Реймънд Чандлър
По-малката сестра (1)

Глава 1

Върху матовото стъкло на вратата пише с олющена черна боя: „Филип Марлоу. Частен детектив“. Умерено мизерна врата в дъното на умерено мизерен коридор в едно здание, строено, когато баните с фаянсови плочки до тавана са били смятани за върха на цивилизацията. Вратата е заключена, но до нея има втора, със същия надпис, която никога не се заключва. Добре дошли — освен ако не сте от град Манхатън, щата Канзас. Вътре освен мен и една огромна муха-месарка няма жива душа.

* * *

Беше ясна слънчева утрин, каквито има често в Калифорния рано напролет, преди да се спуснат гъстите мъгли. Планините са все още зелени, в долината отвъд Холивудските възвишения и по високите върхове белее сняг. Кожарските магазини рекламират годишните си разпродажби. Публичните домове, чиято специалност са шестнайсетгодишни девственици, развиват оживена дейност. Палисандровите дървета в Бевърли Хилс тъкмо започват да цъфтят.

Вече пет минути дебнех месарката — чаках я да кацне. На нея обаче й се летеше. Правеха й се сложни акробатични номера, идеше й да запее увертюрата към „Палячо“. Мухобойката бе застинала в ръката ми, целият бях нащрек. В единия ъгъл на бюрото грееше ярко слънчево петно и аз знаех, че рано или късно тя ще кацне именно там. Когато обаче това стана, в първия момент дори не я забелязах. Бръмченето спря, и толкоз. Миг след това зазвъня телефонът.

С лявата ръка много бавно и търпеливо, сантиметър по сантиметър се пресегнах към слушалката. Вдигнах я все така бавно и казах шепнешком:

— Един момент, ако обичате.

Лекичко я оставих върху кафявата попивателна. Мухата не бе помръднала — лъскава, синьо-зелена, греховна. Поех си дълбоко въздух и замахнах. Останките й литнаха през цялата стая и паднаха на килима. Отидох, взех я с два пръста за оцелялото крило и я пуснах в кошчето за боклук.

— Благодаря, че ме почакахте — казах в слушалката.

— Търся мистър Марлоу, частния детектив. — Гласът беше тънък, забързан, като на малко момиче.

— Да, аз съм мистър Марлоу — отговорих, — частният детектив.

— Колко вземате за услугите си, мистър Марлоу?

— Какво е естеството на работата?

Гласът се изостри.

— Не мога да ви кажа по телефона. Много е… поверително. А преди да си загубя времето в път до кантората ви, бих искала да знам…

— Четирийсет долара на ден плюс разноските. Освен ако не предпочитате да се спогодим за твърд хонорар.

— Прекалено е скъпо. Че то може да ми излезе стотици долари, а заплатата ми е…

— Къде се намирате?

— Ами… в една дрогерия. В съседство с кантората ви.

— Тогава можехте да си спестите цели пет цента. Асансьорът е безплатен.

— М… моля?

Повторих казаното.

— Качете се да ви видя — добавих. — Ако неприятностите ви са по моята специалност, бих могъл да ви посъветвам…

— Трябва първо да знам нещо за вас — категорично заяви тънкото гласче. — Въпросът е твърде деликатен, много личен. Не мога да го споделям с кой да е.

— Щом като е толкоз деликатен, по-добре се обърнете към жена детектив.

— Божичко, за пръв път чувам, че има такива. — Пауза. — Но не мисля, че жена ще може да се справи. Орин живееше в… съмнителен квартал. Поне така ми се стори. Управителят на пансиона е много неприятна личност. Мирише на алкохол. А вие пиете ли, мистър Марлоу?

— Ами, като стана дума…

— Не бих искала да наема детектив, който приема алкохол под каквато и да било форма. Не одобрявам дори цигарите.

— А може ли да си обеля един портокал?

Чух рязкото поемане на въздух в другия край на жицата.

— Поне се дръжте като джентълмен!

— В такъв случай ви съветвам да се обърнете към студентския клуб. Чух, че са им останали един-два ма джентълмени, но едва ли ще ви допуснат до себе си.

И затворих.

Предприетата стъпка бе в правилната посока, но не беше достатъчна. Трябваше да заключа вратата и да се скрия под бюрото.