Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kayıp Gül, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сердар Юзкан. Изгубената роза

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978–954–585–887–1

История

  1. — Добавяне

8

Облечена със зеления ленен костюм, с който майка й толкова я харесваше, Диана прекоси тревата в гробището. Когато наближи, видя една фигура с дълга кестенява коса да стои до гроба на майка й. Тя бе сама под огромния кестен, така че не можеше да сбърка. Не беше някакъв специален ден или църковен празник, така че кой ли би дошъл толкова рано?

Можеше ли да е тя? Мери?!

Диана се поколеба дали да продължи, застина на място, като наблюдаваше известно време неочаквания посетител.

— От кого се страхуваш? — нахока се и тръгна отново към гроба. Можеше да чуе сърцето си как бие оглушително. Няколко стъпки бяха достатъчни, за да престане да диша. Но не спря. Въпреки че почти бе стигнала до гроба, посетителката не се обърна да види кой идва.

Когато дойде съвсем наблизо, успя да зърне лицето й. С облекчение установи, че беше госпожа Джонсън, приятелка и компаньонка на майка й при пътуванията. Последният път, когато я бе видяла, бе на погребението. Госпожа Джонсън бе една от най-близките приятелки на майка, но откакто живееше в Ню Йорк, нямаха възможност да се виждат често.

Диана внимателно я побутна по рамото.

— Радвам се да ви видя, госпожо Джонсън.

— О, Диана! Как си? — попита жената и топло я прегърна. — Добре ли си, скъпа? Телефонирах няколко пъти, но не се свързах теб. Оставих съобщение на управителката на хотела. Тя ме увери, че си добре, но…

— Съжалявам, че не ви се обадих. Вече се чувствам по-добре.

Тя кимна към жълтите рози, които госпожа Джонсън бе донесла на майка й.

— Много са красиви.

Очите на жената излъчваха доброта.

— Диана, имам среща за обяд и още днес следобед се връщам в Ню Йорк. Но ако си готова, ще се радвам да си тръгнем заедно.

— Много благодаря, госпожо Джонсън, но не мога. Имам още работа тук.

— Както желаеш, скъпа. Не забравяй, че винаги се радваме да те видим. Сега искам да ми отговориш честно. Наистина ли си добре?

Изражението на Диана й казваше всичко.

— Как бих могла?

— Диана, знам, че не се нуждаеш да го чуеш от мен, но ми позволи да ти го кажа. Майка ти винаги се е гордяла с теб.

— Наистина не бях подготвена за това, госпожо Джонсън. Всичко се случи така бързо. Преди пет месеца всичко беше нормално. Дори когато беше болна, мама никога не се държа така, сякаш й оставаха няколко месеца живот. Никога не позволи блясъкът в очите й да изчезне. Никога не каза нищо, не се оплака, не попита: „Защо точно аз?“ — очите й се напълниха със сълзи. — Аз обаче не мога да бъда като нея. Не мога! Всяка сутрин, когато се събудя, си задавам един и същи въпрос: „Защо точно тя? Защо трябваше да бъде моята майка?“ Тя не бе просто майка, тя бе светлина, която огряваше всички около себе си.

— Беше — повтори госпожа Джонсън.

— А аз не стигнах близо до тази светлина, не успях да бъда огряна от нея. И точно когато нещата може би щяха да се променят, тя си отиде.

— Да се променят?

Диана кимна.

— От известно време имам чувството, че трябваше да гледам на живота през очите на мама. Трябваше да я открия, да бъда като нея. Трябваше да разреша мистерията, която се криеше зад погледа, думите, начина й на живот. Дълбоко в себе си тя пазеше съкровище, а аз не можах да го достигна.

Един неочакван спомен предизвика лека усмивка върху устните й.

— Понякога я дразнех. „Хайде, мамо — казвах. — Ако мислиш, че аз също имам съкровище, дай ми ключа към него.“ Тя ми показваше празните си ръце и се усмихваше: „Нямам ключ. Никой няма, освен ти самата.“

Диана въздъхна дълбоко.

— Нуждаех се от този ключ, госпожо Джонсън. Нуждаех се от него. Исках да бъда като нея. Исках да бъда достоен човек, поне това. Знаете ли какво чувствах понякога? Исках тя да не ми бе позволила да вървя по собствения си път или да ме бе оставила да върша грешки. Исках да не ме бе приела такава, каквато съм. Исках да бе опитала да ме направи повече като себе си, както правят другите майки. Исках да бъда дъщеря на майка си, госпожо Джонсън, наистина исках.

Госпожа Джонсън прегърна Диана, която избухна в сълзи.

— О, Диана, та ти си дъщеря на майка си! Толкова много приличаш на нея! Не съм срещала друга дъщеря, която да прилича повече на майка си от теб. Никога не се съмнявай в това. Може и да не съм прекарала много време с теб, може да ти изглежда, че се опитвам да те успокоя, но повярвай ми, аз те познавам много добре. Научих всичко за теб от майка ти, която те познаваше повече, отколкото ти самата се познаваш.

Хлипането на Диана секна.

— Какво е казвала майка ми за мен? — прошепна тя.

— Последната година, при пътуването ни до Александрия, тя ми говори много за теб. Каза ми колко неудовлетворена се чувстваш, как вече не си доволна от онова, което имаш, и че всеки ден ставаш все по-нещастна.

— Да — промърмори Диана, навеждайки глава. — Това е истина. Преди година започнах да се чувствам по този начин. Но мислех, че успешно крия чувствата само за себе си. Не исках мама да се разстройва, след като нямаше реална причина да бъда нещастна. Предполагам обаче, че както винаги, тя е успяла да прочете всичко, което ставаше вътре в мен. Чудя се защо не ми е казала нищо? Колко ли тъжна се е чувствала…

— Тъжна ли? Не, не мисля, случаят въобще не беше такъв. Когато ми го каза, очите й блестяха.

— Блестяха?

— Да, изглеждаше истински щастлива. Дори сподели с мен следното: „Мога да видя как дъщеря ми все повече и повече става жадна за Октомврийските дъждове.“ Всъщност, мислеше да те покани да се присъединиш към нас при следващото ни пътешествие.

— Октомврийските дъждове ли? Имате предвид пътуванията, които правите всеки октомври? Онези тайнствени, мистериозни пътувания, обвити с мъглата на загадъчността…

Госпожа Джонсън кимна.

— Бях така силно заинтригувана от тях! — продължи Диана. — Всеки път исках да дойда с вас, но мама никога не ме вземаше. А когато се върнехте, каквото и да я попитах, само се усмихваше и ми казваше: „Слушахме и бяхме възнаградени.“

Диана погледна жената с молба.

— Отначало ме измъчваше чисто любопитство, но преди няколко години започнах да подозирам, че зад тези пътувания се крие нещо повече. Сякаш точно те бяха източникът на светлината, която майка ми излъчваше. Чувствах, че ще я опозная по-добре, ако научех повече за тези нейни пътешествия. А вие сте единственият човек, който може да ми помогне, госпожо Джонсън! Моля ви, не може ли да ми кажете какво точно правехте в Александрия? Или в Атина, Йерусалим, Фес, Сурабая…

Госпожа Джонсън не погледна Диана в очите. Изглежда съжаляваше, че разговорът бе тръгнал в тази посока.

— Винаги съм се възхищавала колко чудесно се изразява майка ти, Диана. Казала го е по най-прекрасния начин: „Слушахме и бяхме възнаградени.“

Диана разбра, че беше безсмислено да настоява за повече.

— Разбирам… Тогава позволете да ви задам един друг въпрос.

— Надявам се, че няма да е толкова труден като последния — отвърна госпожа Джонсън и се усмихна.

— Къде е моята майка, госпожо Джонсън? Къде е тя? Искам да знам какво се случи с нея! И съм сигурна, че имате по-добър отговор на този въпрос, отколкото аз.

Миг мълчание.

— Спомняш ли си, Диана, на времето, когато за пръв път срещнах майка ти, ти й задаваше същия въпрос. Непрекъснато, отново и отново. Питаше къде е баща ти. И твоята скъпа майка винаги ти даваше един и същ отговор: „Баща ти е при Бог, детето ми.“

В мига, в който чу отговора, Диана осъзна, че въпросът й към госпожа Джонсън, беше същият, който Мери бе задавала през всички изминали години. Тя се зачуди защо госпожа Джонсън отговаря на въпроса й по този начин. Но понеже не бе сигурна дали знае истината за баща й, тя се въздържа да спомене името на Мери.

— Хората може да успокоят едно дете, което е загубило майка си, като му кажат: „Тя е при Бог.“ Но аз не съм дете, госпожо Джонсън. Можете да ми кажете истината. Моля ви! Майка ми вече не съществува, нали?

— Онова, което се казва, за да се успокоят децата, невинаги е грешно, Диана. Където е била майка ти, преди да умре, там е и сега. При Бог.

Диана сведе очи.

Госпожа Джонсън посегна и хвана ръката й.

— Нека да те оставя да прекараш известно време сама с нея, скъпа. Но помни, в нашия дом винаги има място за теб.

Диана я прегърна.

— Благодаря, госпожо Джонсън. Ще ви посетя веднага, когато мога. Приятен път.