Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ОСМА ГЛАВА

В телефонния указател на Лос Анжелос имаше петдесет и пет Валънтайновци. Сред тях имаше един Лестър и един Лесли. Лестър живееше в Енсино и беше голям началник в телефонната компания. Лесли продаваше цветя на Хоуп Стрийт. Обадих се в „Справки“. Нямаха регистриран друг Лес Валънтайн.

В Лос Анжелос вече не разполагах с кантора. Налагаше се да звъня от улична кабина, при кръстовището на Кауенга и Холивуд, точно срещу старата ми служба. Обадих се в една агенция за фотомодели и в търговската палата на Сан Бенедикт. И от двете места ми отговориха учтиво, което е много за Лос Анжелос.

Беше януари и доста хладно за Южна Калифорния. Върховете на Сан Габриел в срещуположния край на долината имаха снежни шапки. В Холивуд народът се преструваше, че навън е зима, и се разхождаше с кожени палта по булеварда. Продуцентите, запътили се да обядват при Мусо или Франк, се бяха издокарали с пуловери на ромбоидни шарки под спортните вълнени сака. Аз самият бях избръснат, ухаещ на одеколон и за първи път в града от цял месец.

Подкарах олдсмобила на юг по Сънсет и завих след първата пряка на запад.

Агенцията за фотомодели „Тритон“ се помещаваше във вътрешен двор встрани от булевард „Уестуд“, на север от Олимпик. Центърът на двора беше посипан с бял чакъл, а червени летви го разделяха на квадрати. Във всеки квадрат имаше засадена по една малка палма. Търговският комплекс се състоеше от десетина магазинчета за редки книги, за мексикански бижута, за кожени изделия, имаше и адвокатска кантора. Входовете им бяха със сенници и аз минах под тях, за да стигна до „Тритон“. Дръпнах пиринченото звънче и отворих. Разкошна приемна, цялата в сребрист мокет. Стените и тавана — боядисани в сребро, бюрото на рецепцията — от сребриста пластмаса, зад бюрото — дългобедра блондинка с безупречни копринени чорапи и алена рокля от рехава трикотажна материя. При влизането ми нанасяше на устните си свеж пласт ярко червило. Продължи старателно заниманието си, докато аз чаках търпеливо.

— Яху хип-хип уха-уха — не издържах накрая.

Тя привърши без да се притесни, затвори пудриерата и ме погледна.

— Кажи, каубой.

— Много съм кибритлия.

— Браво.

— Освен това съм женен.

— Браво.

— Казвам се Марлоу. Обадих се във връзка с един от моделите ви — Сондра Лий.

— А, да — детектива. — И ме заоглежда като риба червея. — Ставаш за детективска работа — я какви широки плещи.

— Бихте ли ми казали как да се свържа с госпожица Лий?

— Разбира се. Вече й се обадих. Каза, че ще те чака — Подаде ми листче с адрес. — Близо е до Бевърли Глен, почти на върха. — Благодарих и се запътих към вратата. — А ако речеш да се разведеш…

Обърнах се, застрелях я с палец и показалец, и излязох.

Минах по булевард „Уилшайър“ и оттам взех отбивката за Бевърли Глен. На север от Сънсет улицата се заизкачва стръмно нагоре. Зеленината я притискаше отвсякъде, а хълмовете се извисяваха от двете, й страни в очакване на първия порой, който да свлече надолу сградите, яхнали нейните хълбоци. Къщата на Сондра Лий трябваше да е от първите. Задната й част почиваше върху две петметрови стоманени подпори на бетонна основа, опряна в хълма. Алеята за коли извиваше отзад и стигаше до входа, като образуваше кръг. Двор нямаше, но пространството отпред бе изпълнено с нацъфтели храсталаци, а танците на колибрите изписваха спирали над тях. Спрях пред вратата.

Отвори ми мексиканка. Госпожица Лий била в солариума. Последвах я през претенциозното бунгало до стъклената пристройка, опряна във фасадната стена. В срещуположния край имаше врата към басейна, сега затворена за пронизващия студ на холивудската зима. Госпожица Лий се беше изтегнала върху кушетка, тапицирана с кожа, много подходяща за припаднали дами. Беше облечена в прескромни черни бикини и събираше тен от лъчите на струящото през стъкления покрив следобедно слънце. В дъното на солариума имаше бар и няколко градински стола с брезентови седалки.

Жената на кушетката се беше появявала тъй често по кориците на списанията, че имах чувството, че я познавам. Косата й — абаносовочерна, очите — също, а кожата — бледа дори под слънчевия загар. Като я погледне човек, иде му да се стопи навеки в една нейна въздишка.

— Госпожице Лий, аз съм Филип Марлоу.

— Да, разбира се, господин Марлоу. Очаквах ви. Ще пиете ли нещо?

Казах, че ще пия. Тя се усмихна морно и кимна към бара.

— Обслужете се, а аз ще се попека още петнайсетина минути.

Провлачваше думите, от което говорът й ставаше бавен и се налагаше внимателно да се вслушвам. Налях си шотландско уиски, добавих лед от сребърната кофичка и чашата се изпоти веднага от топлината на стаята. Седнах с питието на един от брезентовите столове, така че тя да ме вижда. Опитвах се да не я зяпам прекалено облещено.

— Видях вчера снимката ви в хола на един фотограф, вие сте му позирали.

— Така ли? Как се казва?

— Валънтайн, Лес Валънтайн.

Тя се пресегна към масичката до кушетката и сръбна юнашки от полуизпразнената чаша. Течността вътре беше прозрачна и безцветна, но надали беше вода.

— Валънтайн — повтори. — Как му беше първото име?

— Лес. Така е подписал снимката, със златни букви в долния десен ъгъл.

— Лес… — Поклати бавно глава и пак отпи. — Не познавам никакъв Лес.

— Толкова често ви фотографират, че едва ли смогвате да ги запомните всички.

Тя отново поклати глава и зарови нос в чашата. Когато го подаде, за да си поеме въздух, заяви:

— Не. На много малко хора разрешавам да ме снимат. Изключено е някой да стори това без мое знание.

Смени леко позата си, сякаш следеше бавното движение на слънчевия заник, а почти неподвижното й тяло попиваше като възхитителен гущер всеки лъч, до който можеше да се добере. Изпразни чашата и ми я подаде.

— Бъдете добър. — Отидох при бара. Кристалното шише, най-вдясно.

Свалих запушалката и напълних чашата почти догоре. Докато сипвах, дискретно подуших. Водка. Как няма да говори бавно. Отново запуших шишето и й подадох напитката.

— Защо тогава този Лес Валънтайн има ваша снимка, на която се е подписал?

— Защото му се иска хората да мислят, че ме е фотографирал, което не е вярно.

— И защото сте знаменитост.

Тя вече беше напреднала с новото попълнение в чашата.

— Естествено. Така си придава важност. Но ако беше важен човек, щях да го познавам.

— А той — вас.

Тя ми се усмихна, сякаш само ние знаехме тайната на вечното здраве.

— Сигурно си много мускулест.

— Не повече от Бронко Нагурски.

— Мислиш ли, че съм красива?

Кимнах. Тя отпи, остави чашата и ми се усмихна.

— И ти си красив. Само че още нищо не си видял.

И като се изви внезапно, пресегна се изотзад, разкопча презрамката на сутиена, преобърна се, изви снага и със същата светкавична грация се изхлузи от долнището на бикините. След което се облегна на кушетката и ми се усмихна, бледо-загоряла и гола като саламандър.

— Боже мой! — казах аз.

Тя протегна ръце към мен, като продължи да се усмихва.

— Не стана ли дума за госпожа Марлоу? — попитах.

Усмивката й грейна още повече.

— Какво от това? — сви рамене. — И аз съм омъжена.

И отново ме призова.

Извадих една цигара, пъхнах я в устата си и я оставих да виси незапалена.

— Вижте, госпожо Лий…

— Госпожа Рикардо. Лий е моминското ми име. Така че съм или госпожица Лий, или госпожа Рикардо. Но не и госпожа Лий.

— Добре. Вие сте много хубава, а аз съм си мъж и като ви гледам да се излежавате както ви е майка родила, налице е обичайното въздействие. Само че, първо, съм свикнал да прекарвам повече време с една жена и да я опозная, преди да спя с нея, и второ, понеже съм женен, спя само със собствената си жена. — Извадих от устата си незапалената цигара и я завъртях между пръстите. И двамата не откъсвахме очи от нея. — Което върша твърде често — добавих скромно.

На масичката до кушетката имаше валчеста запалка от сребро и свинска кожа. Пресегнах се към нея, върнах цигарата в устата си и я запалих. Когато вдигнах очи, на прага беше застанал висок мъж с едър нос. Бавно издишах пушека.

— Какво по дяволите…? — попита високият.

Имаше мощни рамене, зализана назад черна коса и жестоки тъмни очи, проблясващи от двете страни на сатърестия нос.

— Томи — издума Сондра Лий без дори да погледне към него. Отпи изискано от водката. — Господин Марлоу тъкмо се любуваше на красотата ми.

— Виждам — каза Томи.

— Господин Марлоу, това е моят съпруг, Томи Рикардо.

Кимнах възпитано.

— Хайде, приятелче, веднага да ти видя гърба — нареди Рикардо.

Сондра се изкикоти и се размърда.

— За бога, Сони, покрий се с нещо — сопна се мъжът й, сетне пак се зае с мен. Аз продължавах да седя, задълбочен в цигарата. — Няма да повтарям — изчезвай!

— Добре де, разбрах колко си бодлив — като торба с кабари. Жена ти често ли ги върши тези?

— Нали я виждаш, че кърка. Как няма да е често. Хайде, да те няма.

Направи две крачки към мен и извади дясната си ръка от джоба на карираното спортно сако. Блесна месингов бокс.

— Този пръстен означава ли, че сме сгодени? — попитах.

Рикардо направи още една крачка, а аз скочих тъкмо на време, за да отклоня брадата си от просветналия край нея бокс. Мушнах се под протегнатата му дясна ръка, пъхнах моята лява под неговата и го черпих цял нелсон със задръжка.

— Името ми е Марлоу — представих се аз. — Частен детектив съм и дойдох да задам на жена ти няколко въпроса от съвсем различно естество.

Рикардо дишаше тежко, но не се съпротивяваше. Съзнаваше, че е във властта ми, и изчакваше.

— Различно от кое? — попита сподавено.

— Различно от накъркването и събличането.

— Мръсник!

— Разголването не беше моя идея. Госпожица Лий е хубава, но аз имам още по-хубава жена и тъкмо й го казвах, когато ти се появи.

Тя продължаваше да се кикоти. Но сега вече долових истинска възбуда. Погледнах през рамо. Беше все тъй гола.

— Госпожо Рикардо, знаете ли изобщо нещо за Лес Валънтайн?

Бавно поклащане на главата. Очите облещени, зениците разширени. Може в гарафата да е имало не само водка.

— Добре тогава.

Наклоних Рикардо още по-напред с нелсона. Сетне опрях коляно в гърба му, пуснах хватката и го подритнах. Той политна две-три крачки напред, но докато възстанови равновесие, аз вече бях вън от солариума и прекосявах всекидневната. Не носех оръжие. През ум не ми мина, че ще ми трябва навръх Бевърли Глен.

Той не хукна да ме гони, така че се качих в олдса и се спуснах надолу по възвишението, а кикотът й още звънтеше в ушите ми.

Беше пет часът и потокът коли от града за Долината струеше край мен. Заблещукаха светлини из къщите, като коледни елхи по стъмнените хълмове. Сега, в сгъстяващия се сумрак на ранната вечер, къщата на Сондра Лий сигурно изглеждаше хубава като останалите. В този край много разбират от тези работи. При подходящо осветление всичко изглежда прекрасно.