Сердар Юзкан
Изгубената роза (22)

21

Когато пилотът обяви, че самолетът скоро ще кацне, писмото, което Диана прочете по време на полета няколко пъти, все още бе в ръката й.

„Трето писмо: «Анихилация в Розата»

1 март

Скъпа моя мамичко,

Преди около една година, когато имах проблеми с храненето и пиенето, загубих всякакъв интерес към нещата, които преди това харесвах и обичах. Не напусках стаята си и прекарвах повечето време в компанията на моите рози, които започнаха да изпускат аромати, които никога преди не бях помирисвала.

Всяко ъгълче на стаята ми бе пълно с розите, които започнах да отглеждам, след като се върнах от розовата градина. Чувствах се като цветарка, която не може да продаде розите си.

Един ден се случи нещо странно: чух как розите дишат. Това продължи с дни. Понякога от тях се носеше свеж бриз, който минаваше през косата ми, сякаш за да измете всички следи от миналото в мозъка ми.

Една вечер бризът стана много силен, усили се още повече през нощта и замря чак когато пук на зората. Неочаквано стаята се изпълни с ослепителна светлина. Навсякъде беше блестящо светло, но все още можех да виждам. Цареше оглушителна тишина.

Тишината бе нарушена, когато розовата роза в горната част на леглото ми проговори. Но гласът сякаш не идеше от нея, а от мен. Вътре от мен самата!

Той ставаше все по-силен и по-силен, докато стигна до такова кресчендо, че вече нито чувах, нито усещах мириса на нещо друго. Всичко, което можех да виждам, всичко, което можех да помириша, всичко, което можех да докосна, беше гласът на моята роза.

Уплаших се от себе си. Не, това не можеше да бъде възможно! Как можех да се страхувам от себе си? Аз дори не бях там. Там беше само розата. Гласът на розата.

Двете говорехме с един и същи глас:

— Успокой се, Мери.

— Не вярвам! Не вярвам, че чувам моята роза!

— Не, Мери, точно защото вярваш, можеш да ме чуеш.

— Но това не е нормално! Това е изключително!

— За онези, които са изключителни, изключителното е напълно нормално.

— Не мисля, че заслужавам подобна чест.

— Точно затова си я заслужила.

— Добре, щом мога да чуя теб, мога ли да чуя също и мама?

— Майка ти говори чрез всичко. Но помни, само след като чуеш Сократ, ще осъзнаеш това и ще чуеш гласа й.

— Къде мога да намеря Сократ?

— Ти не можеш да го намериш. Той ще те намери.

— Кога?

— Скоро.

Това бяха първите и последните думи, които чух да произнася розовата роза. От този ден чакам Сократ да се появи точно както лисицата чакаше Малкия Принц да дойде и да я опитоми. Въпреки че адресът ти е пред мен, мамо, знам, че няма да чуя гласа ти, преди да срещна Сократ.

Но съм сигурна, че той ще ме намери. Сигурна съм, защото розата каза така. Кой знае, може би ще видя Сократ в Сан Франциско?

Надявам се да ти изпратя последното си писмо, когато отида там.

С цялата ми любов…

Мери“