Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kayıp Gül, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сердар Юзкан. Изгубената роза

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978–954–585–887–1

История

  1. — Добавяне

7

Всичко, което бе останало от мушицата, която летеше из стаята, беше почти незабележим дим около лампата и лека миризма от изгоряло. Наблюдавайки бледата диря, Диана се зачуди какво бе привлякло и накарало мушицата да се хвърли към светлината.

Вероятно бе последвала инстинктивния си порив да избяга от тъмнината. Нетърпението, с което бе летяла, сигурно бе израз на бунта й срещу тъмнината, която я обгръщаше. Бунтът срещу несигурността. Мушицата бе избрала да се разтопи в пламъци, вместо цял живот да лети във вечен мрак.

Нямаше ли отварянето и прочитането на писмата на Мери да бъде като самоубийствения полет на мушицата в огъня? Щеше ли това да бъде бягство от тъмнината, в която бе пропаднала, като пренебрегна последното желание на майка си? И ако беше така, дали като избягаше от тази тъмна несигурност и чувство за вина, щеше да се изправи пред риска да бъде унищожена също като мушицата?

Диана не знаеше какво да мисли. Не знаеше защо бе потънала в мрака, как щеше да свърши това или чия беше грешката… Нейна ли бе вината, че не бе изпълнила желанието на майка си? Или на майка й, защото бе натоварила с такова бреме раменете й? Или на баща й, защото бе разкъсал семейството на две? Може би обвинението трябваше да бъде хвърлено върху Мери, след като тя бе човекът, който беше изпратил онази егоистична бележка до майка й. Или може би на Бог, който бе отнел майка й. Вероятно всички бяха виновни, а може би никой…

Тя не знаеше отговора, но все пак чувстваше, че юздите на живота й отдавна се бяха изплъзнали от ръцете й. Сякаш събития, които не бяха под контрола й, определяха мислите, чувствата и действията й; сякаш решенията за живота й бяха взети някъде другаде, на някакво неизвестно за нея място и бяха приведени в действие без нейното знание или съгласие.

Дали това беше съдбата?

Ако бе така, бяха ли онези странни думи на просяка, който никога преди това не бе говорил с нея, също част от тази съдба? Ако сега станеше, отвореше писмата на Мери и ги прочетеше, щеше ли да го извърши по своя собствена, свободна воля? Или щеше да бъде просто подчинение на друга команда от страна на съдбата, която я влачеше и тласкаше към неизвестността? Може би две все пак беше едно. Диана не знаеше.

Имаше обаче нещо, което знаеше със сигурност: тя уважаваше тази мушица.

Рязко се изправи на крака. Запъти се право при кутията за бижута на майка си, взе ключа за старинния скрин и отиде в стаята, където стоеше той. Отвори го и намери писмата на Мери, завити в парче плат. С пакетчето в ръка Диана се върна в дневната.

Седна на пода с гръб, подпрян на фотьойла, и разгъна плата. Вътре намери четири големи и един малък плик, всички с различни цветове. В по-малкия бе последната бележка на Мери. По-големите пликове бяха номерирани с почерка на майка й по реда, по който ги бе получавала.

Цветовете на пликовете бяха червен, зелен, бял и сребрист. Диана забеляза, че първите три бяха пуснати в Ню Йорк, докато четвъртият и писмото и малкия плик носеха марки от Сан Франциско.

Значи Мери бе дошла в Сан Франциско! Неочаквано си спомни думите на просяка: „Тя идва отдалеч — бе казал той. — Но е наблизо.“

Ако Мери беше в Сан Франциско, защо не бе дошла да види майка си? Можеше ли все още да е тук? Дали живееше в Ню Йорк?

Докато тези въпроси се блъскаха хаотично в главата й, Диана забеляза, че сребристият плик е празен. Въпросът къде може да е писмото се прибави към пълното й объркване.

С надеждата да открие някакви отговори тя прочете набързо писмата. Сетне взе първото и започна да го чете отново, този път внимателно.

„Първо писмо: «Отхвърляне на Другите»

14 февруари

Скъпа моя майко,

Навън святкат светкавици и се чува тътенът на гръмотевици. Спомням си нощите, когато се въртях в леглото, трепереща от страх, копнееща да се сгуша и скрия в майчината прегръдка.

Когато вече бях почти готова да преодолея и приема отсъствието и липсата ти, баща ми дойде с признанието, че си жива! Даде ми адреса ти и каза, че мога да ти пиша.

Бурята навън неочаквано се превърна в приятел. Проблясъците на светкавиците се превърнаха в камера, която да фотографира и запечата моята радост.

— Най-накрая — казах си, — най-после ще се събера с моята майка!

Да, мамо, невероятно е, но е истина. Издирването, което започнах толкова отдавна, е към своя щастлив край. След един месец ще дойда да те видя.

Мисълта да те срещна след толкова много години ме изпълва с необяснимо щастие. Все пак обаче чувствам, че то не е пълно, тъй като ти не ме познаваш.

Напоследък започнах да пиша роман, за да подпомогна представянето си пред теб. Историята е основана на нещата, които преживях в процеса на твоето издирване. О, мамо, само ако знаеше през какво преминах и какво преживях по време на това безкрайно търсене! Отхвърлих другите, прекосих океана и дори говорих с една роза.

Бих искала да ти изпратя копие от романа си, но той все още не е завършен. Но все пак искам да споделя моята история с теб. За да можеш да придобиеш представа за нея, реших да ти изпращам по едно писмо всяка седмица и да ти разказвам различните фази от моето издирване.

Нарекох тези фази «Отхвърляне», «Път» и «Анихилация». Последната фаза «Прераждане» ще започне веднага, след като отново се съберем.

Позволи ми да започна да ти разказвам моята история с фазата «Отхвърляне».

Бях съвсем млада, когато си зададох въпроса: «Защо нямам майка?»

Обаче ако има въпрос, трябва да има и отговор. И след като въпросът бе за мен, то отговорът трябваше да бъде вътре в мен. Разбира се, не бях достатъчно зряла за подобна мъдрост, но по онова време все още можех да чувам гласа на сърцето си.

«Не питай защо нямаш майка — каза то. — Задай правилния въпрос: „Къде е майка ми?“ Попитай Някого-който-знае.»

Някого, който знае… Някого, който знае… Някого, който знае… Значи баща ми!

— Татко, къде е майка ми?

Той мълча около минута и отвърна:

— Майка ти е при Бог, детето ми.

Сигурно трябваше да бъде истината. Защото Бог живее на най-хубавото място и ти заслужаваше да бъдеш на най-хубавото място.

— Къде е Бог? — беше следващият ми въпрос. Баща ми ме изгледа така, сякаш бях задала най-странния въпрос на света. Сетне отговори:

— Не знам.

Надявах се, че може би Другите знаеха къде беше ти и аз ги попитах:

— Знаете ли къде е моята майка?

— Твоята майка вече не съществува — отвърнаха те.

— Какво означава това?

— Ами… тя умря, вече не е тук.

Как беше възможно това? Да умреш, да те няма! Как можеха те да предположат твоето отсъствие, когато аз чувствах присъствието ти така силно? Сърцето ми отново заговори и ми прошепна: «Щом чувстваш присъствието на майка си, значи тя трябва да съществува.»

Отидох при Другите и им заявих:

— Майка ми е жива!

Те ми дадоха различен отговор.

— Майка ти е далеч.

Не бях убедена и в това, защото чувствах, че си много близо.

Тогава ми дадоха още един отговор.

— Можеш да видиш майка си само на оня свят. Не! Трябваше да има друг отговор.

— Тогава ще отида и ще потърся Бог — казах си и попитах Другите дали знаеха къде е Той. Ако можех да открия това, щях да науча къде беше и ти. Но скоро осъзнах, че представите на хората за Бог са много объркани. Някои казваха: «Бог не съществува.», други «Бог е на място, което ние не знаем.», а трети «Бог е много близо до теб, но ти можеш да го видиш само на оня свят!»

Сигурна бях, че има друг отговор!

Но поне те ми показаха, че бях на прав път. Отговорите на Другите на въпросите ми «Къде е Бог?» и «Къде е моята майка?» бяха толкова еднакви, че това ми доказа, че ти наистина си при него. Всъщност, напоследък започнах да осъзнавам, че фазите на моето търсене не бяха по-различни от онези, които преживях в търсенето на Бог.

И така, мамо… С времето, понеже виждаха, че цялото ми същество е завладяно от теб, Другите се опитаха да ме отклонят и разсеят. Те ми даваха много играчки и най-различни, прекрасни и скъпи неща, с които да се забавлявам. Това ме развличаше за известно време, но скоро се изморявах от тях. Тогава те ми предлагаха нови — по-привлекателни, по-скъпи, по-вълнуващи…

Може би, мислех си, ако играчките ми постоянно се обновяват, ако винаги получавам все по-хубави и по-хубави, ще мога да се забавлявам през целия си живот. Но, не, това не е онова, което наистина искам. Всичко, което искам, е моята майка!

Коя играчка можеше да ме направи щастлива, ако теб те няма? Но ако ти беше с мен, липсата на коя играчка можеше да помрачи моето щастие?

Така успях да избегна капана на играчките, но преди известно време, търсенето ми отново бе прекъснато. Нека да ти обясня, мамо…

Докато растях, Другите ми обръщаха все повече и повече внимание. Колкото и да е тъжно, те страшно ми се възхищаваха. Казвам «тъжно», защото скоро разбрах, че тяхното възхищение и моето желание да го поддържам, ме спираха от преследване на най-голямата ми мечта — да те намеря.

Чувствах, че ако продължа да разпитвам Другите за теб, те скоро щяха да ми обърнат гръб, да се отдръпнат от мен. Затова се отказах да те търся и вместо това си позволих да се наслаждавам на продължаващите да ме обливат лъчи на техните усмивки.

Другите продължиха да ме обстрелват със стрелите си на обожание и хвалби, смъртоносни стрели, както осъзнах по-късно.

«Ти си специална, като теб няма друга в целия свят!» Докато ме ласкаеха, сладката отрова от стрелите им се разливаше по тялото ми.

Понякога се съмнявах в искреността на думите им. Често се питах: «Наистина ли съм специална?» Но понеже Другите бяха тези, които ме накараха да вярвам в това, не можех да отговоря на въпроса си без тях. Сякаш огледалото на душата ми се бе счупило и аз можех да се видя отразена само в техните думи.

През цялото време се стремях да бъда в компании, заобиколена от Другите, така че когато и да попитах: «Наистина ли съм специална?», моментално можех да чуя неизбежния отговор: «Да, наистина. Като теб няма друга в целия свят.»

Никога не се уморих да задавам този въпрос, нито да чувам един и същи отговор отново и отново. Точно както солената вода би усилила жаждата на този, който пие от нея, похвалите им само повишаваха нуждата ми да ги чувам.

Още по-лошото е, че за да не загубя одобрението им, се чувствах длъжна да живея според очакванията им. Скоро осъзнах, че живея живот, който Другите бяха избрали за мен, а не този, за който винаги си бях мечтала.

Сърцето ми проговори още веднъж: «Ти не си щастлива.»

Това беше истина, толкова недоволна от себе си, че вече дори не получавах удовлетворение от похвалите и възхищението на Другите. Моето нещастие ми върна силата, от която се нуждаех, за да продължа да те търся.

— Къде е моята майка? — попитах Другите.

Те ми отговориха със същия стар и познат отговор.

— Майка ти вече не съществува. Тя е далеч оттук. Можеш да я видиш само на оня свят.

— Не! — възразих. — Това не е онова, което мислите!

— Това е, което чухме от другите.

— А ако те грешат?

— Огледай се! Не можеш да видиш нито майка си, нито Бог. Щом смяташ да ги срещнеш в този свят, трябва да ги видиш.

— Ако използвам само очите си, за да виждам, ще се загубя във вашия мрачен и безинтересен свят!

— О, изглежда вече си станала голямо момиче. Чудесно!

— Не, аз съм малка. И винаги ще бъда!

Но това отхвърляне само по себе си не бе достатъчно да ме доведе при теб, мамо. Трябваше да намеря пътя. Втората фаза на моето търсене започна, когато ти ми го показа в един сън. Ти ми каза къде мога да намеря Някого-който-знае. Много по-късно, в реалния живот, този човек щеше да ме хване за ръка и да ме поведе по пътя, който ти ми посочи, докато двете с теб се съберем в този свят.

Надявам се да ти разкажа всичко за този свой сън в следващото си писмо. С цялата ми любов…

Мери“