Сердар Юзкан
Изгубената роза (10)

9

Когато госпожа Джонсън бе достатъчно далеч, че да не я чуе, Диана седна в основата на гроба. Тя сложи ръце на гърдите си и се помоли безмълвно. Макар да не вярваше, че думите ще стигнат до майка й, Диана заговори:

— Мамо, чу ли какво каза току-що госпожа Джонсън? Каза, че приличам на теб повече от всяко друго момиче. Тя е толкова мил човек. Но предполагам, че има някои неща, които не знае… Снощи прегледах писмата на Мери, но след това пак ги оставих. Въпреки че може би вече е късно, смятах да изпълня онова, което ти обещах. Но не можах, мамо! Не ме питай защо, просто не можах. Чудя се обаче за едно нещо. Какво ли си мислела, когато си чела писмата на Мери. И двете мислим едно и също, нали? Че Мери е психически болна. Знам, ти ми каза, че е уникална, но го направи, за да не се откажа да я търся, нали?

Аз наистина искам да знам какво имаше предвид под думата „уникална“. Доколкото ми е известно, тази дума означава „единствен и неповторим“. Значи, че в целия свят няма друг като нея. Но ти не го използва в този смисъл, нали, мамо? Ти не смяташе, че Мери заслужава повече да бъде твоя дъщеря, отколкото аз, нали, мамо?

Това, така или иначе, не може да бъде истина. Мери е луда. Тя не е нормална. Ти не си ли прочела третото й писмо? Как чувала дишането на розата, вятъра, който духал в стаята й, светлината, осветяваща всичко наоколо… А какво ще кажеш за разговора с розата? Ако това не са симптоми на психоза, какво са тогава? Те не са нищо друго, освен халюцинации. Повярвай ми, мамо, учила съм психология.

Във всеки случай, нещата, които Мери казва в първото си писмо, нещата, които твърди, че е осъзнала като дете, сами по себе си са достатъчни, за да разбере човек, че не е нормална. Може ли едно дете на тази възраст да има подобно възприятие за живота?

А какво ще кажеш за съня, който описва във второто си писмо? Да предположим, че в този сън ти наистина си й казала да отиде в някаква градина, да се срещне с някакъв човек и да говори с някаква роза. И много години по-късно, тя отива и прави точно онова, което ти си й казала. Намира човека, за когото си говорила, и което е по-важното, научава се да разговаря с розите. Може ли това да бъде реално?

Както и да е, не се тревожи за Мери, мамо. Може би животът е по-лесен, когато човек не е съвсем наред с главата. Не се тревожи и за мен. Вероятно страдам, защото все още съм нормална, защото не съм убедена, че съм те загубила и не мога да престана да мисля, че ти вече не съществуваш… Но въпреки всичко, аз не съм луда, мамо. Няма да се опитам да избягам от истината и няма да си създавам фантазии, нито измислен свят само за себе си. Защото съм голямо момиче и винаги ще бъда!

Диана се изправи на крака.

— И един ден — добави — ще се преборя с цялата тази болка и ще успея да бъда твоя дъщеря.