложи да си плюе на петите.

— Последно, ще се представиш ли?

— Марлоу ми е името. Издирвам един човек на име Лес Валънтайн.

— Да не си ченге?

— Не. Запознахме се на карти. Останах на два чифта, а той ми излезе с флош. Дадох му разписка за пет стотака, а той ми остави този адрес.

— И вратата ли ти остави отворена?

— Всъщност да — зееше цялата.

Виктор кимна.

— Ще имаш ли нещо против да си седна на мястото? — Станах и му отстъпих стола. — Май ще сръбна едно. Ще ми правиш ли компания?

— Защо не?

Той измъкна евтиния скоч от чекмеджето и наля в две картонени чаши. Отпих една глътка. Ставаше за разтривка против краста. Виктор гаврътна своето, наля си още три пръста, облегна се назад и взе да се прави, че не му пука. Междувременно пусна един кос поглед към кантонерката, после пак се обърна към мен.

— Интересна работа — рече. — Познавам един Лес Валънтайн.

— Не може да бъде.

— Не е чак толкоз невъзможно. И двамата сме от един бранш. Снимаме за киното и други всякакви реклами. Също и за модни списания. — Обиколих с поглед кабинета. — Защо да си троша парите по модни дрънкулки и обзавеждане — побърза да поясни той. — Като си разбираш от работата, не ти трябват лъскави мебели и холивудски прах в очите.

— Виждам, че не си губиш времето с такива глупости — казах аз и си изжабурках устата с още една глътка. Щом така и така ще го гълтам, поне да си полекувам венците. Виктор за разлика от мен нямаше вкусови затруднения със скоча. Вече си наливаше трета порция. Явно беше по-як отколкото изглеждаше.

— Та, както вече казах, познавам Лес. Добър фотограф.

— Къде е сега, знаеш ли?

— Чух, че бил в чужбина. — Повярвах, колкото вярвах, че пия „Чивас Рийгъл“. — Изпълнявал правителствена поръчка, май че в Китай.

И се облегна назад да се наслади на питието си. Светски мъж, който си убива времето докато черпи с уиски някакъв тип, проникнал с взлом в кабинета му. Непринуден и искрен като усмивка на начинаеща актриса.

— Познаваш ли Сондра Лий? Тя е фотомодел.

— Сони ли? Че кой фотограф не я познава? Тя е модел номер едно на Западното крайбрежие.

— Снимал ли си я?

— Не, не съм имал удоволствието. Всъщност веднъж ме питаха дали искам, но нали знаеш как става — тя поела едни ангажименти, аз — други, така и не успяхме да си засечем календарите.

— Дори като е била по-млада? — настоях аз. Не знаех накъде ще отведат всички тези въпроси. Просто се надявах нещо да изскочи от мътната вода.

Той поклати глава.

— Като е била млада, приятелче, и аз съм бил прекалено млад за тази работа. Все пак не забравяй, че Сони не е гимназистка.

Кимнах в знак на съгласие и успях да прокарам в уста още една малка глътчица. Запрехвърлях я от едната буза в другата, но това не помогна за вкуса на гнило.

— А какво ще кажеш за Мани Дипшулц?

Ако беше потресен, с нищо не се издаде. Леко сви устни и се загледа в ъгъла на стаята. Сетне поклати глава.

— Не познавам Мани Липшулц. А иначе — приятно име.

Съгласих се с него. И той беше приятен. Двама приятни мъже, седнали да се надлъгват в приятния летен следобед.