Сердар Юзкан
Изгубената роза (28)

27

Диана седеше на един от столовете. Все още имаше пет минути до времето, което Зейнеб ханъм бе определила за урока им. Дървената ограда около градината бе по-висока от нея и това й пречеше да надникне вътре. В контраст с високата ограда, вратата към градината бе съвсем ниска.

Очите й бяха приковани в стрелката на часовника, сочеща минутите, мисълта й бе заета със загадката какво ли означава „математика в чуването на розите“. Обаче колкото и далеч да стигаше въображението й, нямаше никаква представа какво щеше да съдържа този чудноват и странен урок по математика.

В момента, в който стрелката докосна единайсетата минута, дочу гласа на Зейнеб ханъм:

— Това не е нещо, което можеш да проумееш със своя интелект.

Диана се усмихна, за да прикрие изненадата си. Въпреки начина, по който изглеждаше, тя все пак не вярваше, че Зейнеб ханъм може да чете мислите й. Имаше разумно обяснение: за какво друго можеше да мисли човек, освен за предстоящия урок, докато седи в този ранен час, чака и брои минутите, за да бъде научен да чува розите?

— Ако е нещо, което моят интелект не може да проумее, тогава ми кажете за какво изобщо е предназначено чуването на розите?

— Някога пила ли си текила? — попита ни в клин, ни в ръкав Зейнеб ханъм.

— Да, защо?

— Защото аз не съм. Чудех се дали можеш да ми обясниш какъв е вкусът на текилата… Хайде да сключим сделка. Ако ти успееш да ми обясниш вкуса на текилата, аз ще ти обясня какво значи да чуваш розите.

— Много добре — съгласи се Диана. — Текилата… е… горчива… ами тя е като… много е силна… вкусът й е… ами остър… Нещо като…

Зейнеб ханъм намръщи носа си.

— Оооо, мога да почувствам горчив и остър вкус в устата си. Радвам се, че никога не съм я опитвала.

— Добре, добре. Вие печелите.

— Така, сега да оставим вкуса на текилата или чуването на рози настрани и преди да влезем в градината, да вземем този урок по математика. Искаш ли?

— Моля, цялата съм в слух.

— Математиката в чуването на розите е урок, който със сигурност трябва да бъде научен от всеки, независимо дали вярва в изкуството да се чуват розите, или не. Просто защото уравнението, което ще научиш сега, е приложимо към всеки въпрос, който има безкраен брой възможни отговори, но на който не може да се отговори чрез някое от нашите пет сетива. Да речем, например въпрос като „Какво става след смъртта?“

Така. Преди да се опитаме да дадем отговор на подобни въпроси, трябва да имаме предвид следното уравнение: едно разделено на безкрайността. Ще се заемем с него след малко. Но първо ми кажи, можеш ли да чуеш песента, която розите пеят, докато ние си говорим?

— Знаете отлично, че не мога да чуя нищо.

— Коя песен пеят?

— Казах ви, не чувам нищо.

— Хайде, просто направи предположение. Може да уцелиш още от първия път.

Разбрала, че Зейнеб ханъм няма да я остави на мира, ако не отговори, Диана реши да стреля напосоки.

— Добре, добре. Пеят „Пурпурен дъжд“.^[1]

— Мислиш ли, че позна?

— Разбира се, че не.

— Давам ти още един шанс. Кажи друга песен.

— „Утрото пукна“^[2] на Кет Стивънс.

— Мислиш ли, че сега позна?

— Разбира се, не. Може ли да ви питам какво целите?

— Хайде сега да проверим знанията ти по статистика. Кажи ми какви са шансовете да познаеш песента от първия път?

— Приблизително никакви.

— Точно така. Разделянето на броя на изпетите песни на броя възможни отговори ни дава вероятността да стигнем до точната песен посредством предположение. Броят на песните, които са изпети, е едно. Ако вземем предвид милионите песни, които са написани в целия свят, през хилядите години, на стотици езици, от милиони композитори, броят на възможностите може да стигне до трилиони. А ако прибавим към този брой песните, които все още не са написани, но които са известни на розите, тогава смело можем да кажем, че има безброй възможни отговори. В този случай възможността да попаднеш на точната песен е „едно делено на безкрайност“. И това е уравнението, което трябва да знаем, преди да започнем да учим как да чуваме розите. Така че, какво е едно делено на безкрайност?

— Нула, доколкото си спомням.

— Точно така, но ако беше обикновена нула, това щеше да означава, че няма никакъв шанс човек да знае коя песен пеят розите. Така че едно делено на безкрайност е равно на една специална нула.

— Специална нула ли? Това пък какво е?

— Сигурна съм, че твоите познания по математика са много по-големи от моите. Но аз все още искам да разгледам накратко математическата стойност на това уравнение с теб. Нека да вземем, което и да е уравнение — едно делено на нещо… С нарастване на числото, с което делим единицата, броят на нулите, предхождащи единицата в отговора, ще се увеличава. Ако разделим едно на безкрайност, в отговора ще има безкраен брой нули пред единицата. Така че отговорът ще се чете като нула, точка, нула, нула, нула и така до безкрайност. Но дори и да не можем да го проумеем, накрая винаги ще има една единица. Пак е нула наистина, но една специална нула, която завършва с единица, макар тя да е скрита в безкрайността.

Сега слушай внимателно, това е много важно. Докато уравнението ни казва, че вероятността да знаем точната песен чрез отгатване е нула, то същевременно загатва, че не е невъзможно да се стигне до точния отговор, защото накрая има единица.

Когато те попитах коя песен пеят розите, ти ми отговори по най-добрия начин: че не знаеш. Защо? Защото знаеше, че не можеш да знаеш. Беше в състояние да видиш, че посредством отгатване на бъдеще е безсмислено да се опитваш да отговориш на въпрос, който има безброй възможни отговори; въпрос, на който не може да се даде точен отговор чрез използване само на петте човешки сетива.

До истинската песен не може да се достигне посредством предположения на интелекта, а само чрез присъствие. Първо трябва да разберем, че чуваме розите не с ухото, а със сърцето си.

Всяко сърце притежава тази способност при раждането на човека. Но с времето сърцата стават глухи. Този, който иска да бъде свидетел, да присъства на песента на розите, първо трябва да върне способността си, която е загубил, докато се е учил да стане възрастен. А това е възможно единствено чрез поддържане на постоянен интерес към розите и грижи за тях.

Случва се да не можем да чуем розите при първото си посещение в градината. Но никога не бива да губим надежда. Първо и преди всичко, липсата на увереност, заедно с някои други негативни мисли и чувства, са нашият най-голям враг в градината.

Представи си една планина… От нейния връх гледката е прекрасна. Ти искаш да бъдеш там, но върхът изглежда толкова далеч, че губиш надежда да го изкачиш. Предаваш се като си казваш: „Никога няма да стигна дотам.“

Истината е, че стъпките на хората, които са стигнали до върха, не са по-големи от твоите стъпки, но те просто са тръгнали, поставяйки тези малки стъпки една пред друга. Не чудото прави невъзможното възможно, а упорството, постоянството. Ето как водата разрушава скалите; ето как хората от двайсет и първи век чуват песента на розите. Ако вярваме, че сме в състояние да ги чуем, тогава рано или късно ще ги чуем. Това е възможно, защото винаги в края на нулите има една единица. И ако следваме пътя на небитието до безкрайността, ние фактически ще стигнем тази единица.

— А какво става, ако розите въобще не искат да говорят? — попита Диана. — Или ако не пеят никакви песни? Позволете да ви обясня възможността за това. Ако броят на песните, които розите пеят, е нула, уравнението става нула делено на безкрайност и това е равно на нула. И в този случай вече не е една специална нула, а просто една дебела кръгла нула. Което означава, че няма песен и няма възможност тя да бъде чута.

— Вярно е — рече Зейнеб ханъм. — Има два пътя. Единият започва и свършва тук и сега, другият се простира до безкрайността. Отговаряйки на въпроса: „Мога ли да чуя розите?“, ние избираме един от тези два пътя. Този въпрос има само два отговора: да и не. Трети отговор няма. За онези, които казват „да“, решението на уравнението е една специална нула. Докато за онези, които казват „не“, той е, както ти каза, просто една голяма, дебела кръгла нула. Ето защо няма възможност онези, които казват „не“, някога да чуят розите. Но това, така или иначе, не е нещо, което са си поставили за цел. За тях е достатъчно да чуват честотите на звука, достъпни за ухото.

— Кой решава кой отговор е правилен?

— Няма значение чия вяра е правилната, Диана. Онова, което е важно, е в какво вярваш ти самата. Запитай себе си; кажи си: „В какво вярвам аз?“ Лесно е. Ако твоят отговор е: „Не мога да чуя розите.“, тогава добре. Никой няма да те обвини за нищо. Тези, които не вярват, трябва да съществуват, за да ги има онези, които вярват. Денят съществува, защото има нощ, а нощта съществува, защото има ден. Вместо да питаш: „Кое е по-хубаво — нощта или денят?“ попитай себе си в кое от тях живееш. Запитай се: „Вярвам ли, че мога да чуя розите?“

Но трябва сама да си зададеш този въпрос. Защото, ако си сигурна, че отговорът е „не“, тогава дори няма нужда да влизаш в градината. Ще бъдеш пощадена от трудностите, разочарованията и провалите, които ще срещнеш там. Да започнем с това, че няма да има нужда да ме слушаш. Няма да има нужда да прекараш дни, месеци, а може би и години, чакайки пред една роза, докато се чудиш дали ще проговори, или не. Всичко ще бъде много по-лесно, много по-удобно. Например, вместо да ставаш рано, за да ходиш в градината, ще можеш да се излежаваш през целия ден в леглото си. Как мислиш, няма ли да ти е по-приятно?

Зейнеб ханъм помълча около секунда, преди да добави:

— Всъщност, всичко зависи от това дали вярваш, че можеш да чуеш розите, или не. Просто си представи, кое би било по-приятно за някого, който вярва, че розите може да бъдат чути: Да спи? Или да се събуди с надеждата, че ще ги чуе да пеят?

Така че, Диана, ти от кои си? Една от онези, които казват: „Да, мога да чуя розите“?

Зейнеб ханъм почака известно време отгоре, който така и не дойде.

— Знам. Отговорът, който даде, е причината да си тук.

— Но аз не отговорих!

— Чух отговора, който исках да чуя. Понякога тишината е по-убедителна дори от сто изречени обещания.

Диана пак не каза нищо.

— Обаче да вярваш, че розите пеят, не е достатъчно, за да знаеш песента, която пеят. Има само два пътя да узнаеш коя е истинската песен. Или да я чуеш сама, или да научиш от някого другиго, който може да чува. По-добре е да я чуеш сама. Розите имат божествен глас. Те ще те извадят от теб самата и ще те заведат в един друг свят, а после ще те върнат, цялата напоена с розов аромат. Този аромат не произлиза от тях, а от теб самата, отвътре. Накрая ще осъзнаеш какво означава да бъдеш отговорен за твоята роза.

— Чакай, чакай един момент! — прекъсна я Диана. — Това е точно фразата, която Мери е използвала в прощалното писмо до баща й. Тя пише, че напуска дома си, защото най-после е осъзнала, какво означава да бъдеш отговорен за една роза. Сигурно е мислела да дойде при теб, когато е писала това писмо. Ето защо е напуснала дома си.

— Не мисля така. Мери би трябвало да знае, че не е необходимо да напуска дома си дори заради розовата градина.

Диана за миг сякаш потъна в мислите си. Сетне каза:

— В писмата си Мери те описва като Някого-който-знае. Има едно нещо, което искам да науча. То е извън обсега на петте сетива, но няма нищо общо с розите…

— За майка ти се отнася, нали?

— Откъде знаеш?

— Мери искаше да разбере същото — обясни Зейнеб ханъм. — Направи така, както стори Мери. Докато беше тук, тя молеше Бог да й прати вести от майка й. Дори ако никой не знае, Бог знае какво се е случило с майка ти. Попитай Го и Той ще ти отговори. Помни, дори ти да не Го чуеш, Той те чува.

Очите на Диана бяха изпълнени с недоверие.

— Бог ни оставя без отговор. Особено когато някой, който искрено и от цялото си сърце очаква новини за майка си. Величието на Бог няма да позволи онези, които той е създал да останат неосведомени за себе си, или за самия Него. Някои хора вярват, че той е прекалено велик и прекалено високо издигнат, за да Го ангажират със своите животи и дребни страсти. Напротив, точно защото е толкова извисен, Той е свързан и ангажиран дори и с най-незначителните ни дела.

Очите на Зейнеб ханъм светнаха.

— Той се интересува от нас, Диана. Приобщен е. При това в най-добрия смисъл и по най-добрия начин. Той проявява интерес и към Диана, и към Мери и към Зейнеб. Към всеки от нас, лично и индивидуално. Той винаги е с нас, но за да почувстваме това, ние също трябва да бъдем с Него. Мери чувстваше, че Бог винаги се грижи за нея, затова Го помоли за майка си.

— Аз също се моля. Молих Го, умолявах Го, но не получих отговор. Съжалявам, но мисля, че Бог ни оставя без отговори.

— Не, не е така. Но Той може да изпрати отговорите по неочаквани пътища и начини. Понякога чрез сънища, понякога чрез една роза или чрез една майка, или дори чрез един просяк.

— Просяк ли?

— Нещо лошо ли казах, скъпа?

Диана не знаеше какво да отговори. Искаше да вярва, че казаното от Зейнеб ханъм беше просто съвпадение. Опита се да скрие удивлението си и й даде знак да продължи.

— Точно като теб, Мери все още не е чула никакви новини от майка си. Но със сигурност ще чуе. Това няма да са новините, че е загубила майка си, а новините, че никога няма да я загуби.

— И как ще стане това? — попита недоверчиво Диана. Гласът й трепереше.

— Щом Бог желае, всичко може да се случи. Тъй като желанието Му е било да изпрати новини на Мери за майка й, преди шейсет и седем години един мъж и една жена се срещнали и се влюбили… Те се оженили и две години по-късно им се родила дъщеря. Въпреки че докторът се съмнявал, че преждевременно роденото бебе ще оживее, момиченцето оцеляло и пораснало… Много години по-късно, вече като зряла жена, при едно от своите пътувания до далечни страни, тя срещнала един стар градинар. Той й казал, че може да я научи да чува розите. Тя му повярвала и през следващите двайсет години се посветила на изкуството да чува розите. През това време преживяла много трудности. Заради тази нейна „лудост“ съпругът й я изоставил, била отхвърлена от всички около нея и напуснала града, в който живеела. Накрая дошла в Истанбул. Тук си купила къща с градина и прекарвала цялото си време със своите рози. За кратко време семената, посети в сърцето й от стария градинар, поникнали, избуяли и накрая тя вече била способна да чува розите.

Знаеш ли защо са се случили всички тези събития, Диана? Просто защото Бог искал Мери да чуе гласа на майка си чрез посредничеството на розите. Поради тази причина, е родена Зейнеб, създадена е една градина и една роза цъфти…

Въпреки че според Диана, Зейнеб ханъм говореше много убедително, тъй като онова, което каза, бе основано върху предположението, че Мери ще може да чуе гласа на майка си, думите й не бяха достатъчни да я утешат.

— Много добре — продължи Зейнеб ханъм. — Това беше едновременно урок по математика и въведение. Да си вземем половин час почивка. Гласът ми прегракна. Подишай малко въздух и ще се срещнем отново тук точно след трийсет и три минути.

— Добре, но първо един въпрос: Коя песен пееха розите?

— Не мога да ти кажа — отвърна Зейнеб ханъм. — Ако го направя, ти няма да се стремиш да ги чуеш сама.