Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kayıp Gül, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сердар Юзкан. Изгубената роза

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978–954–585–887–1

История

  1. — Добавяне

18

Когато слезе от ателието, минаваше полунощ. Хвърли се нехайно на леглото, без да помисли за синята боя, с която цялата бе омазана. Както и очакваше, чаршафите станаха целите на „сини петна“. Но това бе справедлива цена за рисуване на море, помисли си Диана.

Не темата на рисунката й бе виновна за бъркотията и мръсотията, а по-скоро новият начин, който опита. Започна с това, че отхвърли всички правила, които някога бе учила в уроците по рисуване. Изстиска цяла туба синя боя върху дланите си и под акомпанимента на прекрасните мистични мелодии на Лорина Маккенит[1], започна да маже с двете си ръце кръгове по платното.

 

 

Диана се чувстваше задължена на Матиас за това, че я предизвика и подтикна да рисува след толкова дълго време. Приказката, която й разказа, я накара да се почувства много по-добре. Тя не искаше да загуби това усещане, дори копнееше да го подсили, като направи нещо, което щеше да достави удоволствие на майка й. Затова взе зеления плик, който лежеше до нощната й лампа, и прочете още веднъж второто писмо на Мери.

„Второ писмо: «Пътят в Градината»

22 февруари

Скъпа моя мамо,

През годините на моето детство, въпреки Другите, успях да запазя желанието си да те намеря. Но с времето чувствах как силата ми намалява от нестихващите им, безконечни опити да ме превърнат в една от тях.

Тогава една нощ сънувах сън. Седях в малка дървена лодка, която се носеше по вълните на океана. Бях облечена с бяла нощница и носех оранжева шапка. Хоризонтът бе чист, но лодката нямаше нито гребла, нито платно, за да ме заведе някъде. Докато седях и чаках безпомощно, ти заговори с мен иззад сивите облаци.

— Мери, върни се при мен.

— Къде си ти, мамо?

— Не си ме загубила. Аз винаги съм с теб.

— Защо не мога да те видя?

— Защото не си с мен.

— Как мога да бъда с теб?

— Виж ме в себе си.

— Не мога да го направя.

— Тогава ме виж в моите подаръци.

Небесата се разтвориха и се чу оглушителен трясък. Една ръка от светлина се протегна надолу и взе шапката ми, като я замени с венец от бели рози. Тази ръка беше твоята ръка, мамо. А венецът бе най-красивият подарък, който бях получавала.

Известно време гледах отражението му във водата и се възхищавах на красотата му. След това се разрази страшна буря. Докато лодката се блъскаше във водата и си проправяше път сред огромните като кули вълни, аз се свих на кълбо на дъното й и започнах да викам и плача: «Помогни ми, мамо!»

Малко по-късно вятърът утихна, заваля дъжд и морето се укроти.

Когато отново погледнах отражението си във водата, видях, че венецът вече не бе на главата ми. В този момент почувствах, че сякаш всичко, което съм имала, ме е напуснало и е отплувало далеч от мен. Бях като суха река, като безкрил орел, като роза без аромат… Но все пак, все още бях река, орел, роза… Трябваше да потърся венеца си веднага. Търсих на дъното на лодката. Търсих го в далечината, по повърхността на морето и в небето… Но не го намерих.

Тогава извиках към теб.

— Мамо, искам обратно венеца си!

— Тогава наведи главата си, Мери.

След като направих каквото ми каза, видях в отражението си, че венецът се бе плъзнал назад по главата ми. Тогава ти заговори отново. Но този път гласът ти не идеше от небето, а сякаш излизаше от венеца.

— Мери, детето ми, не търси зад себе си онова, което вече имаш.

Точно тогава от средата на океана изплува дворецът. Близо до него имаше градина, стените й бяха обрасли с рози, а зад тях се носеше песента на славеи.

Ти отново заговори.

— Ако искаш да чуеш моя глас, тръгни и върви по пътеката в градината. Дръж ръката на градинаря и слушай розите.

— О, мамо, той е толкова далеч. Между нас има цял океан, а аз не зная да плувам!

— Не се страхувай, просто върви направо. Ако оставиш товара си, водата ще те задържи.

— Но аз нямам товар!

— Да вярваш, че водата няма да те издържи, е много тежък товар. Така че го остави и тръгвай.

— Къде ще ме отведе този път?

— При мен.

— Значи наистина мога да се събера с теб в този свят?

— Да, в този свят.

Не мога да прогоня този сън от съзнанието си и живея в очакване да се превърне в истина. Три години по-късно, когато пътувах с моя приятелка и семейството й, видях една розова градина, скрита зад стената на хотела, в който бяхме отседнали. Недалеч се виждаше двореца Топкапъ, който изглеждаше досущ като двореца, който бях видяла в съня си. Веднага щом зърнах градината и двореца, почувствах, че това е мястото, което ти искаше да посетя. Не бях сгрешила.

Зейнеб ханъм — жената, която притежаваше хотела, беше изключителна личност. Тя не бе като Другите. Тя бе Някой-който-знае. Тя беше човекът, когото бях очаквала от толкова дълго време, човекът, който щеше да ми помогне да чуя гласа ти. Зейнеб ханъм ми позволи да остана в къщата още много дни, като ме заведе на вълшебни разходки в розовата градина и преди много време ме научи от какво се нуждая, за да чуя розите в бъдеще. Семената, които тя пося в главата ми, ми позволиха да чуя една роза, която години по-късно ми заговори в моя собствен дом.

Надявам се, че в следващото си писмо ще ти разкажа за тази трета фаза от моето пътуване към теб.

С цялата ми обич…

Мери“

Диана четеше това писмо не за пръв път. Но сега се почувства различно. Мислеше си за това как близначката й бе посветила живота си на целта да намери майка си, за силата на чувствата, които изпитваше към нея, никога неизчезващия и ненамаляващ копнеж, твърдото намерение да я открие…

Добре, може би Мери наистина си фантазираше прекалено много, може би писмата й казваха нещата, които искаше да преживее, вместо онези, които действително бе преживяла. Може би беше луда или най-обикновена любителка на измислиците. Но едно беше сигурно, Мери обичаше майка си… По-важното бе, че беше успяла да запази майка си жива в сърцето си през всички изминали години, нещо, което Диана откри, че е невъзможно да направи.

И точно когато бе помислила, че ще срещне майка си, Мери я бе изгубила завинаги. Може би дори не знаеше това. Или понеже бе научила, че е умряла, решила да отнеме сама живота си, за да може да бъде с нея колкото е възможно по-скоро и бързо.

В съня майка й казваше, че ще се срещнат в този свят. Но въображаемият свят, който Мери си бе създала, се бе сгромолясал, тъй като това обещание се бе превърнало в лъжа. Мери никога нямаше да може да види майка си отново в този свят.

— Също както и аз — прошепна Диана.

Бележки

[1] Канадска певица от ирландски произход, родена 1957 година, композира и изпълнява музика в стил Ню ейдж, келтски мелодии, или мелодии от Средния Изток. — Б.пр.