Сердар Юзкан
Изгубената роза (2)

1

Две е едно…

Само една. Но разбира се! Разбира се, че има само една бутилка.

Не, не е истина… Виждам две бутилки.

Но може би виждам двойно… може би все още има шанс бутилката да е само една.

Не, не може да съм толкова пияна, че да виждам двойно. Трябва да са две. Сигурно са две!

Да, добре. Бутилките са две. Но защо? Защо са две?

О, Господи! Те изглеждат съвсем еднакво! Размерът, формата, цветът им — абсолютно еднакви са, дори датата на производство е една и съща. Да, те са… Ами те са бутилки близначки!

Но как? Как може една бутилка изведнъж да се превърне в две! Как е възможно това да се случи?

И защо?

Това не е приказка…

В един от най-прекрасните домове в града, разположен на хълм с гледка към залива, тази сцена, която се повтаряше почти всяка нощ през последния месец, сега отново бе оживяла. Заровена сред възглавниците върху черната софа в най-далечния и тесен ъгъл на огромната всекидневна, Диана лежеше със своите бутилки вино и се опитваше да проумее как животът й така неочаквано се бе преобърнал с главата надолу.

Тази нощ, както и всяка друга, нещата, които бе потискала през деня в себе си, се бяха измъкнали, за да се стоварят отгоре й като тон тухли. Тялото й бе вцепенено, вкочанено, както ставаше всяка нощ, кестенявата й коса бе разрошена, а зелените й очи бяха като две кървави рани. Същите тези кървящи очи се местеха от двете бутилки върху малката масичка към снимката на майка й върху полицата над камината и обратно.

Единствената очевидна разлика с другите нощи беше огънят, който специално бе запалила, за да изгори двете писма. Сенките на пламъците трепкаха по лицето й в топлата майска нощ, раздухвайки и огъня, който бушуваше в нея.

Диана изпи последната глътка вино и пусна чашата на пода. Преди да събере сили да посегне към втората бутилка, обърна очи към тази, която току-що бе изпразнила.

— Знаеш ли — рече на бутилката, — ти си като мен. Макар че си безполезна, продължаваш да си стоиш безсрамно там — усмихна се накриво. — Ами да, ние сме богини, нали? Какво може да ни унищожи?

Сетне се обърна към втората бутилка.

— Както и ти, крадло такава! Мама каза, че с теб сме били близначки. Но за мен ти си само илюзия! Нищо друго!

Диана се надигна от възглавниците и се наведе към масичката. Но вместо да посегне към бутилката, взе писмото от майка си, което лежеше до нея. Писмото, което само за минути бе превърнало едната бутилка в две.

Майка й й го даде преди месец. В деня, преди да си отиде. Каза й да го отвори само след смъртта й: „Това е последното ми желание, скъпа. Искам да ми обещаеш, че ще го изпълниш.“

Диана я бе попитала какво иска от нея, но тя не отговори. Вместо това прикова дълбоките си сини очи в нейните и търпеливо зачака обещанието на дъщеря си. Изглежда тези очи никога нямаше да отстъпят. Така че накрая, не издържайки повече на умоляващия поглед на майка си, Диана й даде своята дума.

Едва тогава очите на майка й възвърнаха предишния си блясък и бледото й лице за миг се оживи. Тя взе ръката й в двете си ръце и промълви:

— Знаех, че мога да разчитам на теб, скъпа. Грижи се за нея, грижи се много добре. Тя е уникална.

Наведена над майка си, Диана попита:

— Тя? Коя е тя? За кого говориш, мамо?!

Но въпросът й остана без отговор чак до другия ден, когато майка й си отиде завинаги от този свят.

Тогава Диана прочете писмото. И се почувства така, сякаш земята се продъни под краката й. Падна бавно на колене, прочете го още веднъж, чувствайки как с всеки ред и малкото останала в нея сила изтича.

Оттогава до днес почти нищо не се промени.

Преди да хвърли писмото в огъня, Диана го прочете още веднъж.

„1 април

Моя най-скъпа Диана,

Надявам се, че си добре. Трябва да се държиш. Не бива дори за миг да мислиш, че си ме изгубила. Знам, че не е лесно. Но трябва да се опиташ!

Моля те, не забравяй от време на време да ми казваш, как се справяш. Пиши ми в дневника си, говори на снимката ми, напиши приказки за мен…

Дай ми знак, когато завършиш образованието си. И моля те, не прекъсвай вечерните си разходки. Посещаваш лекциите си, нали? Някакви новини за работа? Преди всичко, моля те, съобщи ми веднага, щом започнеш да пишеш прекрасните си приказки. Кой знае, може би скоро ще ми изпратиш радостната новина, че най-сетне си решила да станеш писателка.

Наистина, скъпа, какво те притеснява да последваш най-съкровената си мечта? Но, както винаги досега, изборът ще бъде твой. Всичко, което искам, е ти да бъдеш щастлива.

Споменах щастие, Диана, но онова, което искам да ти кажа в това писмо може да ти причини известно объркване. Искам да знаеш, че нямах такова намерение. Но се страхувам, че нямам избор. Прости ми.

Много бих искала да имах възможността да обсъдя очи в очи с теб онова, което сега ще ти съобщя. Но, както можеш да видиш от лошия ми почерк, повече нямам сили да се изправя пред теб с тези новини, нито да ти разкажа повече подробности. Сега единствената ми надежда е, че Бог ще ми помогне да довърша това писмо.

Всъщност не знам откъде точно да започна… А дори и да знаех, не можех да го направя преди. Защото, за да започна, трябва да се върна двайсет и четири години назад към деня, когато ти бе само на една годинка; към деня, в който видя баща си за последен път.

Диана… Истината е, че баща ти никога не е умирал, скъпа моя. Но ни напусна. И взе със себе си твоята сестра близначка Мери…

Така че, за да не изпиташ болката, която аз изпитах, докато растях като дете, изоставено от баща си, аз те накарах през всички тези години да вярваш, че той е мъртъв. Дори поставих надгробна плоча, докато живеехме в Ню Йорк, така че да можеш да посещаваш гроба, като смяташе, че е на баща ти. Той така или иначе беше мъртъв и за двете ни.

Когато се преместихме в Сан Франциско, оставихме миналото зад нас. Никога на никого не съм казала, че баща ти е жив, нито съм споменала за Мери. Знаех, че той, който ни раздели с Мери, никога нямаше да позволи да я видим отново. Той сигурно й бе разказал същата история, която аз казах на теб.

Вероятно ще ме питаш защо ти признавам всичко това сега. Нека да ти обясня…

Преди около месец и половина баща ти бе осведомен от наш общ приятел за болестта ми и най-вероятно е поискал да се оневини и да свали бремето на угризенията, като е дал адреса ми на Мери. Но не беше й казал нито за теб, нито за болестта ми.

Оттогава получих четири писма от нея — по едно всяка седмица. Но всички бяха без обратен адрес. Тя пишеше, че скоро очаква да ме види. Преди една седмица обаче получих ето тази бележка:

«Мамо, не мога повече без теб. Ако не се върна при теб, няма смисъл да живея. О, мамо! Искам да се самоубия…

Мери, 23 март.»

Доколкото бях разбрала от писмата й, сестра ти бе изпълнена с живот, така че все още не мога да повярвам, че бе написала това. А след като имаше адреса ми, не проумявах защо не идва при мен.

И сякаш тази бележка не бе достатъчна, та вчера баща ти се обади по телефона. Щом чух гласа му, разбрах, че звъни във връзка с Мери. И наистина, първите му думи бяха: «Знаеш ли къде е Мери?»

След това обясни, че от две седмици е изчезнала, като оставила прощално писмо — ще го намериш прикрепено към това. Той го изпрати вчера по факса.

О, Диана, при малкото време, което ми остава, аз не мога да направя нищо. Толкова се страхувам… Ти си единствената ми надежда. Така че нямам друг избор, освен да те помоля да я намериш и да се погрижиш за нея.

Толкова съжалявам, че към мъката ти прибавям още болка и те натоварвам с подобна отговорност. Но аз чувствам още по-голяма болка, защото оставям една дъщеря, която е прекарала целия си живот с надеждата да види майка си.

Като знак колко много ме обичаш, не се съмнявам, че ще направиш всичко, което можеш, за да изпълниш последното ми желание. Но знам също, че няма да ти бъде лесно да намериш Мери. Няма абсолютно никакви следи или улики къде може да е. Единствената ни надежда е, че в писмата си тя е оставила за мен една полуотворена врата към изключителния свят, който си е създала. Този свят е дълбок и таен; свят, който може да бъде открит само в приказките. И в същото време изглежда толкова реален. Сигурна съм, че не го е споделила дори с баща си или с най-близките си приятели. Ето защо мисля, че ние имаме по-голям шанс да я намерим, от когото и да е друг.

Онова, което искам да направиш, е да влезеш и света на Мери и да последваш следите от стъпки, които тя е оставила след себе си. В края на краищата кой би могъл да стори това по-добре от нейната близначка!

Цялата информация, която имаме, са трите имена, които Мери е написала в писмата си — Зейнеб, Сократ и името на един дворец. Само те може да не са достатъчни, за да я откриеш. Но за нещастие, това е всичко, което имаме.

Писмата на Мери са в моя старинен скрин. Ще намериш ключа за него в кутията ми за бижута.

Диана, надявам се ти и Мери скоро да сте заедно, да се съберете отново точно както някога бяхте с мен.

И когато това стане, моля те, пиши ми…

Диана, скъпа моя, все още не е дошло времето да ти кажа сбогом. Никога не забравяй, че винаги ще бъда с теб. И че те обичам много.

Майка ти“

Диана разгъна прощалното писмо, което Мери бе написала до баща си. Сега бе дошло време и то да се превърне в пепел.