Серия
Филип Марлоу (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poodle Springs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пудъл Спрингс
Poodle Springs
Автор Реймънд Чандлър
Робърт Б. Паркър
Първо издание 1989 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Плейбек (1958)

Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година.Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: "История от Пудъл Спрингс". Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено "Реймънд Чандлър говори", съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.

Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.

Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.

Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.

Бележки и Източници

  1. Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
  2. Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes. // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

В Холивуд вятърът беше духал откъм Санта Ана и бе отвял смога чак отвъд Каталина. Небето беше като синчец, температурата около двайсет градуса. Паркирах на Сънсет и продължих пеша към бара на Рино. Преваляше пладне и повечето проститутки бяха в обедна почивка. На север и изток отвъд цялата Долина белееха заснежените върхове на Сан Гейбриъл.

Влязох в заведението. Миришеше на отдавна непочистена скара. Покатерих се на столче в единия край на бара. В другия двама мъже с карирани костюми се бяха надвесили над някакъв тефтер. В сепарето, където седях миналия път, се беше настанил беловлас мъж с черна каубойска риза и поеше с алкохол възстара жена с груби черти и коса, която едва си спомняше, че някога е била руса. Очилата й бяха с изтеглени нагоре и встрани рамки, като маска на арлекин, целите поръсени с лъскави камъчета. Зъбите на мъжа блестяха с онази безупречна белота, която може само да се купи.

Други клиенти нямаше. Барманът тръгна към мен с вида на човек, който се чуди какво да си прави времето. Висок, болезнено слаб и плешив. Трогателно редките кичурчета бяха старателно полепени по голото теме, което само влошаваше картината. Зъбите му жълтееха, а лицето имаше цвета на човек, който излиза на въздух само късно нощем.

— Какво ще пиеш, приятел?

— Ръжено, чисто.

Той се обърна, измъкна шишето уиски от наредените върху лавицата, наля ми, чукна поръчката на касата и остави сметката пред мен.

— Лола Фейтфул идва ли често?

Той сви рамене и понечи да се махне. Извадих една двайсетачка, сгънах я по дължина като палатка и я сложих пред себе си. Барманът се върна на бърза ръка.

— Можеш да платиш накрая.

— Така и ще направя.

Погледна банкнотата и облиза устни. Езикът му имаше цвят на сурова стрида.

— Често ли идва Лола Фейтфул? — повторих въпроса.

— А, Лола ли? Не чух добре първия път. Минава, разбира се, как да не минава. Тя, кажи-речи, друго не прави — по цял ден кисне в бара.

И като се ухили, оголи едри жълти зъби, като на престарял кон. Не откъсваше очи от банкнотата. Вдигнах я за единия край и я задържах между два пръста.

— Какво ще кажеш за нея?

— Пие манхатъни[1].

— Друго?

— Мисля, че е била танцьорка, ако стриптийзът се брои за танц.

— И?

— И толкоз. Друго не знам.

Кимнах.

— А познаваш ли Лари Виктор?

— Не. — Очите му следваха всяко движение на двайсетачката. — Познавам само редовните посетители. Повечето обаче се отбиват еднократно. — Той с мъка откъсна очи от парите и огледа заведението. — И не ги виня. Ти самият би ли идвал редовно тук?

— А Лес Валънтайн да познаваш? — настоях аз.

Повторно клатене на главата.

Оставих двайсетачката да се изплъзне от ръката ми и я побутнах към него. Той я подбра с дългите си пръсти, ловко я сгъна и я затъкна в малкото джобче на бежовите си поплинени панталони. После ми доля чашата.

— Това от мен.

Кимнах. Той се отдалечи към другия край на бара и се зае да бърше чаши с кърпа, която повече би подхождала за други цели.

Зачаках.

Двамата с карираните костюми затвориха тефтера и тръгнаха да забогатяват. Старчето в сепарето постигаше успехи, дори прекалено бързи — дамата му вече беше на градус и му пускаше ръце. Влезе мексиканче, не повече от десетгодишно.

— Да лъсна обувки, господине?

— Не, благодаря.

— Ей, малкия, колко пъти трябва да ти казвам? Изчезвай!

И понечи да тръгне към него.

— Снимки на жени? — продължи детето.

Поклатих глава.

— Марихуана, кокаин?

Барманът замахна към него с кърпата.

— Хайде, разкарай се!

Извадих долар и го подадох на детето.

— Ето. Благодаря за проявения интерес.

То грабна банкнотата и се стрелна към вратата.

— Ако се появиш още веднъж, ще те пратя в поправителен дом, да знаеш! — заплаши барманът и се върна на мястото си зад тезгяха. — Фасулковци[2] — обобщи той и поклати глава.

Аз отпих, а той наряза няколко лимона и ги прибра в буркан с широко гърло.

Старците от сепарето си поръчаха още от същото. Тя бе склонила глава на рамото му, притворила очи, с увиснало чене. Над мокрото петно, оставено от чашата ми, бавно закръжи муха, лениво се прицели, кацна, опита как е на вкус и потри задни крачка в знак на одобрение. Аз също отпих.

Влезе червенокоса жена, огледа се, забеляза ме, дойде при бара и седна на два стола от мен. Същата, която подхранваше джукбокса, докато Лола и Виктор се караха.

— Бяло вино, Вили — поръча на бармана.

Той измъкна от хладилника под тезгяха голяма кана със запушалка, наля и й поднесе чашата върху салфетка. Каната остави в пълния с лед умивалник, да му е подръка, чукна сметката и сложи листчето пред жената.

Тя вдигна чашата, погледна я за миг и бавно гаврътна половината. Остави я върху тезгяха, без да пусне столчето и погледна към бармана.

— Ех, Вили, ето къде е истината.

— Така е, Вал.

Червенокосата се усмихна, извади дълга тънка цигара, увита в кафява хартия, надникна в чантата си, след което ме погледна, с цигара в устата между два пръста.

— Имате ли огънче?

Измъкнах от джоба си кухненски кибрит и успях да запаля една клечка от първия път. Поднесох й я, а тя бавно се наведе към мен и задържа цигарата над пламъка. Вдиша дълбоко дима и бавно го изпусна, докато се изправяше.

Косата й беше червена, по-червена от всичко в природата, но вероятно бе разновидност на първоначалния тон. Лицето беше с меки черти, а бръчиците около устата се бяха превърнали с годините в дълбоки скоби. Беше се наклепала с всичко известно на козметичната промишленост, че сигурно и с още нечувани и невиждани мазила. Изкуствени мигли и зелени сенки на клепачите. Смело и обилно намазаното червило излизаше далеч извън очертанията на устните. На врата й имаше черта — докъдето бе нанесен фон дьо тенът, малко над яката на блузата, и рехавата плът под брадичката се сливаше с очертанията на шията. Блузата й беше бяла, с къдрава яка, полата — черна, над коленете. Ноктите бяха много дълги и остри, в същия кресливоярък тон на червилото. От ушите й висяха две огромни златни халки. Дори притъмненият бар не бе в състояние да прикрие вертикалните бръчки край устата и ситната мрежа около очите.

— Вино, цигари и свестен мъж — какво друго може да искаш от живота? — мъдро произнесе тя.

Довърши съдържанието на чашата и кимна да й се долее.

— С първите две съм съгласен — обадих се аз.

— Значи не щеш свестен мъж? — Смехът й бе дрезгав, стържещ, мъжки, цвилещ. — Щом не си падаш по силния пол, добре. — Дробовете й изсвириха към края на кикота. Закашля се и отпи. Усмихнах й се насърчително. — Де да можех и аз да кажа същото. Виното и цигарите са лесни. Но къде ти свестен мъж! — Отново се закашля, отпи и леко допря салфетката до устните си. — При това, Господ ми е свидетел, от личен опит говоря.

От виното нямаше и помен. Тя изгледа многозначително бармана, но той съзерцаваше старците в сепарето.

— Вили — казах, — дамата иска да й долееш. Пиши го на моята сметка.

Вили отпуши каната без да каже дума и сложи пред мен ново листче.

— Благодаря рече рижата. Виждаш ми се прекалено порядъчен за тази дупка.

— Тъкмо да кажа същото за вас.

— Как не съм ти повярвала! Може би ще ми предложиш и роля в киното.

— Стига да можех.

Видях лицето си отразено в огледалото зад бара. Невинно като на койот, който се кани да открадне кокошка.

— Имаш вид на човек, който държи на думата си.

— Бях тук преди два дни и ви видях. Мъж и жена се караха и трябваше да се надвикват, защото вие пускахте музиката.

Вал отпи от виното. Цигарата бе свършила и фасът чернееше като умряла хлебарка в пепелника. Тя извади нова от чантата, а аз вече драсках клечката кибрит. Марлоу придворният кавалер. От мен би излязъл превъзходен прислужник.

— Да — рече. — Лола и Лари.

— За какво се бяха сдърпали?

Тя отново надигна чашата. Явно разполагаше със сигурни сведения, че второто пришествие се е задало откъм Енсино. Сетне сви рамене толкова грациозно, че явно бе репетирала със седмици. Всичко у нея беше пресилено, като артист, който изпълнява женска роля.

— Как се казваш, миличък?

— Марлоу.

— Бил ли си някога влюбен, Марлоу?

— И сега в момента, както си говорим, съм влюбен.

— Изчакай тогава да ти прокисне любовта. Кимнах на Вили да й долее.

— Вкиснатата любов е като гниещи рози — додаде тя философски. — Смърди та се не трае.

— За Лола и Лари ли говориш?

— Сума ти време има оттогава. — Поклати глава — бавно, показно. — Той й би дузпата.

— А онзи ден за какво точно се караха?

— Беше подразбрала нещо. Сигурно смята да му го върне тъпкано. — Поредното надигане на чашата. — Знаеш какво казват за изоставената жена. Езикът й вече се въртеше на бавни обороти. — Създадени сме за любов. Затуй, като ни зарежат, ставаме чиста отрова.

И отпи, за да не губи време. Виното потече по брадичката й. Тя отново го попи със салфетката.

— Значи го държи с нещо — заключих аз.

— Ами да. Ще му излезе през носа.

— С какво го държи?

— Откъде да знам бе, Марлоу? Все има с какво. Ако се разтърси човек и на теб ще ти открие нещо, бъди сигурен. — И зацвили с присвиркващия си смях, като вдигна чаша към мен. — За твое здраве!

И продължи да се кикоти. Ръбът на чашата беше изплескан с червило.

— Познаваш и Лари, нали? — не отстъпвах аз.

Кимна и взе да бърка из чантата си, да вади отвътре какво ли не: пудриера, червило, смачкана салфетка, дъвка, броеница, пила за нокти.

— Имаш ли по двайсет и пет цента, Марлоу?

Плъзнах пет долара на Вили.

— Развали ми ги.

Той нареди пред мен пет равни купчинки от по четири монети.

— Ти си истински джентълмен — похвали ме Вал. Само дето с-то й го избиваше повече на ш.

Стана и отиде при джукбокса. Когато се върна и се покатери на столчето, откъм ъгъла гръмна първата тъжовна песен. Една жена обичала един мъж, ама той я оставил. Музика за настроение.

— Та к’во питаше? — сети се Вал.

— Добре ли познаваш Лари? — внимателно парафразирах въпроса си.

Пияниците са крехки създания. Трябва да ги носиш на ръце като препълнени чаши — малко да политнеш, ще ги разсипеш. Добре ги познавам. Половината си живот съм прекарал в разговори с тях, в барове като този. С кого се видя? Какво чу? Ще пийнеш ли още едно? Аз черпя, разбира се. Марлоу, самата щедрост, пръв приятел на пияндетата. Налей си, мой човек. Ти си самотен и аз съм единствената ти утеха.

— Как да не го познавам! Кой не го знае? Човекът с фотоапарата.

Тя довърши виното, а Вили само това чакаше. Не беше от тези, дето ще си пропуснат шанса. Вал взе да рови из чантата за цигара. Извадих една от пакета върху бара, запалих и я подадох. Може би все пак от мен няма да излезе добър прислужник. За жиголо по ме бива. Не исках да задълбавам на тази тема, че току-виж съм си направил някои нежелани изводи.

— Едно време му позирах.

— Вярвам ти.

Тя кимна и ме загледа втренчено.

— Не беше чак толкоз отдавна, а и още ме бива без дрехи.

— И това го вярвам.

— Честна дума!

— Лари да не би да снима жените без дрехи?

— Естествено. През ръцете му са минали повече голи жени отколкото през ръцете на моя гинеколог.

Остана много доволна от изказването си и падна такъв смях с прицвилване, че се задави, та трябваше да я удрям по гърба.

— Доктор Лари продължи запъхтяна. — Едно време, когато не беше толкоз лесно да се докопаш до тази стока, той продаваше снимките по улиците. Сега сигурно ги пласира на едро, знам ли. Кой се интересува вече от мръснишки снимки?

— Права си. По вестникарските будки с лопата да ги ринеш. А редовни снимки правеше ли? За модни списания, например?

Вал потисна едно оригване и машинално докосна устни.

— Прощавай — извини се тя лъчезарно.

Джукбоксът стенеше по друг тъжен повод. Двамата старци станаха и се запрепъваха към изхода прегърнати през кръста. Лявата й ръка беше в задния му джоб, а главата й — облегната на рамото му. Вал продължаваше да ми се усмихва.

— Правил ли е снимки за модни списания? — настоях аз.

— Кой?

— Лари.

— А, да. Модни списания.

Тя млъкна. Аз зачаках. За пияните времето има различно измерение.

— Неее — проточи накрая. — Изобщо не. Разправяше, че фотографирал модели, ама нито съм видяла такова нещо, нито познавам някоя, която да му е позирала.

„Фотографирал“ й създаде големи грижи.

— Къде живее Лола?

— Лола?

— Да, Лола.

— Каква Лола?

— Къде живее?

— На Кенмор. Кенмор Авеню номер двеста двайсет и две. Малко след Франклин.

— Напоследък да е имала проблеми?

— Не, много си е добре. Всеки месец й пристига чекът с издръжката от бившия. А аз трябва да се разкарвам по съдилищата за моя. Кисна там повече от съдията.

— Някой да й има зъб?

Вал се ухили. Червилото се беше размазало от честите набези на чашата до устата.

— Ами да, Лари.

— Заради караницата ли?

— Аха.

Надигна чашата и част от виното отново потече по брадичката, но този път това не й направи впечатление. Сега припяваше на печалната балада.

— Искаш ли да изкараме един танц? — покани ме тя. — Едно време танцувах като същински лебед.

— Лебедите много ги бива да танцуват.

— Като не щеш, недей. — И тя започна да се полюлява в такт е музиката.

— Само ако е бавен — отстъпих аз, станах и протегнах ръце. Тя се плъзна от стола, олюля се, запази равновесие и се долепи до мен. Беше се наръсила с толкова парфюм, че можеше да спре атакуващ носорог, а и парфюмът не беше „Кристиан Диор“ от кристално флаконче. Пъхна лява ръка в моята, дясната положи на рамото ми и ние се заклатихме из безлюдното помещение под звуците на скръбна балада.

— Тук не се танцува — оповести Вили несигурно, но ние не му обърнахме внимание.

Светлината, доколкото я имаше, се отразяваше в огледалото зад бара и наредените пред него бутилки. Танцувахме между масите, край сепаретата, плъзнахме се към вратата, през чиито мръсни стъкла с мъка се процеждаха няколко слънчеви лъча. Към застоялата смрад на готвено се примесваше свеж, заблуждаващ обонянието мирис на алкохол, от който въздухът ми се струваше по-хладен. Вал облегна глава на рамото ми и ние бавно закръжихме. Тя все тъй припяваше. Знаеше наизуст текста на песента. Вероятно знаеше думите на всички жални песни, както знаеше колко чаши ще излязат от литър вино. Музиката заглъхна. Монетите в джукбокса се бяха изчерпали, но ние не спряхме да танцуваме. Главата й бе все тъй на рамото ми. Продължи да тананика последната песен, но след малко млъкна. Чуваше се единствено тътренето на краката ни из празната зала.

Тя заплака, без да помръдне глава от рамото ми. Нищо но казах. Отвън на булевард „Сънсет“ някой форсираше кола с два ауспуха и ревът на мотора прониза болезнено тишината. Бавно поведох дамата си покрай маса с четири стола и докато маневрирах, тя изведнъж увисна като дроб в ръцете ми.

Разтворих крака, приклекнах, подпъхнах ръце под мишниците й и я повлякох към едно сепаре. Беше отпусната като преварен макарон, краката й се влачеха по пода. Вдигнах я и я сложих да полегне, като гледах да придам на позата й възможно най-голямо благоприличие. Вили наблюдаваше безмълвно.

— Нямам нужда от помощ — казах аз. — Едва ли тежи повече от един танк. Сам ще се оправя.

— Пияндетата много тежат — философски отбеляза той.

Извадих нова двайсетачка. Кажи-речи, последната в портфейла. Отидох при бара и му я подадох.

— Като дойде на себе си, поръчай й едно такси.

— Като дойде на себе си, ще иска да изпие още толкова вино и пак ще опъне пети.

— Добре де, каквото поиска, дай й го.

— Що пари изпотроши по тая стара бъчва…

— Имам богата жена.

Платих си сметката с последните двайсет и излязох да се подложа на пържещото човеконенавистно слънце.

Бележки

[1] Коктейл от вермут и уиски. — Б. пр.

[2] Бобът е основна храна на мексиканците. — Б. пр.