Сердар Юзкан
Изгубената роза (36)

35

За Диана се намери място в обедния самолет и те пристигнаха на летището точно навреме. Преди да се нареди на опашката за проверка на паспортите, тя прегърна Зейнеб ханъм.

— Благодаря за всичко, което направи за мен. Не знам как да ти се отблагодаря. Дните, прекарани с теб, вероятно бяха най-изключителните дни в моя живот. Ако някога си срещала майка ми, ще разбереш защо казвам вероятно.

— Благодари на себе си, Диана. Онова, което направи тази седмица специална, няма нищо общо с мен или с незавършените ни уроци. Това, което я направи специална, беше смелостта, с която се срещна с розите. Това не е нещо, което един човек може да даде на друг. Ти дойде тук като умна и добре образована личност. Но това не те спря да слушаш розите. Повярвай ми, не е толкова лесно, колкото може да си помисли човек. Само онези, които имат смелостта да се откажат от доброто, могат да постигнат по-доброто. Ти имаш този кураж.

Диана се усмихна.

— Не мисля, че заслужавам подобен комплимент, но съм щастлива, че имам привилегията да те познавам. Искам да знаеш, че оставям сърцето си тук. Надявам се, един ден да се върна в твоята розова градина, за да довършим последния урок.

— Ние сме там, където са сърцата ни. Ако сърцето ти е тук, няма значение колко далеч е тялото ти физически. Урокът ще бъде завършен, не се съмнявай.

Зейнеб ханъм извади малко шишенце с парфюм от чантата си.

— В бързината нямах време да го опаковам. Това е парфюм, получен от ароматите на всички рози в градината. В него има деветдесет и девет различни ухания, включително и това на Сократ. Най-уникалното нещо в него е, че ароматът му всеки път, когато го помиришеш, изглежда различен. Сигурна съм, че ще ти подхожда идеално.

— Не знам какво да кажа. Не можеш да си представиш какво означава това за мен. Толкова съжалявам, че нямам нищо, което да ти дам.

— Ти вече ми даде, скъпа. Да бъдеш моя гостенка — това бе най-големият подарък, който можеше да ми направиш.

Когато дойде време да си кажат сбогом, Диана сякаш за миг зърна майка си в дълбоките сини очи на Зейнеб ханъм. Тя остави чантата на земята и я прегърна още веднъж.

— О, не мога да повярвам! Толкова много приличаш на моята майка…

— Един ден, скъпа моя — прошепна Зейнеб ханъм в ухото й, — ти също ще чуеш розите. Когато това стане, не си мисли, че е чудо; това ще те накара да забравиш, че, всъщност, всеки миг от живота е чудо. Помни, че не само розите, всичко на този свят говори.