Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966


1

Трилоър Билдинг се намираше — и все още се намира — от западната страна на Олив Стрийт, недалече от Шеста улица. Тротоарът пред входа беше от черни и бели каучукови плочи и в момента ги вадеха, за да ги предадат на градската управа, а бледият гологлав мъж, който ми приличаше на надзирател, наблюдаваше работниците с вид на човек, чието сърце разкъсват на парчета.

Минах покрай него, прекосих пасажа с луксозните магазинчета и се озовах в просторно фоайе, цялото в златисто и черно. Компанията „Гилърлейн“ се намираше на седмия етаж, откъм улицата, а за да вляза вътре, трябваше да бутна двойния остъклен с огледала портал, обкован със светъл метал като същинска платина. Приемната бе застлана с китайски килими, стените бяха в убито сребристо, мебелите — с ъгловата, но доста сложна конструкция, а върху поставки и във високата ъглова витрина бяха изложени ръбести лъскави абстрактни малки пластики. Върху полички, платформи, островчета и издатини от блестящо огледално стъкло бяха наредени сякаш всички луксозни шишенца и кутийки, създадени от човешка ръка. Видях кремове, пудри, сапуни и тоалетни води за всевъзможни сезони и случаи. Имаше парфюми в източени плоски флакони — да ги духнеш, ще паднат — и в матови шишенца, превързани с изящни сатенени панделки — също като малки момиченца в час по танци. Гвоздеят на продукцията, изглежда, бе нещо много малко и семпло в тумбеста стъкленица с кехлибарен цвят. Беше поставено на височината на очите, пространството около него беше празно, а етикетът гласеше: „Гилърлейн Регал — шампанското на парфюмите“. Никакво съмнение — задължителен аксесоар за всяка жена. Една капка във вдлъбнатината на шията, и по нея като пролетен дъжд ще се посипят розови перли.

Дребна спретната блондинка седеше в най-отдалечения ъгъл пред малка вътрешна телефонна уредба, оградена с парапет и изобщо всячески обезопасена. А зад модерно бюро на една линия с вратите се мъдреше висока, стройна, тъмнокоса кукла, чието име според релефно щампования надпис на табелката, поставена пред нея, бе мис Ейдриън Фромсет.

Беше облечена със стоманеносив костюм, под сакото се виждаха тъмносиня риза и мъжка връзка в по-светъл тон. С ръбчетата на кърпичката, сгъната в малкото джобче на гърдите, можеше да се нареже хляб. Единственото й бижу беше верижката на ръката. Тъмната коса бе разделена на път и падаше на свободни, ала не бих казал небрежни вълни. Кожата й беше гладка, с цвят на слонова кост, веждите — доста сурови, а големите тъмни очи сигурно биха се стоплили в подходящо време и място.

Поставих обикновената си визитна картичка — без леката картечница в ъгълчето — върху бюрото и изявих желание да се видя с мистър Дерас Кингзли. Тя й хвърли един поглед и попита:

— Имате ли среща?

— Нямам.

— Много е трудно без предварително уговорена среща.

По този въпрос не можех да споря.

— По каква работа го търсите, мистър Марлоу?

— По лична.

— Ясно. А мистър Кингзли познава ли ви, мистър Марлоу?

— Едва ли. Може да е чувал името ми. Кажете му, че ме изпраща лейтенант МакГий.

— Мистър Кингзли познава ли лейтенант МакГий?

Тя постави картичката ми до купчина току-що напечатани фирмени бланки, облегна се назад, сложи ръка върху бюрото и почука леко със златно моливче.

Аз й се усмихнах широко. Дребната блондинка пред телефонната уредба наостри мидоподобните си уши и също се усмихна — едва-едва, кукленски. Имаше игрив вид и бе изпълнена с очакване, но й липсваше увереност — като коте, озовало се в къща, където не си падат много по животните.

— Надявам се, че го познава — рекох. — Но според мен най-добре ще си изясните това, като го попитате.

Тя побърза да парафира три писма, само и само да не ме замери с моливчето. Когато проговори отново, не ме погледна.

— Мистър Кингзли е на заседание. Щом имам възможност, ще му дам визитката ви.

Благодарих и отидох да седна в един стол от хромиран метал и кожа, който се оказа далеч по-удобен, отколкото изглеждаше. Времето минаваше, а приемната тънеше в мълчание. Никой не влезе, нито пък излезе. Изящната ръка на мис Фромсет се плъзгаше по бумагите, от време на време до слуха ми долиташе приглушеното цвърчене на котето зад телефонната уредба и тихото прищракване на щифтчетата, които тя пъхаше и вадеше.

Запалих цигара и придърпах един пепелник. Минутите минаваха на пръсти, с показалец върху устните. Заразглеждах отново приемната. За предприятие като това не може да се съди по наредбата. Може да печели милиони, а може и съдия-изпълнителят да чука вече на вратата, за да опише имуществото.

След половин час и три-четири цигари вратата зад гърба на мис Фромсет се отвори и от нея излязоха заднишком двама мъже, които се смееха. Трети държеше вратата и внасяше своя дял във всеобщото веселие. Те се ръкуваха сърдечно, двамата прекосиха приемната и излязоха. Третият изтри усмивката от лицето си и доби такъв вид, сякаш през живота си не се бе усмихвал. Висок тип в сив костюм и явно с него шега не биваше.

— Някой да ме е търсил? — попита с рязък началнически глас.

— Някой си мистър Марлоу — тихо докладва мис Фромсет. — Изпращал го лейтенант МакГий. По лична работа.

— Не съм чувал това име — излая високият.

Взе визитната ми картичка, без дори да ме удостои с поглед, и се върна в кабинета си. Вратата се затвори от пневматично устройство и се чу нещо като: „Фюю!“ Мис Фромсет ми се усмихна сладко и тъжно, а в отговор аз й се ухилих цинично. Захапах нова цигара и времето пак запреплита крака. Започвах направо да се влюбвам в компанията „Гилърлейн“.

След десет минути вратата отново се отвори, голямата клечка излезе с шапка на глава и подхвърли, че отивал да се подстриже. Тръгна по китайския килим с пружинираща спортна крачка, извървя половината разстояние до вратата и изведнъж рязко спря, обърна се и се приближи до мен.

— Искали сте да ме видите? — излая той.

Метър и осемдесет и пет, предимно мускули. Очите му бяха каменносиви, с ледени искрици. Добре изпълваше сивия габардинен костюм на тесни бели райета, който въпреки големия си размер му стоеше елегантно. Държането му показваше, че не си поплюва. Аз станах.

— Ако вие сте мистър Дерас Кингзли…

— Че за кого, по дяволите, ме взехте?

Направих се на ударен и му връчих една от другите си визитни картички — в които е посочена и професията ми. Той я сграбчи и я загледа навъсено.

— Кой е този МакГий? — попита рязко.

— Един познат.

— Очарован съм — рече и хвърли един поглед към мис Фромсет. На нея това й хареса. Много й хареса. — Ще си направите ли труда да споменете още нещо за него?

— Ами викат му МакГий Теменужката. Защото постоянно смуче таблетки за гърло с дъх на теменужки. Едър мъжага с мека сребриста коса и сладки устенца, създадени да целуват бебета. Последния път, когато го видях, беше облечен в спретнат син костюм, разкривени кафяви обувки, сиво бомбе и пушеше опиум с къса луличка.

— Обноските ви не ми харесват — изрече Кингзли с глас, който ставаше за трошене на костеливи орехи.

— Това да не ви смущава. И без туй не ги продавам.

Той отстъпи назад, сякаш му бях заврял под носа уловена преди една седмица скумрия. Миг по-късно ми обърна гръб и изсъска през рамо:

— Давам ви точно три минути. Един господ знае защо.

Мина с такава скорост покрай бюрото на мис Фромсет, че щеше да подпали килима, разтвори рязко вратата и я пусна да се залюлее в лицето ми. На мис Фромсет и това много й допадна, но този път ми се стори, че в погледа й се мярна лукава усмивчица.