Сердар Юзкан
Изгубената роза (12)

11

Когато момичето изчезна от погледите им, просякът помаха с ръка на художника. Предишния ден той бе дошъл при него и го бе попитал за красивото момиче, чието бъдеще беше предсказал.

Просякът се бе ухилил.

— Чакай малко, синко. Онуй, дет става между мен и моите клиенти, не остава тук, то отлита. Ти трябва сам да попиташ малката госпожичка каквото искаш да знаеш. Тя скоро ще се върне пак. Утре ще дойде… Но кат те гледам, се чудя как може да молиш един стар и глупав бухал като мен за помощ. Ти си млад и изглеждаш толкуз добре, колкот мен. За какво аз да омайвам младата госпожичка?

Художникът леко се обърка, но бе направил опит да се защити.

— Видях ви, че си говорите и гледате към мен, така че естествено бе да се зачудя защо.

— О, не ме карай да се смея, синко. Тез очи, големи кат чинии, я виждат как иде по пътеката оттам. Твоите големи очи я фиксират, а не моите, нъл тъй? Няма никаква нужда от предсказване на бъдещето. Ти искаш да се срещнеш с таз малка госпожичка в минутата, в която я зърна. Лъжа ли е туй, а? Ако е лъжа, нека чайката ти да се изсере върху бедната ми стара глава!

Тъй като не знаеше какво да каже, художникът бе измърморил някакво извинение и си бе тръгнал, осъзнал, че няма да е лесно да изкопчи информация от стария просяк.

Преди няколко минути обаче, когато старият просяк му бе махнал с доброжелателна усмивка, през главата му мина една мисъл: може би сега просякът бе решил да му каже нещо за Диана. Затова реши да опита късмета си отново, като го посети и тази вечер.