Сердар Юзкан
Изгубената роза (11)

10

След като се върна от гробищата, Диана прекара по-голямата част от деня в сън. Въпреки че имаше да върши много неща — плащания до банката, подготовка за церемонията по дипломирането, още интервюта за работа и така нататък, тя просто остави всичко за някой друг ден.

Нямаше желание да върши нищо, но пък бездействието само засилваше празнотата вътре в нея. Накрая реши да излезе на разходка покрай брега и да подиша свеж въздух.

Паркът беше още по-пренаселен отколкото предишния ден, но тя си намери едно уединено кътче, където можеше да седи и да наблюдава децата, които хвърляха хляб на чайките. След кратка разходка седна отново. Този път се наслаждаваше на бавното потъване на слънцето в океана.

На път към дома си пак избра пряката пътека. Искаше да мине отново покрай просяка с надеждата, че може да й даде ключ към онова, което се опита да й каже предния път.

Когато наближи мястото, където обикновено седеше, видя, че той оглежда околните по същия начин, както и вчера. Спря пред него и го загледа настойчиво в очите. За нейна изненада той въобще не я забеляза. Вместо това въртеше главата си насам-натам и наблюдаваше другите минаващи, сякаш момичето, което стоеше пред него, не бе същото, с което бе говорил предния ден.

— Здравей, няма ли да ми предскажеш бъдещето днес?

Просякът изглежда нямаше никаква представа за какво говори тя.

— Аз познава вас?

— Не ме ли помниш? Това съм аз.

— Аз знае, че сте вие. Но коя сте вие?

Напълно сигурна, че я прави на глупачка, Диана се завъртя на токчетата си и се отдалечи бързо.

Няколко крачки по-нататък забеляза художника, зает с рисуването си. Той носеше същата стара фланелка и избелели сини джинси. Не можеше да се каже, че в картината, върху която работеше, имаше някаква разлика с останалите, освен по-буйната бяла пяна от разбиващата се вълна.

— Днес изглеждате по-добре — рече художникът.

„Ама че учтив начин да започнеш разговор!“, помисли си Диана. Но все пак не можеше да не се замисли колко ли зле е изглеждала предния ден.

— Няма ли да погледнете картината?

— Доколкото мога да видя, не се е променила много.

— Нима по-голямата ярост на вълната не се брои за промяна?

— О, разбира се, че се брои — отвърна Диана. — Вчера картината изглеждаше съвсем различно, сега сякаш гледам друга. Уау, наистина съм удивена! Само няколко мазки на четката в повече и сте успели да създадете буря, която разкрива онова, което е вътре във вълната. Направо съм впечатлена!

— Също като вашата?

— Моля? Не ви разбрах.

— Бурята във вас разкрива онова, което е вътре, също изключително добре.

Жегната от забележката му, раменете на Диана увиснаха.

— Съжалявам, не исках да бъда груба.

— Всичко е наред. Какво точно виждате в картината?

— Ами… Виждам, че не сте нарисували чайката, която лети във всички останали ваши картини.

— Трябва да призная, че сте много наблюдателна.

— Да, така казват хората — съгласи се Диана.

Въпреки недодялания си външен вид и грубия начин на изразяване, художникът, изглежда, имаше добро образование.

— Студент ли сте? — попита го тя.

— Не.

— Значи сте завършили следването си?

— Учех икономика, но напуснах.

Диана го изгледа продължително, преди да попита:

— Но защо?

— Преди да е станало прекалено късно, осъзнах, че никога няма да се науча да рисувам, ако продължа да слушам професорите по икономика.

— Не можехте ли едновременно да рисувате и да учите?

— Не беше, защото нямах време. Проблемът бе, че всяка нова картина, която завършвах, ме караше да чувствам, че предишната е била по-добра.

— По-добра в какъв смисъл?

— Като всеки художник, аз изобразявам върху платното онова, което е вътре в мен. Но с всеки изминал ден виждах, че цветовете ми увяхват. Избеляват. Трябваше да се откажа от следването в името на моите цветове, щом толкова искате да знаете.

Очите на Диана изразяваха одобрение, когато му подаде ръката си.

— Аз съм Диана.

Художникът само я раздруса.

Той го направи отново! Ама че нахал! Държеше се така, сякаш бе напълно безразличен към нея. Нито й каза името си, нито прояви някаква любезност, например да каже, че се радва да се запознае с нея. Беше безсмислено да продължава и без това прекалено дълго проточилия се разговор с някого, който не си правеше труда дори да й каже името си. Като се извини, че има среща, Диана промърмори едно „довиждане“ и си тръгна.

На път към къщи обаче мисълта й бе заета с онова, което й каза художникът: за цветовете, които избелявали. Точно както той бе загубил своите цветове, така и тя чувстваше как започва да губи цветовете на майка си.